“Летателни дневници” е рубрика на 360°, в нея парапланеристът Николай Велев разказва за преживяванията си във въздуха и ни показва как изглежда светът, когато си високо в небето.
Прогнозата за този уикенд даваше слънчево и горещо време със слаб в ниското и умерен във височина северозападен вятър.
Няма кой знае колко много варианти за летене за пилотите в Западна България за тази посока на вятъра:
– Пъстрина е мястото, което открива най-много терен зад себе си за дълъг прелет при такъв вятър, но е сравнително далече (до гр. Монтана) и не е достъпно за нормален лек автомобил;
– Иглика е старт в Кюстендил, който също е подходящ, но има доста сложен терен зад себе си – Осоговска планина, Рила, Кресненско дефиле, Пирин, не е като да се лети над равнината;
– Брестовица до Пловдив също е подходящо място. Като изключим факта, че полетът започва в притеснителна близост до Летище Пловдив, след това всичко е добре – лети се или в равнината, или по границата на Родопите;
– Естествено класиката – Витановци – но оттам, пак не става дума за лесно летене над равнината. Нужна е висока база на облаците и не много силен вятър, за да може човек да се изнесе над Верила и да се движи успоредно на склоновете на Рила и всичко това да се случи безопасно.
За този конкретен ден, избрахме да си опитаме късмета на Пъстрина, като относно това решение имах две притеснения:
1. Вятърът по прогноза изглеждаше, че ще е доста слаб в ниското и може би нямаше да позволява реене на склона за изчакване на термика. Тъй като склонът е сравнително нисък, така изходът от полета донякъде попада в ръцете на късмета. Всеки знае да изчака термичен порив и да излети тогава, но няма гаранция, че това ще е хубава термика, а не само краткотрайно „балонче“, което след малко те оставя да се утаяваш мъчително надолу.
2. Влажността на въздуха също изглеждаше твърде ниска на сондажите и, като че ли нямаше да се образуват изобщо кумулуси, които да могат да подсказват къде са по-добрите термики.
След като се качихме на старта, със съдействието на един местен шофьор и неговия микробус, подходящ за черни пътища, притеснението по отношение на силата на вятъра, като цяло отпадна.
Имаше сравнително добър челен вятър, който щеше да ни крепи пред склона. Но проблемът с липсата на кумулуси, беше валиден с пълна сила. Имаше малки мъгели в далечината, по билото на Стара Планина, но над полето, като че ли нямаше изгледи да се образвуат такива.
Оправихме се, без да бързаме изобщо – губехме време, за да дадем на слънцето повече преднина, да напече хубаво и да тръгнат по-стабилни условия. Около 13 часа един по един излетяхме и започнахме да реем пред склона.
Почти веднага хванах термика, минаваща точно през мястото на старта, която ме изкачи на 1100 м. Стори ми се ниско, за да пусна зад хълма по вятъра и се върнах обратно пред склона, за да чакам нещо, което да ме изкачи по-високо.
Прогнозите „обещаваха“ качвания до към 2000 м. Скоро разбрах, че това е било грешка. Започна едно дълго и мъчително „бълбукане“ нагоре-надолу пред склона и все нямаше хубава термика, която да не се разпадне само на 100-200 м над старта.
През това време хвърлях по едно око на останалите три крила, с които въртях тази същата термика, от която се отказах – те не се поколебаха в пускането назад на прелет. Ето, че бяха вече от южната страна на хълма и въртяха следваща си термика, която видимо ги издигаше още по-високо. Скоро те изчезнаха в далечината, а аз останах да рея на склона. След едно много ниско затъване, доста под нивото на старта, най-накрая се блъснах в силна термика в най-североизточния край на хълма и се вкопчих в нея.
В момента, в който я завъртях, вече бях взел решението, че ще се оставя вятърът да ме отнесе с нея назад и когато отслабне, ще пусна по вятъра. Нямаше смисъл да се чака повече на този склон. Термиката приключи само на 990 м, но потеглих. Преминаването през низходящите термики, създавани от обтичането на вятъра около Пъстрина, беше изнервящо. Бяха с толкова малък запас от височина и ми се струваха безкрайно дълги. От другата страна, макар и на едва 500 м надморска височина, намерих термика, с която да започна пътешествието си.
Качването свърши на 1300 м, както и повечето други термики в този ден. Явно имаше силна инверсия на тази височина, която спираше устрема на възходящите потоци нагрят въздух. Това го нямаше на прогнозите, но нали за това им се казва „прогноза“ – не винаги е такова, каквото са го обещали метеоролозите.
Още, щом човек наближеше тази граница, изкачвайки се в термика, започваше да се вижда ясно (към хоризонта) тъмната линия, бележеща тавана на слоя, в който въздухът се размесва конвективно от термиките. След съвсем малко следваше сблъсък с този невидим „похлупак“, при който термиката просто изчезваше.
Макар и да не можех да се изкача много нависоко, имаше достатъчно височина, за да се достигне до следваща термика и да се пътува. Условия определено имаше и дори бих казал, че полетът вървеше лесно.
Типично равнинно летене – от нива на нива, от село на село. Опитвах се да държа курс възможно по на изток, за да оставам над равнината. Не исках да стигна твърде бързо до първите планински възвишения, защото с тези инверсионни условия нямаше да е възможно да се лети и пресича над тях.
Термики в равнината имаше като по учебник над всички характерните места – зад села, зад дълги ожънати ниви, преградени накрая с гора, при стръмните стъпки в терена.
Като че ли най-добре, и с повторяем успех, работеха нивите, заградени с горички. От многократните си ходения пеша след летене през такива полета, съм забелязал, че тези горички или са някакво по-високо място, или пък вдлъбнатина, в която има поточе – и в двата случая подходящ пасивен тригер за откъсване на термика.
Пробвах много пъти и ниви, в които работеха комбайни. И те бяха успешни, но не мога да съм сигурен дали заради комбайните, или защото и те, така или иначе, бяха преградени с гористи пояси.
През цялото време, докато въртях термики, наблюдавах силуета на още едно крило, успяло да се откъсне от мъчителното реене и да полети над равнината – беше Георги Топузов. Движеше се на около 4-5 км след мен и горе-долу по същата линия. Деляха ни само около 10-15 минути полет, така че, ако се случеше да закъсам някъде ниско, за да чакам термика, щяхме да се съберем и да летим заедно.
В далечината пред мен пък, се виждаше един от пилотите от първата групичка, тръгнала на прелет още с онази първа термика. Беше сам, явно тримата се бяха разделили в някакъв момент и поели по различни линии. Дистанцията между нас постепенно се топеше и някъде към Червен бряг, след една хубава термика от подпалено стърнище, която ме изведе доста по-високо от предишните, го настигнах.
Събрахме се над Луковит и продължихме за известно време заедно. В същия стил – хубаво поле, тригер, термика която въртим до около 1400 м и пускане по вятъра – мълчаливо, ритмично. Последва термика, които най-накрая се изкачи до 2000 м и се зарадвах, че като че ли тази инверсия се е размила. Но то нямаше за кога да се радвам – времето беше напреднало много, защото наближаваше 17 часа, скоро условията щяха да започнат да гаснат. Пред мен се виждаха познатите очертания на яз. Сопот и главния път за Велико Търново, ограден от двете си страни с възвишения.
Тъй като вятърът се беше позасилил, реших да не му се съпротивлявам много и да пресека над пътя към редицата хълмове от другата му страна. Грешка!
Там, в това стеснение между две редици възвишения, през което се виеше пътя, вятърът беше доста по-силен и течеше като река по този своеобразен улей, почти успоредно на склоновете, на които възнамерявах да рея и да хващам термики. Освен това се оказа, че долу в ниското няма кой знае каква площ земя, която да се нагрее и да създаде термика при всичкия този вятър, който постоянно я обдухва. Полетът вървеше към завършек. Идеята ми да пресека там, беше да намеря качвания някъде по билото на тези възвишения и да пресека още на юг в посока Троян или Габрово. Сега обаче, бях арестуван между двете била, защото нямаше термика, която да ме изнесе на достатъчна, за пресичане назад, височина.
Посоката на движение беше предопределена – трябваше да се нося по силното течение в този канал, в дъното на който е пътят за Велико Търново, поддържайки височината си колкото се може по-дълго време в опит да забавя неизбежното. Жоро взе по-вярното решение и остана северно от пътя. Само можех да го гледам от ниската си позиция как бързо ме настига, високо, явно с хубави термики и подмина в посока Севлиево. Аз, от ръбче на ръбче, успях да се придвижа още 20-ина километра на изток по пътя, подминавайки разклона за Ловеч и Троян, като накрая кацнах в близост до пътя и едно село, на около 15 км преди Севлиево.
Изводите, които си направих от този ден:
– Дори и в „сини“ инверсионни условия може да се лети успешно в равнината. Ако теренът долу е достатъчно нисък, качвания до 1200-1300 м вършат работа. Полетът обаче, е много вероятно да приключи още с първото по-високо препятствие, което трябва да се прескочи, или първата грешка в мястото, към която да се насоча в търсене на следваща термика;
– Не трябваше да пресичам към това стеснение между две редици хълмове в такова инверсионно време. Може би последните две хубави термики ми дадоха излишна увереност. Трябваше да продължа да се движа косо на вятъра в посока Ловеч. Равнината си работеше добре, а натам, макар и да започва да става доста по-хълмисто, продължаваше да има обширни площи с разорани ниви, над които да се насоча да мина.
