Пристигнахме на старта малко преди 12 ч. – съвсем навреме. Както беше видно още докато пътувахме насам, облаците бяха доста напреднали в развитието си и в посока запад и югозапад бяха вече покрили изцяло небето с непрогледно плътна покривка. На юг, над Осоговската планина, се беше извисил един черен купесто-дъждовен облак с тънка валежна ивица в единия си край. На изток обаче, ситуацията изглеждаше коренно различна – все още слънчево с хубави кумулуси, разпръснати по небето.
Не бяха дошли много хора в този ден. Ние бяхме малка групичка от шест човека, а на старта имаше още трима пилоти, пристигнали малко преди нас. Вятърът беше подходящ – слаб, постоянен и идваше съвсем челно на старта. Изглеждаше дори подходящ за реене, каквото ни показваше едно самотно соколче, забавляващо се с главозамайващи акробатични номера, леко встрани от нашия старт.
И ето ни пак там, на същото място на което се разделихме миналия път – Коняво.
Измина доста време от предишния ми разказ и предишното летене, но такъв е месец май – доста променлив, доста дъждовен и като цяло неподходящ за летене. По мои наблюдения, обикновено силни месеци за летене са март и началото на април. След това обаче май, а и половината юни, често са слаби, затова и нямам големи очаквания по това време на годината. Има епизодични хубави дни, но трябва и известна доза късмет, за да съвпаднат с почивните. В крайна сметка обаче, времето е такова, каквото е и човек няма друг избор освен да се съобрази с него и да вземе каквото и когато му се предлага.
След близо едномесечно прекъсване в летенето, заради дъждовни уикенди, прогнозата даде надежди за хубаво време през тази неделя (15-и май). Не изглеждаше идеално време, но все пак добро на фона на преобладаващите валежи в последния месец.
В прогнозите и сондажите имаше индикация, че станалата обичайна купесто-дъждовна облачност, ще се образува в по-късния следобед, а преди това се очакваха няколко часа слънце, които с малко късмет можеше да се оползотворят за къс прелет.
Вятърът щеше да е слаб от запад – югозапад с база на облаците около 2000 м. Сондажът показваше една много влажна във височина атмосфера, а силно сближените линии на температурния профил и точката на оросяване вещаеха образуване на дебели облаци, които щяха да стоят дълго, без да се разпадат и да правят обширни сенки. Градиентът на температурата иначе беше добър, така че дори и със сенки се очакваше да има термики в тази силно нестабилна атмосфера.
С тази прогнозирана посока на вятъра, изборът лесно се падна на Коняво. Ориентировъчният план беше за по-ранно излитане и сравнително кратък прелет към София или Самоков, който да е приключил около 15 часа, преди да са се развили повсеместни купесто-дъждовни облаци.
Нямаше време за губене. Плътната сянка вече беше „захапала“ старта и половината от долината пред него. Оправихме се бързо и излетяхме веднага.
Без никакво колебание реших този път да пропусна обичайната прелюдия от проучване на условията пред старта – набор на височина в една-две термики и почти задължителното хубаво изкачване, чак до базата на облаците, преди пускане на прелет – просто нямаше време за това. Смятах, че ако се задържа тук още малко и се оставя тази сянка да ме изпревари в източна посока, не ме чака друго освен едно безславно утаяване до дъното на долината.
Още с излитането се насочих на изток и само с кратки вадения от по 200-300 м напредвах колкото се може по-бързо в тази посока, докато се озовах по-дълбоко над огрения от слънцето терен.
Чудесно, можеше вече да не се бърза толкова много.
Разгледах добре небето и реших да не се навирам много-много в дебелите облаци над Бобов дол. Те бяха видимо активни и със сигурност щеше да се мине лесно, но за да ги използвам, трябваше да се позиционирам доста дълбоко в обширна сенчеста зона с тъмни, „напомпващи“ се облаци отгоре. Беше ме страх, че ако започнат да се превръщат в купесто-дъждовен облак докато съм там отдолу, бягството ще е почти невъзможно. Затова предпочетох по-бавната, но предпазлива обиколка по периферията на създалата се облачна маса в посока Дупница.
Групичката ни се разцепи – някои караха по-близо до активните облаци, други поизостанаха. Аз се движех на изток по слънчевите части, изцяло извън облаците и завивах по-близо към тях само когато се снижавах под 1400 м.
Когато наближих ТЕЦ „Бобов дол“, някой сякаш „дръпна ципа“ на голямото ЦБ зад мен, над Осоговската планина и то започна да се излива с пороен дъжд по склоновете на планината, някъде между моята позиция и Кюстендил. Бях доволен, че вече съм се отдалечил на безопасно разстояние от десетина километра. Ако се бяхме забавили с пътуването или на старта, със сигурност нямаше да можем да летим.
Вятърът обаче идваше от запад и ми беше ясно, че този дъжд ще започне да ни гони. Също така „шапката“ на ЦБ-то се разстилаше с голяма скорост. Беше се извисила до силните западни ветрове, духащи на няколко километра, които сега я носеха. В резултат на това, една голяма сянка, плъзгаща се по земята, взе бързо да ни наближава. Отново трябваше да се бърза.
Прехвърлих се на първите възвишения на Верила, където, по някакво странно стечение на обстоятелствата, отново се събрахме всички летящи по едно и също време. Бяхме горе-долу на еднакви височини, но идвахме от различни посоки.
След съвсем кратко време обаче, отново се разделихме. Някои се насочиха към Дупница, за да се опитват да набират височина там на слънчевите поляни, други останаха да си въртят термики на това място, на което се срещнахме. Аз обаче, пришпорен от перспективата за приближаващия дъжд, не мислех да оставам там дори и секунда повече. Ако ме настигне сянката от ЦБ-то, играта свършва. Не само ще ми се наложи да кацна, но не след дълго и ще ме вали.
Продължих директно към вътрешността на Верила. Гонех бягащото слънце и облаците с все още безобидни форми.
Термика, която да ме изкачи до подходяща за пресичане на Верила височина, обаче нямаше и въпреки, че бързах да продължа, бях принуден да чакам. Трябваше да се изкача отново до 1800-1900 м, за да мога да продължа на изток към долината на селата Белчин баня и Ковачевци. В компанията на Жоро Топузов бяхме в режим на търсене и изчакване на термичен цикъл, които да ни даде нов тласък напред. Пресякохме набързо към една малка долинка, в която са разположени с. Дрен и с. Горна Диканя и там, за късмет, намерихме хубава термика.
Фронтът на дъжда беше подминал Бобов дол и се виждаше как вече вали слабо малко преди магистрала „Струма“ (на не повече от 5 км западно от нас). Макар и термиката да беше хубава и да имаше още доста височина до базата на облаците, реших, че е време да я изоставя. Плюх на петите в момента, в който бях сигурен, че се прелита без рискове над билото на Верила в посока с.Ярлово.
Там вече бяхме в безопасност – Верила и Витоша със сигурност щяха да поспрат скоростта на напредване на изваляващия се облак. Над мястото, където се намирахме в момента, вече нямаше застрашително големи облаци, теренът беше добре осветен от слънцето и като цяло всичко изглеждаше наред във всички посоки, с изключение на тази, от която идвахме.
За миг дори се поколебах дали пък да не се опитаме да продължим прелета докъдето може още на изток – през Плана в посока яз. Искър и гр. Ихтиман, защото към момента натам изглеждаше добре и безопасно. Но предвид прогнозата, която недвусмислено предвещаваше купестодъждовна облачност и превалявания, реших да се придържам към първоначалния план и да съм приключил с летенето до около 15 часа.
Последва една поредица от лесни изкачвания, които хващахме само за кратко, преди да продължим напред, без да се опитваме да набираме в тях много височина. Подозренията, че може би сме на място, над което се зараждат купесто-дъждовни облаци, се засилваха. Възходящите потоци станаха някак си твърде лесни и начесто и затова бързо преминахме над селата Ярлово, Ярема, Железница. Обширната зона на изчакване най-накрая приключи и се насочихме, доволни от стечението на обстоятелствата, към финалния си глайд към с.Бистрица и южната дъга на околовръстното шосе на София.
Долитахме уверени до района на „Ринг Мол“ и „Икеа“, където има удобни за кацане поляни. Беше време да се насладим на хубавите гледки около нас –красотата на Витоша, около която обикаляхме в последните 15-20 минути и облаците, които се кълбяха над нея.
Двамата с Жоро Топузов, с широки усмивки на лицата, кацнахме почти едновременно на една хубава поляна. Мисля, че съумяхме да вземем каквото можеше от този ден. Насладихме се на страхотни гледки със „сочни“ облаци, обагрени във всякакви нюанси на сивото и поляни и възвишения, разстилащи се в пролетно тучно зелено под нас.
