Многократно е писано какво е Драй тулинг (Dry-tooling). Нека пак да припомня. Атрактивна дисциплина. Състезателите са екипирани с каска, сечива, седалка и еспадрили. В основата на тази дисциплина са смесеното катерене, леденото и миксово катерене . Сечивата се използват за изкачване по стена или скала, които не са заледени.
Другото състезание, което е популярно и направи една петилетка през 2024 г., е държавното първенство по драй тулинг на Бов (водопад Скакля). Голямата разлика е, че там катерачите са и с котки, като при ледено катерене.
В годините интересът към дисциплината е променлив. Макар че историята се пише постоянно. Основните ни състезатели в него продължават да участват, да подкрепят провеждането на първенствата и да са сред призьорите. Появяват се някои нови имена на млади катерачи като Кирил Цанев или Ивайло Стоилов, при мъжете. При жените е по-шарено до степен в някои години да има само по една състезателка. На Бов, 2024 се получи така. За радост тук, за КУПА НСА имаше 4 състезателки, преминали квалификационните маршрути и стигнали до финал. Забелязва се обаче, че след Радка Петкова, Геновева Михайлова, Елица Павлова, Марина Сухиванов, Станислава Ламбрева, не се появявало запомнящо се име. „В този толкова типичен женски спорт“, както обича да се изразява Станимир Желязков, сърцето на тези състезания в България, това не е изненада.
Станислава Ламбрева, Фикрет Фейзулов (2-о място)
Имам сантимент към точно това състезание. Избирах да го гледам, така, както някои ходят на футболни или волейболни мачове, още преди да започна да се занимавам с катерене (било е сигурно 2013 г.). Впечатляващо е как излизат състезателите, как бавно и търпеливо закачат сечивата, как използват различни прийоми и разбира се, как падат – повечето надолу с главата. Състезанието, което предопредели мои житейски избори – дали да правя научна кариера и да стоя затворена или да търся начин да съм винаги навън, в движение. Но толкова с лиричните ми отклонения.
ДРАЙ ТУЛИНГ ПОКОЛЕНИЯ
На финала на Държавното първенство по Драй тулинг в Бов през декември, 2024 г., се срещат титаните (както са ги нарекли в една статия на сайта на Climb NSA): „Непобедимия“ Минчо Петков, „Най-издръжливия” Маниака (Ивайло Ангелов) и „Най-трудния“ Виктор Варошкин.
Два месеца по-късно, на 2 февруари 2025 г., на финала за Купа НСА в зала, титаните отново се изправят един срещу друг! В не просто труден маршрут, а достойно противоречив – балансов, с дълги движения, прецизни намествания на сечивата и възможност да паднеш всеки момент и то в ниското, при първите 3 включени примки.
Титаничният сблъсък обаче се реализира на още едно ниво – нивото на поколенията. Минчо Петков се състезава от над 20 години в дисциплината, Виктор Варошкин е за първи път на състезанието в зала. Маниакът е упоритият синхрон, който не спира да тренира, да се състезава (от 2013 г. насам) и да провокира интерес към тази най-малко посещавана дисциплина на катеренето.
Вижте още: Катерачите Емилиян Колевски и Виктор Варошкин прокараха нова линия във Френските Алпи (видео)
Отсъствие може да се запише за „старите кучета“ Тихомир Димитров, Косьо Локмаджиев, Бойко Лалов. За сметка на тях за втори път виждаме със сечива споменатия вече Кирил Цанев от Варна (дали е нова, млада надежда, ще се разбере във времето), който на държавното стана трети. Да, сред участниците има преплитане на нови и стари състезатели, някои от последните, като Александър Шакрачки, устойчиво и целенасочено се занимават с алпинизъм.
Сухото катерене обаче е предизвикателство – танц по еспадрили и с удължители на ръцете по познатите стени на НСА, където нищо не е естествено, освен движението по вертикала. А може би дори и то?
Финалът
Публиката отива само за него. Няма по атрактивен финал от този – състезателите са се скупчили под маршрута и получават технически инструктаж. След това се прибират в Зоната (място, от което не могат да виждат как се катери маршрута). Излизат един по един, с каска, седалка, сечива и по… еспадрили. Всяко преместване на сечивото е „оопс, леко, леко“, а падането – или с главата надолу, или с изпуснато сечиво, което отскача като пин-понг топка. Любимите ми дънери са там.
Първият състезател катери толкова деликатно и бавно, сякаш гледаме анимация на забавен каданс. Явно има нещо притеснително. И това се потвърждава при следващия участник, който бързо пада още преди 4-тото си движение.
Какво е то? Защо винаги на финала има дънери? Защо състезател като Минчо продължава да участва във всяко драй тулинг състезание (на скали и в зала). Защо няма публика? Защо вече нямаме представители на световните състезания? Защо жените отсъстват? Въпросите започват да се качулят в съзнанието ми и въпреки намерението ми тихо и кротко да седя и да се наслаждавам, ръцете ме засърбяват, подмятам идеята за интервю и след награждаването – включвам диктофона.
Вижте още: Тиери Рено: алпинизмът се променя заради глобалното затопляне
Получи се жив, интригуващ разговор. Първи откликна Минчо и едва започнали интервюто, мина Виктор Варошкин. Заформи се необичаен разговор между поколенията. Докато за Минчо това е поредно състезание (зае второ място), то за Виктор е първо в стила в зала (единствен направи ТОП на финалния маршрут, респ. стана първи).
Целият патос на този материал е, за да чуете гласовете на основните заподозрени в дисциплината в България. Микрофонът е техен.
Минчо Петков: „Сечивата ги вадя от състезание за състезание“
Ти се състезаваш в стила от много години. Всъщност от колко?
Минчо: В стила се състезавам от 2004 година.
Защо продължаваш да се състезаваш?
Минчо: Състезавам се от 1989 година, но с драй тулинга се запознах на ледената кула на Мальовица. Там за първи път хванах сечивата и взех медал, без тренировки. Даже не бях слагал котки. Даже ми се стори много лесно – където има лед, навсякъде има хватки.
Предимството на леда. Кое беше трудно тук на това състезание в залата?
Минчо: Имаше много странни елементи, люлеещи се, метални хватки, хокейни шайби и гайки. Разнообразно катерене, много бавно се катериха всички. Труден маршрут
Имаш ли спомен за предишните състезания? В тях финалите не са ли пак трудни?
Минчо: Пак са били трудни, но този тук ми се струва най-труден
Тренираш ли за състезанието?
Минчо: Тренирам катерене, не специално драй
Какво? Сечивата ги пипаш от състезание на състезание ли?
Минчо: Точно така.
Не можах да се въздържа да възкликна от изненада! Талантът си е талант явно.
Виктор слуша отговорите на Минчо и се разсмива:
Виктор: Много натрупвания
Минчо: Вадя ги из под леглото, бъзика се с нас Минчо.
Виктор Варошкин: „Там на дънера беше психологически момент“
Викторе, затрудни ли те нещо в маршрута?
Виктор: Еми, дънерът много ме затрудни. Първият. За първи път се сблъсквам с нещо такова и бях много дезориентиран. Фактът, че ми плесна предната хватка. Беше голям късмет, че успях. Докато се ориентирам откъде да избутвам, накъде да го разлюлея, как да стане, отне ми много време и си мислех, че няма да се справя. Там на дънера си беше психологически момент
Обаче там в тавана включването въобще не те притесни
Виктор: Не, но беше много далече това включване, та мислех, че ще ми плесне сечивото.
За разлика от Минчо, за теб знаем, че тренираш. Цяла България го знае
Виктор: След последното състезание – Държавното на Бов, не бях тренирал. Осъзнавам, че хващайки сечивата, то си остава под някаква форма в тялото.
На теб кое състезание ти е в зала?
Виктор: Драй в зала ми е за първи път. Хватките са по-прецизни за разлика от на скалата и си ми беше трудно: да се ориентирам коя хватка откъде се захваща. Психологическо си е.
При теб никога няма напрежение чисто емоционално и визуално. Как владееш адреналина?
Виктор: О, не, вътре съм много разтреперан. В зоната се чудех дали треперя от хипогликемия или си треперя от стрес
Имаш ли практика, с която владееш адреналина?
Виктор: Не, оставям му се
С Минчо имате много различни стилове на катерене. Докато при него има красота, при теб, Виктор, има повече сила и рязкост. Минчо разговаря със стената, витиевато е катеренето му, при теб тази, хм (туп-туп-туп, очарователно обяснявам стила на Виктор)
Виктор: Рязък съм, да (намерихме думата)
Та, това дали е поколенческа разлика или е чисто личностна?
Виктор: На скали е по-различно. Тук наистина съм много нахъсан, защото нямам доверие на хватките и ми е много ново.
Спортът има ли шанс отново да се развие, да има нови състезатели? Например тук, тази година половината са нови имена
Виктор: Да, но повечето от тези нови имена се включват да подкрепят инициативата и състезанието, след това не остават. Малко хора реално си поставят цели в тази дисциплина. Тяхното поколение (посочва Минчо) е най-силното. След това аз и Маниака започваме да се катерим целенасочено. От съвсем скоро. Не знам за след нас дали ще има други.
Затова браво на Станбата и НСА, защото те го поддържат живо това състезание, не сме ние.
Виктор тръгва, ние с Минчо продължаваме да нищим въпросите на драй тулинга.
За женската част ми е интересно. Защото ти знаеш кои бяха състезателите едно време. За Радка Петкова ми е думата основно. Как ще стигнем до новия талант при жените?
Минчо: Трудно.
Ти оптимист ли си?
Минчо: Сърдито старче съм
Тук временно изключвам диктофона. Но разговорът с Минчо продължава. И в него той признава, че драй тулингът не е любимата му дисциплина. Предпочита катеренето на скали, където може да се докоснеш до скалата, да влезе ръката ти в някоя цепка, да дращи без да има какво да хване. Сечивата, тези удължители, по-скоро отдалечават от преживяването на чистия допир. „В момента, в който си сложиш едни удължители, едни куки, 50 см удължаване на ръцете, си изместваш центъра на тежестта. Ти имаш един нов център на тежестта спрямо дължината на всяка част от тялото. Затова много често, ако си забелязала, при падане от драй хората се обръщат надолу с главата“.
А в състезанието по драй тулинг за купата на НСА участва всяка година, за да подкрепи самата организация и усилията на екипа.
Станимир Желязков (Станбата): „Аз съм научен да правя устойчиви неща във времето“
Мине, не мине, и извадите дънерите
Станбата: Първият е дъбов. Трябва малко по-силно да се забива в него и Виктор ако не беше забил с все сила, щеше да го изхвърли. Защото като забиеш отгоре сечивото, дънерът се обръща и хора, които нямат опит, падат.
Защо на всеки финал има дънери?
Станбата: Дънерът имитира някакъв вид лед, като висулка. Да, висулката не се върти. Но трябва да се има предвид, че състезателната форма е малко по-различна. Има няколко вида състезания в света, които не се правят в зала или на изкуствени ледени кули. Едното е в Колорадо, едното е на Бов. Едното е в Щатите, другото е на Бов и на Скакавица.
(дружно се смеем. Не очаквах, вероятно и вие, скъпи читатели?) Няма много състезания, които да са на естествени ледове. Всички състезания обаче, които са на изкуствени/ледени стени, са в едно друго противоречие: да е атрактивно за публиката, да работиш добре със сечивата, защото никъде го няма да забиваш в скалата, пък да си с котките, пък да закачиш със сечивата. На изкуствените ледени кули го имаш. Забиваш по плотовете с котките, със сечивата хващаш само драй тулинга. Това в нормалното катерене го няма. Това е неестествено. Така че ние не трябва да търсим в този тип състезания аналогия със скалата. Каквото можеш прихващаш като движение, като идеи, обаче всички други плъзгащи се тръби, бидони, са за атракция на хората и все пак да затрудняват до някаква степен.
Защо направихте първата част на финалния маршрут да е толкова трудна? Там отпаднаха повечето състезатели. Не може ли да е в средата?
Станбата: Маршрутът го разделихме на две, тъй като 7 години го правим това състезание и всяка година се стремим финалният маршрут да е малко по-различен от предходната. Предходната маршрутът вървеше само в надвес. Когато правиш движения в надвес, те не може да са чак толкова прецизни. Там слагаш драй тулинг хватки, в които клюна задържа все пак, не може да те изхвърля. Та, тук решихме първата част да е технична плоча, в която да има деликатни движения, балансови прихващания с ръцете, да имитира истинско миксово катерене и втора част, която да е вече в самите надвеси, с бидоните, с по-удобни хватки, да се движи мощно. Две различни секции, които да бележат истински финала.
Очакваше ли това разместване на финала след квалификациите – и при мъжете, и при жените?
Станбата: А, очаквах го, да, да. Драй тулингът е непредвидима дисциплина. Понякога имаш едни движения, при които, ако нямаш много опит, веднага те изхвърлят. А понякога дори да имаш много опит става така, че някакво милиметърче ненаместване на клюна на сечивото те изхвърля. И си викаш: „Аз бях много добре, много сила имах, какво стана?“. Финалът си е финал. Той носи неочакваният елемент в себе си.
Затова публиката идваме на финала, за атракцията.
Коментирай частта с участието на жените. Винаги са били 3-4-5 участничките
Станбата: Ами този типичен женски спорт ..
(Любима фраза на Станбата, която всеки път ни разсмива)
Станбата: Смели момичета са. На този етап нямаме по-сериозни състезателки, които да се готвят. Преди Радка се готвеше сериозно, катереше. (Липсва много Рачето – разменяме погледи с Минчо). Има някакви заявки, но те като не идват на състезанията, са само празни приказки и подмятания. Те трябва да припознаят дисциплината като интересна и да ходят да катерят. Има, има, които ходят да катерят.
Например? Някакви конкретни имена, които да запомним, да следим?
Станбата: Еми, няма конкретни. Все ми звънят да ме питат къде да ходят, за Бов, от „Млад дихател“, Марина и Даката явно ги водят. Момичетата катерят. Споменават „ние ходихме там, катерихме това“, което е много хубаво нещо. Въпросът е, че за да се посветиш на драй тулинга, минаваш в по-трудна и технична част, готвиш се по-целеустремено, по-системен.
Така е, но някои хора просто са си дарени (визирам Минчо, който по-рано твърдеше, че хваща сечива само веднъж в годината)
Минчо: Е, аз обаче не съм спирал да катеря.
Е, ама със сечивата …
И минаваме към организацията и упорстването да се прави това и още няколко състезания.
Защо продължаваш, Станба, да правиш това състезание?
Станбата: (контритра ме) А защо да не го правя?
Например не е популярно, няма много публика, няма спонсори – всичко може да те откаже
Станбата: Аз съм научен да правя устойчиви неща във времето. Не ми харесва вариант, при който се разколебаваш от определени твои амбиции и си казваш: „То за какво да го правя, то няма смисъл, то няма хора“. Възприели сме един екип от хора, не съм само аз, че можем да го правим това състезание, да отделим от личното си време и да посветим 5-6, максимум 10 дена в годината да направим едно или две състезание. Това не е проблем за нашия екип. Харесва ни самия спорт, независимо на какво ниво е сегашното му развитие. Правим го, защото на нас ни харесва тоя тип катерене. До някаква степен, когато го има, даваме възможност на други хора, които тепърва искат да пробват, да пробват.
Аз така почнах като по-малък. На Кулата на Мальовица, никога не бях катерил на лед и те ми викат: „идвай тук, ей ти сечива и участвай на състезание“. И аз така съм почнал, никога не бях катерил и направо на състезание.
Рових се скоро по повод мой проект, из материали за драй тулинга и ми излезе информация за участията ви по Световни първенства. Май отдавна не сме имали представители там?
Станбата: Еми, минаха 10 години от последното ни участие – 2015 година беше последното ни по-голямо участие. (Тук с Минчо уточняват годината: може би пролетта на 2016 г., когато са се родили децата).
Това ли ви спря – децата? (Станбата се смее)
Минчо: Тогава ми се роди второто дете и свободното време, което имах, намаля.
Станбата: А, първото състезание 1986 година, на тур „Варна“, Северен Джендем
(Излизат спомени за Световното първенство на скали във Велико Търново. Та, уточняваме, че става дума за ледено и драй тулинг катерене). Последното Световно на скали беше в Търново. Не знам дали хората знаят. Тогава 2015/16, после нещо 2017/18 Виктор ходиха с Косьо (Локмаджиев), направиха едно-две участия
А защо спря това? Няма спонсори или какво?
Станбата: Те са много фактори. Не, тук въпросът не е до спонсорите. Вече се намират
Минчо: Няма ниво вече
Станбата: Тук въпросът е до лична амбиция. До това да приемеш и да искаш да влезеш до едно по-друго ниво в самия спорт. Приемайки, че ще ходиш на световни купи, да си кажеш, че ще тренираш качествено, двуразово, ако трябва и триразово ще тренираш, ще отделиш време за това нещо и ще се готвиш целенасочено. Преди имахме такъв екип, правихме го. В по-новото време първо няма ниво, второ
Минчо: Имат желание, но нямат ниво
Станбата: второ, нямат такъв тип целеустременост, нямат такъв тип разбиране за нещата. Имат по-скоро разбиране „да отидем да се пробваме, да отидем там да покатерим на скали, пък те нещата ще се наредат по някакъв начин“ и то всичко приключва. С това мислене имаш 2-3 участия и след това си аут. Другото нещо е, че нямаме условия в България. Трудно е.
Минчо: 7а ниво – ами не става. Тия на Световната купа са с ниво 8а и ние няма как да се представим
Присетих се, по повод жените, за Инес Папет.
Станбата: Да, тя 4 пъти става Световна шампионка.
Мисълта ми е, че в този мъжки спорт имаме силно женско присъствие.
Станбата: Е, да, тя е много готина и много тренира.
Значи все пак си е и малко талант
/Смеем се/
Последните думи са всъщност призив да се катери повече, да се интересуват катерачите от информация за състезанията, да гледат състезания.
Станбата: Ние ще продължаваме да ги правим драй тулинг състезанията. По едно, две, три понякога. На този етап могат да разчитат на две от мен: за купата на НСА и държавното първенство на Бов. На Боянския вероятно няма да го има, защото се стопли времето. Може би на Бов ще спрем, защото се изчерпа като потенциал. Има още един вариант за състезание. Може би Бежаново, може би Брезе – има готина пещера. Въпрос на разработка е. Ще видим. Може да не е в този сезон държавното.
С тези размисли се разделяме с момчетата, които упорстват да продължава да има дисциплината Драй тулинг.
ЖЕНСКИТЕ ГЛАСОВЕ
Женското участие на финалите тази година и класирането е както следва:
1. Мария Манзурова
2. Ива Павлова
3. Виолета Евтимова
4. Цвети Костадинова
Амбициозните заявки са дадени. Надявам се състезанието да мотивира дамите да продължат да тренират и да ги видим отново на следващо държавно първенство по драй тулинг.
Съвсем финално успявам да разговарям с Ива Павлова, която участва за втори път на състезанието и стана втора.
Ива: Преди две години участвах за първи път. Имах класиране дори. Всъщност тогава участвахме общо 10 жени.
Петрана: Ти тренираш ли целенасочено?
Ива: Не, това ми е третият път, в който хващам кирки
Петрана: Явно ти се отдава, защо не тренираш, а всъщност участваш в състезанието?
Ива: Ами, днес дойдох с нагласата да гледам конкретни хора, да ги надъхвам. Последните три месеца не съм катерила – заради контузия. Изобщо не трябваше да участвам (признава си Ива).
Петрана: Чувстваш ли, че е твоята дисциплина?
Ива: Не мисля. Много ми харесва, възхищавам се на самите движения, специфични са. Но не мисля, че е моето.
Петрана: Спрямо други състезания, в които участваш?
Ива: В момента не се състезавам активно, поради ред причини. Харесва ми дисциплината като нещо, което може да разнообрази ежедневието ми.
Петрана: Ти как се справяш с адреналина на чакане в зоната?
Ива: Изненадващ ме с въпроса. Не съм задълбавала и ме провокираш.
Петрана: Има ли нещо, което би добавила за нашите читатели?
Ива: Да, падането не е толкова страшно. Пробвайте! Това ми беше големия проблем при водене – как ще паднеш, дали няма да се удариш, нещо няма ли да ти стане. Но не е толкова страшно, както изглежда
Петрана: Всъщност това е страхотно послание към нови катерачи в дисциплината
Ива: Да, за публиката е атрактивно – всеки, който пада, се обръща надолу с главата, както вече няколко пъти споменах
Изпратихме още едно състезание по Драй. В тази статия представям усилията да се задържи интереса, като избрах призмата на организатори и състезатели.
Благодарностите за изключителния труд и отдаденост, по думите на Варошкин, са споделени!
„Евала на Станимир и всички от Climb NSA, че продължават да я бутат тая дисциплина, колкото и мижав да е интересът.“, написа Маниака.
Всъщност по-важното е, че интересът се запазва във времето и там, където има смисъл, всяко усилие си струва.
Нека да продължим да следим Календара на Българска федерация по катерене и алпинизъм къде ще е следващото първенство и какво ново ще предложи като обект и маршрути екипа на НСА в лицето на Станимир Желязков.
Снимки, благодарение на:
Александър Зайранов, Цвети Паунова – залата на НСА;
Иван Тотев – скалите на Бов;
Благодаря ви, скъпи фотографи, за неуморността и запечатаните моменти!
Ваш летописец,
Петрана
