„Летателни дневници“ е рубриката на 360°, в която парапланеристът Николай Велев описва преживяванията си във въздуха. Благодарение на разказите му всички ние можем да се отправим на вълнуващи пътешествия из облаците. Тази седмица, прелетът на Николай ни отвежда над Седемте рилски езера и красивата Рила планина.
30-31.07 Витоша-Рила-Витоша
Има едно нещо, което ми носи най-силно удовлетворение в летенето и това е да успея да направя дълъг затворен прелет. Няма нищо по-хубаво от това да лети човек 6-7 часа и накрая да кацне там, откъдето е излетял, след като е направил една обиколка от 100 км.
За съжаление, заради скромните възможности на нашите летателни апарати, това нещо не може да се случва много често, защото е нужна специфична комбинация от метеорологични параметри за да бъде възможно:
-слаб или никакъв вятър,
-добри термики
и задължително хубави и сравнително близко разположени кумулуси.
Всеки от тези елементи е важен и без наличието му не може. Парапланерите са прекалено бавни и с прекалено ниско аеродинамично качество, за да могат да се придвижват ефективно срещу вятъра. Състезателните крила са доста по-добри в това отношение, но да се справи човек с тази задача с по-нисък клас парапланер, с каквито летят преобладаващата част от пилотите, е истинско предизвикателство.
Тук се намесва и задължителният елемент – кумулуси. Без тях отсечката срещу вятъра е почти обречена на провал. Изисква се много внимание и добро планиране, за да може да се напредва срещу вятъра. Трябва да се намери линия с много енергия, по която движението да продължава с малко или без никакво пропадане и да се спира за въртене на термики за дозареждане с височина само в най-най-силните ядра. С „груба сила“, без да се издебне правилната линия и момент, не се получава – ако просто се пуска срещу вятъра в неутрален или пропадащ въздух докато се намери термика и после се върти до възстановяване на същата височина, най-често резултата е, че си стоим на едно и също място без да напредваме особено.
Сравнително рядко се случват дни с хубав температурен градиент и сочни кумулуси, когато да не духа вятър, но все пак има такива. Най-често са през август и обикновено това е времето, когато успявам всяка година да направя по няколко такива триъгълни или многоъгълни разходки, започващи от Витоша, на юг по билата на Рила или пък в полетата на Кюстендил и Радомир и завършващи привечер пак на Витоша.
В последните два дена на месец юли, които също така се падаха събота и неделя, прогнозите предсказваха условия, подходящи за затворени прелети и с нетърпение очаквах да дойде края на седмицата, за да се кача на Витоша и да видя как ще се справя.
Вятърът щеше да е слаб, до 10 км/ч, от север и във височина щеше да отслабва още повече. Температурният градиент, показан на сондажите, изглеждаше супер – с база на облаците около 3000 м и достатъчна влага за образуването на хубави кумулуси. Нямаше никакви инверсии и изглеждаше, че условия ще има още от ранните обедни часове.
За късмет, прогнозите се оказаха верни и в двата дена ми се получиха хубави триъгълни прелети.
В събота, след излитането от Витоша, поех в посока югоизток към гр. Самоков. Минах над Плана, в бягство от засенчените зони от мощните облаци, който генерираха южните слонове на Витоша и Верила, след това направих пресичане към Долна баня и Костенец, а оттам на обратно, след среща с нови обширни сенки, поех в посока Дупница. Последва едно вълшебно прибиране по мощна облачна улица, разтегнала се по протежението на билото на Верила, която ме пренесе през цялото разстояние срещу вятъра между Дупница и Витоша без нужда да въртя никъде за дозареждане с височина.
В неделя бях решил, че искам да отида до Седемте рилски езера и затова от Витоша поех право на юг към Сапарева баня, навлязох дълбоко по билата на Рила, за да мина над езерата, над Мальовица, Мечит и след това се прибрах обратно през Самоковското поле.
Макар и по-скромен като дистанция, неделният полет като че ли беше по-сложен и по-вълнуващ, поради което избрах да напиша малко повече за него в този разказ.
Тъй като прогнозите за двата дни бяха сходни, имах вече определени очаквания от полета си в събота за това какво най-вероятно ще се случи – щяха да се образуват грамадни облаци, които да засенчват големи области и от които трябва да се бяга своевременно, за да не се озове човек в центъра на сянката без надежда за никакви термики.
Въоръжен с този предварителен план, си избирах внимателно линия на движение по ръба на облачните струпвания, на границата между слънцето и сянката.
Движението в посока Сапарева баня по Верила беше лесно – дебели облаци в плътна улица без прекъсвания. Правеха доста сянка и качванията под тях бяха слаби, но ги имаше на често.
Така до долината на Сапарева баня, където пред мен се отвори една голяма „синя дупка“ без никакви облаци. Макар и разстоянието до склоновете на Рила да изглеждаше кратко, реших за по-сигурно да обиколя през зона, в която има кумулуси и кривнах наляво към крайните склонове на Лакатнишка Рила.
Нещата не вървяха много добре, защото прогресивно затъвах все по ниско и по-ниско. За късмет, в един момент тръгна нов цикъл на термиките, който изпълни с облаци синьото небе над долината и ми помогна бързо да пресека към склоновете на Рила.
Докато наближавах тези могъщи възвишения, едно вътрешно безпокойство, което имах още от както тръгнах от Витоша, взе да се надига все повече и повече. Базата на облаците беше едва 2800 м. Това, като че ли, беше твърде ниско, за да мина безопасно по билото на Рила. Друг път, когато съм минавал оттам, винаги е било с база 3500+ м. Билото все пак се виждаше под похлупака от облаци, така че базата там беше сигурно 3000 м, но това не разрешаваше проблема по никакъв начин. Имаше твърде малко височина над терена и можеше да закъсам някъде сериозно, озовавайки се в позиция, от която нито да мога да продължа, нито да се върна.
Бях доста нервен и нащрек, защото рискът да се наложи да кацам някъде навътре в планината и да ходя дълго пеша беше съвсем реален (пък и не е да не ми се е случвало досега), но продължих по плана си – исках да мина над езерата.
Преди да стигна до там обаче, трябваше планината да ме пусне да вляза навътре – от облак на облак, от било на било…
Ще излъжа, ако кажа, че не ме е било страх. С тази ниска база и толкова висок терен се завирах на места, от които нямаше да има изход с летене, ако не намеря следващо качване, а прибирането с ходене изглеждаше зловещо дълго.
Най-накрая бях там.
Попивах жадно с очи тези прекрасни гледки. Искам или не, налагаше ми се да разгледам мястото от доста ниско, обикаляйки от зъбер на зъбер в търсене на термика, която да ме отдалечи малко от терена. Което пък, ми даде възможност да видя много неща, който не бях забелязвал преди.
Никога не съм ходил пеша на Рилските езера, минавал съм само 4-5 пъти отгоре с летене. Чак сега, когато бях ниско, видях колко много хора има там – палатки навсякъде, стоящи човешки силуети на всевъзможни връхчета и канари, огромен каменен кръг, по който обикалят Дъновистите, когато са там, хора, толкова много хора, черпещи мълчаливо от енергията на това вълшебно място.
Това донякъде ме успокояваше: „Не съм сам. Ако се наложи да кацна тук, все някой ще ми съдейства да се прибера, лифтът е по-надолу, няма да нощувам по планините“. Говорех си наум, но в същото време мозъкът ми работеше на бързи обороти, за да търси изход от ситуацията, защото от сегашната си позиция можех да долетя единствено до безкрайни борови гори, без възможност за безопасно кацане или слизане до долината с летене. Планът ми беше от там да продължа по билото в посока Мальовица, Мечит, Ястребец и Мусала, но облаците го бяха затиснали толкова ниско, че нямаше как да съм над него, а трябваше да се движа по-напред по склона, където пък нямаше термики. Бях като в капан.
Все пак успях да понабера височина и гледайки внимателно облаците, за да ми подсказва формата и движението им къде са най-активни и на къде да се насоча за да премина с най-малко пропадане, взех лека-полека да се движа към Мальовица. Натам и облаците се разчистваха, а след Мечит съвсем синееше. Имах още едно закъсване с височината, от което си мислех, че ще ми се наложи да кацам някъде около ЦПШ Мальовица, но слава богу се измъкнах успешно към вр. Мечит, където вече не се чувствах в опасност, защото спокойно се стигаше на глайд до поляните около Говедарци.
Поуката ми от преживяното беше, че за да се мине оттам безопасно трябва да има база поне 3300 м. Това, което бях направил току-що, разчиташе твърде много на късмет и на вярата в това, че ще има следваща термика на правилното място. Много лесно нещата можеше да се обърнат така, че изходът да не е толкова благоприятен и да се наложи да кацам по някакви невъзможни полянки между дървета и скали, от които да има часове ходене до цивилизацията.
От района на Мальовица не може да се стигне на глайд до долината на Говедарци. Поне не с парапланер. Разделят ги километри непроходими гори и движението е срещу долинният вятър, който в дни, когато човек може да се озове там (т.е. има хубави условия), ще е силен. Всеки загубен метър височина те вкарва в зона с все по-силен източен долинен вятър и бързо намалява шансовете ти, както да се добереш до някъде, така и да намериш нова термика, която да те върне в играта. На това място човек трябва да е високо, няма друга алтернатива.
От Мечит реших, че няма да продължавам към Боровец и Мусала. Първо денят беше доста напреднал, защото минаването по тази отсечка от езерата насам сега стана много бавно, сравнено с друг път, когато човек препуска на газ над централното било, и ако исках да имам време да се прибера обратно до Витоша, трябваше вече да съм се насочил натам. И второ, взе да ме посреща все по-силен източен вятър, който правеше напредването към Боровец почти невъзможно.
Оттам, насетне полетът вече не е толкова интересен. Излязох над Лакатнишка Рила и малко западно от гр. Самоков и с попътния изток-югоизточен вятър, които е много характерен за Самоковското поле, се прибрах без особени затруднения до с. Ковачевци. Там хванах един много дълъг цикъл на разпадащи се облаци, който не можах да преодолея, макар да се мъчех всячески да оцелея, въртейки нули и слаби качвания в изчакване на нов термичен цикъл. Така и не успях да дочакам такъв и да се изкача отново нависоко, за да прескоча това възвишение, на което е разположено с. Железница и да се спусна към София. Кацнах до пътя малко преди Железница, но все пак бях достатъчно близко до дома, за мога да се прибера лесно с наземен транспорт.
