Създаването на филм, за разлика от гледането му, е доста трудоемка и комплексна задача, която ангажира действащи лица пред и зад камера, и има нужда от сериозна логистика. Замислете се за това как бихте се организирали, ако трябва да натоварите (и закарате успешно) половин дузина души с багажа им за 14-дневен престой, плюс катерачна и снимачна техника, от София до столицата на алпинизма Шамони? Не звучи никак лесно, нали? Обаче за хора, които вярват в мечтите си и работят упорито, за да ги реализират, всяка следваща трудност е просто поредното предизвикателство, което ги мотивира и вдъхновява.
В предишни материали ви разказахме за успехите на българския катерачен филм „Aiguille du Midi Operation: Electric Avenue”, а днес опитваме да надникнем в кухнята, за да разберем как точно се случват нещата. Любопитни сме за цялостната организация на процеса и най-вече за дългите пътувания, които екипът осъществява в сътрудничество с Volkswagen Лекотоварни автомобили. Режисьорът Георги Керезов ни разказва първо за пътуването до Шамони, а след това и за неговия вълнуващ трип с електрическа кола до Агридженто, Сицилия, където го води приятното задължение да получи специалната награда от фестивала Paladino d’Oro Sport Film Festival 2023.
Защо Volkswagen Лекотоварни автомобили стана партньор на филма ви „Aiguille du Midi Operation: Electric Avenue”?
Г.К.: Избрахме Volkswagen Лекотоварни автомобили като партньор, защото ни хареса духа на хората в екипа им – приключенци, които обичат планината, обичат природата и са дейни и активни.
Имат ли специално отношение към катеренето или са просто запалени по планината?
Г.К.: Да, да, да. В основата на партньорството ни с Volkswagen Лекотоварни автомобили е Петър Дранчовски, управител на Порше София Юг и любител катерач, с познания и отношение към катеренето. Разказа ми, че допреди няколко години дори на Витоша не се е качвал. Впоследствие жена му започва да го води по планините и той се влюбва в тях, и оттогава е запален планинар.
Как участваха в създаването на филма?
Г.К.: По време на снимките те ни помогнаха с доста неща, освен че ни предоставиха и автомобил, с който да пренесем до Шамони, заедно с цялата снимачна техника, катерачна екипировка и себе си, разбира се.
С каква кола пътувахте? Предполагам, че багажът ви е бил близо 500 кг?
Георги: Пътувахме с Volkswagen – Caddy PanAmericana – представете си го като Adventure Caddy. Не просто, че е 4х4, а е цялостен адвенчър едишън. По-висока е, с по-здраво окачване. Съобразено е да се използва за по-приключенски цели и на нас ни пасна много добре. Изключително приятна за шофиране. Направена е комфортно, събира наистина много багаж. Ние пътувахме 4 човека с багажа. Всеки от нас имаше личен багаж за 14 дни, отделно имахме техника, отделно имахме катерачен инвентар и всичко се събра в колата перфектно, без това да пречи на удобството ни.
Самата кола, като управление, е много приятна. Има модерни системи, които облекчават дългото шофиране, защото „отменят” шофьора, правят вместо него нещата и намаляват ангажираността и усилията.
Говориш например за спазването на дистанция от преден автомобил, следването на лентата?
Г.К.: Да, точно. Пускаш си “круиз контрол”, с колкото е ограничението на дадения път и в зависимост дали пред мен има друга кола или няма, си намалява и ускорява автоматично. Реално почти не натискам педалите. Освен това не мислиш за пускането на светлини, чистачки, колата помага за спазване на маркировки и затова се уморяваш по-малко.
Звучи супер. Бензинов или дизелов е този автомобил? И какъв е разходът?
Г.К.: Дизел, разход около 6 л. /100 км.
А дали е достатъчно динамична?
Г.К.: Да, да, и може да се справи навсякъде. На нас не ни се налагаше да катерим с колата до планината, но имаше няколко случая, в които минахме извън пътя и се справи перфектно. Висок автомобил, достатъчно да гази препятствия и в същото време на магистралата стои стабилно.
От България до Шамони с Caddy-то – за колко часа пътуване говорим?
Г.К.: Интересното е, че и на отиване, и на връщане, аз карах от София до Шамони, почти без прекъсване, само със спирки за зареждане. И бях впечатлен, защото не се уморих с тази кола от самото шофиране. Нямаше нужда някой да ме смени или каквото и да било. На отиване спирахме малко повече, защото снимахме и го взехме за 21 часа. На връщане бяхме по-пестеливи откъм снимане и го взехме за 16 часа, а са си 1700 км.
А по време на снимките, вътре в града и района на Шамони, използвахте ли колата?
Г.К.: С него като цяло се движихме из града за стигане до различните локации за снимане. Отделно всеки ден с този автомобил пренасяхме цялата екипировка и снимачна техника до кабинковия лифт, с който се качвахме до Егюѝй дю Мидѝ; снимахме и самия град. Много беше удобен за нашата цел.
А сега да ни разкажеш как се реши на това приключение да пътуваш до Сицилия за фестивала „Paladino d’Oro Sport Film Festival“ 2023, точно с електрическа кола?
Г.К.: При предишното ни пътуване до филмов фестивал – този в Латек, Полша, Петър Дранчовски прояви желание да дойде с мен, взе и дъщеря си. Беше му интересно да види какво представляват този тип фестивали. Ние държим в течение партньорите как вървят участията ни, резултатите, и то, не защото трябва да се отчитаме, а защото на екипа им е интересно и се кефят. И така, Петър, като планинар, реши да дойде. Говорихме си разни неща по пътя, покрай всичкото му споделих, че ако ни селектират на фестивала Paladino d’Oro Sport Film Festival 2023, Италия, имам желание да отидем. Петър се развълнува и каза да му потвърдим, ако ходим, защото има интересно предложение. След като наистина ни селектираха, той ни свърза с колегата си Ивайло Кирков, бранд мениджър на лекотоварната дивизия на Volkswagen. Ивайло каза: „Имам страшна идея: искаш ли да пробваш да отидеш с електрически автомобил до Сицилия? Дори и за нас е интересно как ще се случат нещата”.
Самите те го предложиха, с експериментална цел. В началото имах колебания, защото имах особено мнение за този вид автомобили. Звучеше ми като много лоша идея и се зачудих дали да го направя. Впоследствие екипът ме убеди: чрез обяснения, разговори, как точно се пътува, какво се случва и реших да пробвам. Казах им: „В краен случай ще ме спасявате. Ще оставя колата някъде, ще продължа с друг транспорт и това е”. Стиснахме си ръцете. Избраха да ми дадат модела ID.Buzz, която се води Ван.
Докато от Volkswagen Лекотоварни автомобили ме навиваха, имаше още един момент, в който аз им казах: „Искате ли да сложите един генератор в багажника“, защото не може да си сложиш ток в туба, но отговорът беше: „О, никакъв шанс!“, казаха „Или го правиш както трябва, или изобщо не го правиш“. И се съгласих.
Бях почти сигурен, че ще ми се случи такъв момент, а реално нямаше нито един път да съм близо до ситуация и да се стресирам, че ще ми свърши токът. Общо взето спокойно си зареждах навсякъде.
Вижте още: „Aiguille du Midi Operation: Electric Avenue“ – най-селектираният български катерачен филм
ID.Buzz всъщност е наследникът на класическия Ван на Volkswagen?
Г.К.: Да. Точно така. Ивайло от Volkswagen Лекотоварни автомобили ми проведе обучение как се шофира електрически автомобил, за да мога да мина рейнджа, който му е зададен – в случая 400 км при пълен заряд. Обясни ми, че, при поддържане на определена скорост, тези автомобили си покриват рейнджа. Ако скоростта се увеличи, рейнджът пада и не се постигат оптималните 400 км.
За какви скорости става въпрос?
Г.К.: Ако се движиш с постоянна скорост над 120 км/ч, рейнджът се скъсява, не е 400 км.
А това означава ли, че до 120 км/ч покрива 400 км?
Г.К.: Да, и в това обучение най-ценното нещо, което ми показа Ивайло, е режимите на рекуперация, като пуснеш педала на газта, колата все едно е на ниска скорост и започва да намалява от само себе си. Така се възвръща енергия много повече, отколкото да натискаш спирачките или който и да е друг вид за възвръщане на енергия. Спрямо терена това също е най-добрият режим. Особено ако имаш спускане – не само, че не хабиш енергия, ти генерираш енергия. С автомобил на ДВГ няма такъв случай, в който резервоарът изведнъж да почне да се пълни. Благодарение на научаването на този режим, успявах да изкарам и повече от 400 км.
Имаше ли опит преди това в карането на електрически автомобил?
Г.К.: Имах от кратко шофиране в града с колите на една кар шеринг компания, но никога досега по този начин. Тук е важно да се изясни следното: по принцип моят стил на каране е повече “спринт”, а пътуването до Италия с електрически автомобил изисква по-скоро стил ”маратон”. И ако караш със стил „спринт” с електромобила, няма да стигнеш далече. Ако си джигит, казано просто (бел. ред. в руската конница най-бързият кон), тази кола не е за теб със сигурност. Това е автомобил за хора, които са по-спокойни, спазващи безапелационно правилата, ограниченията на скоростта.
Няма да споменаваме това за джигита…
Г.К.: А, не, не, точно обратното, искам да акцентирате на това, даже си мислех да ви предложа първият ред на статията да е: ако си джигит, не чети нататък.
За мен най-добре визуализиращо е сравнението със „спринт“ и „маратон“. Всяко от двете изисква коренно различен начин на шофиране. Пред мен стоеше задачата да мина доста дълго разстояние и подсъзнателно исках да го изспринтирам, но се получи сериозен конфликт между това, което колата изисква, за да се справи максимално ефективно, и това, което съм подсъзнателно аз. И така в крайна сметка цялото пътуване се оказа един сериозен урок по смирение за мен.
Преди да вземеш финално решение, все пак покара ли малко автомобила, тук, в България?
Г.К.: Не, аз взех финалното решение след разговорите. Първоначално тотално отрекох, звучеше ми като много, много лоша идея. Но екипът беше убеден, че ще се справя. И се навих. Обучението, за което ти разказах, го направихме в деня, в който ми предадоха колата – за около половин час Ивайло ми обясняваше и показваше нагледно нещата. На другата сутрин заминах. Адаптацията беше директно по време на пътя.
Тръгна на път и какво се случи?
Г.К.: По пътя имах подкрепление в лицето на техни партньори, с които бяха споделили за инициативата – от Porsche Скопие, представителството в Прищина и в Тирана, чекпойнти, на които достигах и зареждах от техните бързозарядни станции.
А между тези дестинации?
Г.К.: Не съм спирал изобщо. Независимо какво става, аз не спирах. Аз така си карам по принцип. Стремях се през цялото време да зареждам, когато мина 300-350 км, за да имам едни 50-100 км аванс за „ако нещо стане“, да има къде да отида, да не съм в безизходица. Рейнджът ми стигна перфектно от София до Скопие, после от Скопие до Прищина. На отиване бързах за ферибота и не спрях в Тирана. Подминах я и отидох в Дурас (град в Албания), снимах си таблото и го пратих на човека от Volkswagen Прищина. Беше ми казал, че 100% ще ми стигне зарядът и дори ще ми остане. А аз не му вярвах. Наистина, бяха ми останали 121 км. Ключовото е, че след границата между Албания и Косово, почти на върха на една планина, до долу до морето, е непрестанно спускане. На практика колата през цялото време се е зареждала.
Искаш да кажеш, че си стигнал от София до Скопие с едно зареждане и след това от Скопие до Дурас пак с едно зареждане?
Г.К.: Не точно, но без проблем можеше да е така, защото второто зареждане в Прищина го направих с оставащи 280 км и само дозаредих докрай, за да съм спокоен. Реално можеше да не го правя, защото като стигнах в Дурас, имах останал заряд за 120-130 км. С други думи и да не бях заредил в Прищина, пак щях да стигна.
После хващаш ферибота за Сицилия?
Г.К.: Да. Тук имаше деликатен момент, който не разчетох предварително. Пътувах с чисто нова кола – производство 2023 г., която изглежда много интересно, дори странно, а и на всичкото отгоре пътувах съвсем сам. Ключов момент – цялото това пътешествие направих сам. Пътувам от Албания към Италия и колата не е на мое име, а на официално представителство в България. И граничните полицаи си помислиха, че съм я откраднал. “Разчекнаха” ме от въпроси, доста късно вечерта, когато не е удобно да звъннеш на някой да потвърди. Минах през скенери и кучета – забавиха с 1 час ферибота, който трябваше да тръгне в 22:00 ч., заради проверката. Казах им, че не искам да изпускам този ферибот и те – няма проблем, ще задържим ферибота. Смешната част е, че въпреки сериозността на проверката им, не спираха да гледат колата. Снимаха се с нея, снимаха нея, викаха свои колеги да я видят. Сякаш по-скоро искаха да огледат колата, не толкова подробностите около моето пътуване и проверката.
След ферибота в Италия, колко километра трябваше да минеш?
Г.К.: 750 км са от Бари до Агридженто. Даже 800 км, защото се отбих до едно градче, в което видях, че е сниман „Кръстникът“. Селището е разположено над планина, нависоко, по едни тесни улички. Всъщност е известно място – Савока, Сицилия.
За тази част от пътя имаше ли предварителен план къде и как ще зареждаш?
Г.К.: Никаква. Чак в Албания се сетих да проверя за зарядни станции. Преди тръгване, до последно работих и не съобразих факта, че това е електрически автомобил, за който трябва планиране и подходих на принципа „качвам се и карам, ще го измисля в движение“.
След ферибота вече не можех да разчитам на станции на Volkswagen. Оказа се, че в Италия има изключително много зарядни станции, на различни компании и избрах най-голямата, с много станции. Свалих си тяхната апликация. По-специфичното е, че искаха да си направя регистрация. В балканските държави има бензиностанции със зарядна станция. Отиваш, зареждаш и плащаш на касата. В Италия зарядните станции се контролират през апликация, за която си правиш тази регистрация – в нея попълваш множество лични данни. Въведох всякакви лични данни, включително от коя държава съм – България. И даваше грешка, и даваше грешка. Седя аз половин час на зарядното и се чувствам в безизходица, звънях на съпорт центъра им, какво ли не направих, и нищо – все ми даваше грешка в апликацията. В момент на отчаяние реших да пробвам да сменя държавата от която съм – избрах Италия и взе, че стана. Системата проработи. Още една специфика на тази регистрация – искаше ми някакъв вид ЕГН, а пък аз нямам италианско ЕГН. В интернет намерих генератор за италиански ЕГН-та, сложих си моята дата, имена, година и то ми генерира ЕГН и системата го прие.
Оттам насетне нямах проблеми. Можех да ползвам всички зарядни станции, може дори да си ги резервираш. Това помага да се избегнат случаи, в които пристигаш и преди теб има някой спрял и зарежда. В такъв случай трябва да изчакаш времето, за което той зарежда и после чакаш твоята кола да се зареди. Спирах на зарядни станции, които са над 150 киловата и зареждането беше бързо.
Това означава, че има достатъчно такива с над 150 KW?
Г.К.: Да, по целия път имаше. Отдъхнах си и често стигах до малко под 20% резерва на батерията (дори си има сигнална лампа). Времето за зареждане от 20% до 100% е около 40 минути.
Прилично бързо?
Г.К.: Първоначално ми се струваше като много дълго чакане. Но зарядните станции са направени или до бензиностанция, или до някой комплекс с кафе. И докато си почина, да пия кафе, да си проверя телефона и мейлите, и изведнъж вече колата се е заредила. Нали съм свикнал „слизам, зареждам за 3 минути и оттам се изстрелвам“, си мислих, че 40 минути са много, то се оказа, че понякога дори не ми стигаха да си свърша някаква работа по телефона. В реалност се оказа доста добро време, в което да си починеш и да свършиш нещо.
Вижте: Катерачите Емилиян Колевски и Виктор Варошкин прокараха нова линия във Френските Алпи (видео)
А колата привличаше ли внимание в Италия – където дизайнът е на почит?
Г.К.: О, много! Да, не привличаше внимание като Ферари, да речем, но хората се обръщаха и най-честото, което виждах, бяха широки усмивки, радост, побутваха се и я сочеха с много голям интерес. И то всякакви хора – баби, майки, децата особено. Дори на някакви места ми даваха предимство, без да го имам по правилата, махаха ми, поздравяваха ме. Чувствах се малко като пътуваща атракция.
Не спираха да я гледат. Дори идваха до нея, свалях прозореца и ме поздравяваха за нея с думите „Bella, bella”. Италианците, да ги впечатлиш с красота, е трудно. Явно тази кола успяваше да ги привлече.
Досега не си разказал за комфорта вътре в колата. Удобна ли беше за този дълъг път?
Г.К.: Много удобно. При други коли на дълъг път обикновено ми се схваща тялото, кръстът. Докато тук, след 1000+ км се чувствам все едно сега съм се качил. Интериорът също е хубав. Премислено е и всичко е разположено където трябва, за да може без пресягане и с минимално разсейване, да достигаш важните места в колата, докато шофираш. Системите на колата също са мега удобни. Докато шофираш, винаги наблюдаваш всичко около теб и правиш хиляди преценки в минута – точно като компютър, който непрестанно обработва голям поток от данни. И когато вместо теб друг компютър прави някои неща, доста ти се разтоварва съзнанието и се изморяваш много по-малко. Пристигнах в крайната си цел и се чувствах свеж. Директно отидох на вечеря, общувах с много хора до късно вечерта – няма я типичната умора и грохналост. Да, като времетраене е много, но накрая си слизам сякаш съм пътувал от София до Перник. Така се чувствах.
Има ли нещо, което не ти хареса?
Г.К.: Да има някой преди мен на зарядната станция. Това беше едно от най-ужасните за мен неща. Вярно, само веднъж ми се случи, но напълно достатъчно. И особено ако бързаш – както аз, за ферибота.
Нещо, което ме изненада много приятно, беше, че колата е супер маневрена. Карам бус Volkswagen Т5 и където при него ми свършва воланът, на ID.Buzz имаше още един оборот. Имах чувството, че може да се завърти на място. От Volkswagen Лекотоварни автомобили ми обясниха, че тази маневреност се дължи на липсата на двигател и това позволява на гумите да имат повече ход. Хареса ми. Имай предвид, че бях в Сицилия, Италия, с малките и тесни улици, създадени за коли тип Фиат 500, а аз се движих по тези улици с Ван без проблем, с лекота.
Как пътува, какви бяха условията?
Г.К.: Има нещо много важно, което трябва да ти кажа за цялото пътуване. В седмицата на пътуването се изляха дъждове, снегове, в цяла Европа и в България. Бяха брутални бури. Цялото ми пътуване протече в най-лошите условия, които можех да си представя. Условия, които бяха далече от „лабораторни“. Непрестанно бях в бури, особено в Италия, от влизането ми в Сицилия, до Агридженто – около 200 и нещо км, бях в най-силната буря, в която някога съм карал през живота си. Падаха светкавици около мен, изливаха се порои, в един момент се зачудих дали моята кола няма да привлича светкавиците повече от другите коли. Та, освен страх, иронично се питах, дали ако ме удари светкавица – ще се зареди батерията или ще се взриви. Не знаех кое от двете ще е.
Сняг имаше ли по пътя?
Г.К.: На връщане имаше. От пристигането в Албания и катеренето към планината – за влизане в Косово. Самият път беше добре изчистен. Най-вече в Косово, феноменални пътища за държава, от която аз съм по-възрастен. Има магистрала, за която в България може само още да си мечтаем. В Косово пътищата са от 23 век, изключително добри, красиви – минават през планини, поддържани са. Независимо от бруталните количества дъжд, пътищата не задържаха вода. Движиш се нормално. Температурите от Албания до София на връщане не се вдигаха над 4 градуса. Мислех си, че това ще окаже влияние на батерията, но не се повлия. Колата се държеше по същия начин, като в Италия, където беше 20 градуса.
Защото я караш и е загряла, поддържаш цялата кола топла?
Г.К.: Да. В тези ужасни условия колата се представи много добре, като всяка друга кола, с която бих се движил.
Въпреки всичко колата минаваше по 400 км с едно зареждане?
Георги: Минавах 300-350 км и наистина ми оставаха 50-100 км. Имаше случай да ми останат по-малко, предимно когато се катерих, при движение нагоре. От това рейнджът се влияе доста, но при спускане възстановява заряда.
Пак ще те върнем към впечатленията ти от колата – какво не си споменал още?
Г.К.: Системите на колата. Например системата за лентите. В Македония имаше един път без ясна маркировка. Отделно валеше пороен дъжд и аз внезапно завих да заобиколя нещо, което ми се привидя на пътя, а колата леко ми побутна волана наобратно. Зачудих се защо се случи това нещо и изведнъж се загледах с очи в асфалта на пътя и отгоре имаше едва видима, супер изтъркана маркировка. А сензорите я хващаха и се впечатлих, че те „виждат“ в пъти по-добре, отколкото аз виждам.
Отделно има система, която разчита знаци и те излизаха на волана, на таблото, пред мен и това помага да не гледам наляво-надясно. Гледам си в една посока. По едно време открих, че като задавам автопилот и дистанция, която да се спазва, имаше много дълги периоди – да речем 50% от времето, в които аз въобще не съм натискал педалите на колата. Например: Карам по магистралата и съм задал скорост – 120 км/ч, пред мен има някакво стеснение и колите намаляват, и автопилотът си забавя с тяхната скорост, може да стигне до 30 км/ч, независимо, че е зададено 120 км/ч. Без да пипам педалите, тя си намалява и ускорява, заедно с потока от коли. След това тръгвам да влизам в някаква отбивка и пред мен има други коли, които моята кола засича, и пак си намалява. Оттам се включвам в междуградски път, който изисква скорост 90 км/ч. Аз си карам с другите коли, с тяхното ограничение. Влизам в град, ограничението е 50 км/ч – колата пак си го следва, поддържа си дистанция, спрямо движението. После се качвам на магистралата и пак си възстановява скорост 120 км/ч.
През цялото това време изобщо не съм докоснал един педал. Оказа се, че така е много комфортно. Изобщо не се занимавам – тоя сега спира ли, какво прави. Цялата тази информация не ме интересува, защото колата се грижи за нея. Естествено, че внимавам, не е да седя и да си разглеждам архитектурата, но в пъти по-малко съм ангажиран с мисловния процес. Наблюдавам и ако има нужда, реагирам и съм по-свеж изобщо за реакция. Един от проблемите на дългия път е, че понякога толкова се изтерзаваш, че реакциите ти стават по-забавени и става по-опасно. Благодарение на тази екстра, опасността от изморяване и забавени реакции се свежда до минимум.
Другото интересно е, че през целия път, къде ли не, на граници, дори някой като се загледа в колата, ме питаше: „Тя електрическа ли е?“, „Да“. „Напълно електрическа ли?“. И аз пак потвърждавам и на тях не им се вярваше. И че пътувам толкова надалече. Учудваха се, че минавам такъв път с изцяло електрическа кола. На всички граници, които минах: Македония, Косово, Албания, постоянно ме питаха за номера. „Ти откъде си?“. „От България“, а те продължаваха да се учудват на този регистрационен номер. Явно собствениците на електрически автомобили в България ги е страх да пътуват извън страната с колите си, но аз се убедих лично, че изобщо няма причина за притеснение.
В заключение мога да обобщя, че успешно и безпроблемно изминах целия път. Другото интересно и учудващо нещо, лично за мен, беше, че успях да се адаптирам към стила на шофиране на електромобил, защото моят стил на шофиране е може би най-неподходящият за такава кола. Имаше известно време на адаптация, бунтуване и дори ругатни от моя страна, но се смирих и в крайна сметка признавам, че пътувах много спокойно, без никакво напрежение и когато пристигнах, се чувствах изключително свеж.
