И тази година дойде 2-ри август. Денят, в който осъмнахме с новината, че Андре ни е напуснал. Сърфисткото общество загуби един невероятен човек, творец, който заради болестта беше разбрал урока на живота – да ценим малките неща, всеки подарен ни миг, и да им се радваме, защото това е неговият смисъл…
С брат ми по „оръжие“ тъкмо обсъждахме „пинизите“ на Вулканото и… разбрахме! Бяхме покосени. И замълчахме. Без да говорим, сложихме на гиковете черни ленти и посветихме карането през деня на него, на пълния с живот и желание да промени света Пашко. Тогава си казахме, че той ще се радва на вечната прогноза…
Няколко сезона по-късно, втори август отново се търкулна, а мисълта за Андре е по-жива от всякога. Легендите не умират! И докато пиех сутрешното кафе и преглеждах уиндгуру-то, за да видя дали ще духа на острова, се натъкнах на поста на австриеца Ману Графенаер, посветен на приятеля му Андре Пасковски, по повод загубата му и вследствие на споделяното им приятелство приживе. И понеже силата на думите не може да преразкаже, писах на Ману с молба да ми позволи да споделя спомена му с българската уиндсърф гилдия и не само… Следващите редове са предоставени с чувственото съгласие и подкрепа на мистър Графенаер по повод загубата на приятеля му, и наша загуба, Андре Пасковски – Пашко:
„Честит Рожден ден, Андре!“
Преди няколко месеца погледнах часовника си, показваше 12:12 ч. Изведнъж си спомних, че преди четири години, докато снимахме в Перу, ти ми каза, че след поставената диагноза – рак, това ти се случва постоянно, беше забелязал, че всеки път, щом погледнеш часовника, часовете и минутите съвпадат… 17:17 ч., 23:23 ч., 14:14 ч., 20:20 ч.
Тогава дори не се замислих какво точно споделяш с мен, но полека-лека започнах да разбирам, и то все повече и повече, че тази на пръв полед незначителна констатация беше абсолютно важна и много значима за промяната в живота, която ти предстоеше…
[Преди диагнозата Андре беше фокусиран толкова много над това да бъде най-добрият, че не му оставаше време да се вгледа в малките неща… със сигурност тогава не е имал време да забележи, че часовете и минутите на часовника съвпадат.]
Когато знаеш, че времето ти на тази планета изтича… ненадейно започваш да благодариш за малките неща, които животът ти поднася и с които те усмихва, започваш да се интересуваш какво става наоколо ти, спираш да бързаш и да се тревожиш и започваш да цениш това, че си просто жив. Това ми каза ти тогава…
Аз вече знам, че животът ни е подарък, на това ме научи приятелят ми Андре. Знам, че трябва да живеем и да ценим миговете… всъщност май доста хора наоколо ми го разбраха.
Не мога да спря да мисля за теб, приятелю! И не мога да спра да се усмихвам… и да се сещам за теб, всеки път, когато часовете и минутите на часовника ми съвпаднат.
Както казват, отишъл си си, но не си забравен… за Бога… не си!“
И нека вечната прогноза те прави щастлив там, където си, Андре!
