Това име е много познато на българските туристи и алпинисти и най-вече на ветераните. Още по-добре то се разпознава тогава, когато се съчетае с името на Константин Саваджиев. Защото тези две имена образуват онази свръзка, която на 21-23 август 1938 година, осъществява първото изкачване на Северната стена на вр. Мальовица. Стената позната на алпинистите и като „Черният триъгълник”.
Мальовица, символът на българския алпинизъм и най-вече Северната му стена отдавна привличат вниманието на наши и чужди алпинисти. Васил Ненков, Иван Шехтов, Михаил Кръшняк, Александър Белковски, д-р Любен Телчаров, Ивайло Владигеров, Ганчо Игнатиев, Руди Давидов, Пепи Енклиш, Мария Въжарова и редица още наши алпинисти успяват да достигнат върха, но по близки до „Черния триъгълник” маршрути. Навлизат и по самия триъгълник, но все нещо не им достига. Идват италианци и словенци. Стената все си остава непобедима. Франция изпраща най-добрия си, в момента, алпинст Раймонд Лайнингер, който идва у нас, за да пропагандира успехите на френски алпинизъм. И той успява да преодолее само 70-80 метра и преди да си замине я обявява за непобедима.
Не така мислят обаче двамата млади самоковски планинари и алпинисти Саваджиев и Стоименов. На 21-ви август те навлизат в стената. Достигат до около 50 м, където оставят тежките 120 железни клина, изковани лично от тях и слизат обратно в палатките. На 22 и 23 август е истинската битка в непрестъпната стена. В ранния следобед на 23 август двамата са в прегръдките на верните си приятели Владимир Лимончев и Борис Чешмеджиев, които ги чакат на върха.
Константин Саваджиев дълги години се радва на любовта и уважението на поколението, което идва след него и което той възпита и подготви. Има щастието дори да се поразходи по ледените склонове на Кавказ през 1958 г. За Елбрус обаче не му достигнаха силите. А толкова дълго го желаеше…
Георги Стоименов нямаше това щастие, защото много кратко се радва на големия успех. Само година и няколко месеца по-късно – на 20-ти януари 1940 г. точно на рожденния си ден коварна лавина го остави вечен пленник на любимия му връх Мусала.
Нямах щастието да го познавам лично и не се наемам да кажа нещо повече както за самия него, така и за последния му ден. Поради това предлагам прощалните думи на най-добрия му приятел Владимир Лимончев, човекът който на 23 август 1938 г. го чакаше на връх Мальовицза с манерка студена вода и един лимон.
„Гордата и могъща Рила, загърната въ своя бялъ плащъ, и този пътъ посрещна Гошо топло и нежно. Съ силата на необятната си красота тя разля жадния му взоръ. Мощно планинско „ехо”… се изтръгна отъ гърдите му: той зовеше приятелите си, които бяха останали назадъ. Но това „ехо”…което победи Мальовишката стена, това „ехо” …Рила искаше да запази за себе си. Протегна ръка и приюти в своите недра любимия на всички планинари Гошо… Гошо си отиде навеки. Но той ни остави нещо твърде скъпо – завеща ни своите чисти идеали и всеотдайната си любовъ къмъ планината, остави ни стремежа къмъ нейния мистиченъ святъ.”
На 20 януари на път от наблюдателницата „Мусала” към заслон „Заврачица” група скиори, в която е и Георги Стоименов, за да се предпазят от силната буря групата решава да се спусне към Маричините езера, под вр. Трионите. Внезапно от върха се откъсва огромна снежна лавина, която повлича в пропастта победителя на „Черния триъгълник” на вр. Мальовица. Усилията на другарите му да го открият в този ден остават без резултат…
Всяка година на тази дата най-верните му приятели, докато ги държат краката, се изкачват на Мусала, за да се поклонят пред светлата памет на един голям планинар и най-вече алпинист. Поклонението пред гроба му продължава и до наши дни, независимо от моментната метеорологечекска обстановка. Навярно ще эбъде и тази година.
Поклон на душата му в планинския мир – така завършва съобщението, което намирам на стр. 36 кн 1, 1940 г. на списание „Български турист” . С поклон на душата му завършвам и аз…
