2020 година излезе неочаквано голям чешит, както в глобален, така и в личен план. Още в началото на пандемията се оказах почти без работа, с прекалено много свободно време за собственото ми ментално здраве и затворена между четирите стени на апартамента ми – чиста рецепта за побъркване!
С постепенното разхлабване на мерките и затоплянето на времето, започнаха да ми се въртят едни мухи в главата… и от мухи станаха реалност. Какъв по-добър момент от глобална пандемия и масови граждански протести, да хвана гората за 3 седмици и да мина над 600 км пеша по билото на Стара планина? Ако не сега, кога? Абе мога ли или не мога? Яяяя...
След има-няма месец умуване, плаха ревизия на наличната ми екипировка, тихомълком допълване на каквото ми липсваше, един пробен преход в Родопите, тренировки със слизане и качване на 16-етажен блок по няколко пъти на ден, ей така с огромна раница, натъпкана с ядки и енергийни барчета като за края на света, на 11-ти юли се изправих срещу себе си и планината и тръгнах рамо до рамо с още 20-тина души в посока нос Емине.
Признавам си, първият ден ми беше нервно. Имаше и един момент на каръщина, заради който приятелят ми трябваше да прави логистични фокуси, да ми купува нови щеки от София и да ме пресрещне на Петрохан, за да ми ги даде + още няколко криви неща и за момент бях решила, че планината ми казва „къде си мислиш, че си тръгнала, мари Марийке, не мойш го мина това, ходи си.“ Но всичко се намести.
Първата вечер на хижа Ком /нова/ след настаняването излязох да поскитам наоколо с фотоапарат в ръка и да хвана залеза – за компания имах само един див заек долу в полето. Разпънах статива си, пуснах една дълга експозиция и малко нескопосано изписах КОМ във въздуха с челник. Не беше кой знае какво, но просто исках да запазя този залез на това място в началото на това приключение.
Втората вечер ни беше първа на бивак под открито небе. Разпънахме кой палатка, кой хамак и като притъмни към 10 ч. реших отново да изрисувам с челника си името на мястото, на което сме.
Обаче – Пробойница. Цели 10 букви – много дълго като за сам човек. В допълнение, че трябва да се пише и огледално на камерата, малко се замотах, но в това време другите забелязаха, че нещо се мъча да правя и ме заградиха да ме разпитат. Показах снимката от предната вечер, обясних каква е идеята ми и 5 минути по-късно половината лагер беше на крак. Нахилени, строени в редица, всеки с челник в ръка и готови за рисуване със светлина и аз като един пишман диригент, давам напътствия, леко вляво, по-нагоре, огледално, моля, и то взе че стана една красота:
Всички се зарадваха и така до края на пътя ни, 21 поредни дни, като ритуал за закриване на прехода, всяка вечер снимах по този начин. Понякога още от вечеря ме подхващаха “Миме, Миме, кога ще рисуваме?”, понякога нямах сърце да раздигам толкова хора от масата и пак си щраках сама, понякога ми помагаха по един-двама от най-големите ентусиасти. На някои хижи ставахме направо атракция, чудеха ни се хората какви ги вършим с тия челници и в крайна сметка краснописът не винаги се получаваше, но пък беше от сърце.
За 3 седмици в планината влязох в тотално нов режим на действие, мислене, потребности. Първа аларма в 5ч., бързо събиране на катуна, закуска на крак и оптимистично тръгване в 6ч. с бодра крачка към следващия връх, към поредната хижа.
За тези над 600 км между връх Ком и нос Емине условията за нощувка варират скандално много – от бивак насред нищото, където заспиваш и се надяваш да не те валят кърлежи от дърветата през нощта, до тризвезден хотел, който е толкова лъснат, че чак ти е гузно ти колко си мизерен. Минахме и през спретнати бунгала със собствена баня, що-годе приемливи фургони, преправени на спални с русенски легла, уютна къща за гости, чисти хижи, мизерни хижи, хижи хотел и хижи, в които чаршафите вървят с гарнитура бълхи. Въобще – пълен набор от екстри.
Оказа се също така, че храната прави борбата и с това имам предвид, че от толкова ходене и от толкова умора потребностите на човек стават по-първични и понякога мисълта за следващата спирка, където можеш да ядеш Х може да е точно мисълта, която да те изтика напред.
Няма как да забравя боба с манатарки в хижа Тръстеная, зелето със свинско на заслон Ботев, таратора на Шипка, пиците в Котел, сладоледите из селата преди края и как ни посрещнаха родителите ми на хижа Грамадлива (бонусът на това да живеят в подбалканско градче е, че могат да те засекат по пътеката и да стоварят половин банкет за радост на цялата група). Любов.
До сега не бях ходила на планина с организирана група и в началото се чудех какви ли ще са тези хора и дали ще се разберем, но се оказа, че наистина неслучайно Ком – Емине се нарича Пътят на дружбата. Имаше страхотна енергия в Групата – в по-трудните моменти някак си те карат да не спираш и да направиш следващата крачка, в други – все ще се намери някой да разкаже нещо интересно или да те разсмее, а ако човек иска да остане с мислите си и просто с планината винаги има място и за това.
На 31 юли пристигнахме в Емона – в най-голямата жега, прашни, уморени, потни, но щастливи. Целият последен ден беше много емоционален, за някои беше най-тежкият, за други като мен – беше песен. С приближаването на морето стъпката ми олекна и ако на края на предния ден бях на ръба на рев от болка след 47 км, на последния почти летях. На финалната права започваш да осъзнаваш какво наистина си направил и че ходенето на море, не е просто шега, а много близо до реалност. Последните крачки преди фара на нос Емине, хвърлянето на камъчето, донесено от Ком, прегръдките с групата, равносметката – мога да определя това като чисто, 100-процентово, неподправено, извисяващо, почти размазващо щастие. Там си, минал си я тая пуста планина и си щастлив. А когато се върнеш обратно в цивилизацията, вървиш една идея по-изправен и с една по-специална усмивка, сякаш имаш нещо тайно, нещо свое, което никой друг не може да докосне, но ти дава извънземна сила да се справяш с всекидневните капризи на градския живот.
ВИЖТЕ: КОМ-ЕМИНЕ: всичко, което искаш да знаеш
За финал искам да благодаря от сърце на нашия водач Никола Игнатов за непробиваемия ентусиазъм и винаги вярната посока, на нашия Пресвети Петър Лесов за това, че ни обгрижваше като писани яйца, и като цяло на ТД “Природа”, за това, че ми помогнаха да изпълня една мечта.
Без всички вас това щеше да бъде само едно Ком? Еми не..
Още невероятни кадри от приключението на Мария може да видите в следващата галерия, а за други интересни снимки от странстранията и по света у нас ще откриете в профила и в Инстаграм.
ВИЖТЕ: Мария Николова постави нов рекорд по преминаването на емблематичния маршрут Ком-Емине
