Допреди 3 години той беше Варошкин – безумно смелият приключенец, перфектният алпинист, първият българин (заедно с дългогодишния си катерачен партньор Мартин Маровски), изкачил невъзможния връх Серо Торе в Патагония. Варошкин беше човекът, поемащ към опасни висини само с „План А”, а блесналите му очи бяха изпълнени с толкова увереност и безстрашие, че никога не му беше нужен „План Б”.
Днес говорим с един друг Варошкин. Все така млад, харизматичен, здрав като бик и все още почти кармично свързан с планината. Но едновременно с това – по-спокоен, по-смирен и без съмнение – надраснал много от онези неща, които някога смятахме за толкова важна част от характера му.
„След смъртта на брат ми на Елбрус през 2016 се отказах напълно от дългите и опасни експедиции. Самоцелното излизане в планините остана зад гърба ми. Мисля ,че постигнах състояние на съзнанието, което ми позволява да съм по-спокоен. Егото ми е в усмирителна риза. Не изпитвам онази непосредствена нужда да доказвам на себе си и останалите кой съм и какво мога. Напротив, мога да стоя в една топла стая с книга и чай – и то доста дълго време.”
Въпреки всичко, Варошкин рядко може да си позволи комфорта на дълга, мързелива почивка с ароматен чай и класическа руска литература. Неговият живот все още е живот в планината, а до известна степен – и живот на ръба, макар че днес това не е ръбът на Серо Торе, а ръбът на хеликоптер Agusta Westland A109k2. Младият Варошкин е първият лицензиран планинснски спасител от хеликоптер – работа, която редовно го води на някои от най-екстремните точки на българските планини, където трябва да прилага всичките си умения на катерач, алпинист и парамедик, за да спасява човешки животи.
„Особеното на тази работа е, че нямаш възможност за бавно навлизане – директно те хвърлят в дълбоките води. Защото хеликоптер се вика за най-тежките възможни травми, за пострадали хора, които са или пред умиране, или дори вече са починали. Първите ми сблъсъци с професията бяха с планинари, падали десетки метри, с множество и тежки травми по тялото. Още на третата спасителна акция в ръцете ми издъхна човек. Но нямаш избор – това е нещо, с което трябва да се справиш.”
Спасителните акции с хеликоптер са интензивни, специфични и немалко опасни за самия спасител. Всъщност през голяма част от времето Варошкин не е на ръба на хеликоптера, а метър и половин под носещия му винт. Всичко това докато температурите отвън са минусови, а машината лети със 70-80 в час. „Зверско е, но се понася”, смее се той. „Тогава обикновено съзнанието ти е заето с други неща и мръзнеш, но не го усещаш.” Спасителните акции на Варошкин са концентрирани в района на София, или още по-точно в периметъра, който хеликоптерът може да достигне за максимум 15 минути от подаване на сигнала. Което означава централна Стара планина, Рила, Родопи и Витоша. Което може да направи преживяването още по-екстраординарно, обяснява ни той.
„Странното при спасителните акции е, че в един момент си с пострадалия и го качваш в хеликоптера. Буквално 20 минути по-късно вече не си на централното било на Стара планина, а в Окръжна болница. След 10 минути си в градския транспорт и сякаш нищо страшно и опасно не се е случило. Виждаш човек, който е пред лицето на смъртта, а малко след това – много хора, умислени в ежедневието. Важно е да успяваш да се аклиматизираш и към двете.”
Правим рязък завой към другото основно занимание на Варошкин – основаната от него и Маровски Школа по алпинизъм и катерене. В последно време две явления вървят паралелно – школата става все по-популярна, а Варошкин открива все повече и повече ползи от работата като преподавател в нея.
„Виждам приключението в планината от два коренно противоположни ъгъла – и когато е щастливо и успешно (в рамките на школата), и когато е бедстване и трагедия (като спасител). Усещането е много полярно, особено е да преживяваш и двете. И то в рамките само на няколко дни.”
Варошкин има причина да говори за школата си със страст и нескрита гордостта – тя е не само неговата финансова опора, но и един от лостове, чрез които той насочва живота си по-далече от необмислената хаотичност и по-близо до една осъзната подреденост.
„Така е, наистина научих много от работата с курсисти в рамките на школата. Преди това бях твърде припрян, много бързах с почти всичко в спорта и в живота. Докато работата с хора, особено с начинаещи, ме научи да съм търпелив, разбиращ, последователен в действията си, улегнах.”
Още за Школата по алпинизъм и катерене можете да намерите тук.
Цялото ни интервю с Варошкин пък можете да прочетете на страниците на броя ни Зима 2017 – в продажба още в началото на декември!
