“Летателни дневници” е рубрика на 360°, в която парапланеристът Николай Велев разказва за преживяванията си във въздуха и ни показва как изглежда светът, когато си високо в небето.
Дойде дългоочакваната седмица в края на месец юли, в която, вече традиционно, се провежда състезанието по крос-кънтри Shumen XC Open – събитие, което протича в изключително приятелска и неформална среда и което посещавам с удоволствие вече няколко години поред.
За третият ден на състезанието прогнозата беше многообещаваща и нямах търпение да полетя в хубави и силни условия, след изминалите два доста слаби дни, в които нямаше възможност да се лети много дълго.
Очакваше се слаб запад-северозападен вятър в сутрешните и обедни часове, постепено усилващ се към края на деня, както и много добър температурен градиент и база на облаците над 2000 м, което за равнинния терен в района е много добра височина.
Предвид посоката на вятъра, мястото на старта за този състезателен ден беше определено да бъде Мадарското плато, откъдето да се лети някъде в източна посока. Имаше естествено някои особености, които човек трябва да съобрази в избора на посока на летене, а именно:
– Право на изток се намира Летище Варна, така че натам не е позволено да се лети. Трябва да се движим или на югоизток (по вятъра) в посока Бяла и Обзор, или на североизток (напряко на вятъра) в посока Добрич и Дуранкулак;
– Полетът при всички положения водеше към морското крайбрежие, при което човек трябва да има предвид морския бриз и неговото развитие (усилване и навлизане по-навътре в сушата) с течение на деня и последствието, че термиките като цяло свършват на границата, до която е навлязъл бриза. Ако човек иска да се добере до брега с летене, трябва да се постарае да набере достатъчно височина в последните възможни термики, за да може да прелети до там изцяло над този силен насрещен поток от въздух, разливащ се над сушата в слой с дебелина няколко стотин метра;
– Маршрутът в югоизточна посока е лесен по вятъра, но пък е доста кратък (само около 80 км до брега) и се минава относително бързо;
– В североизточна посока обаче, има доста повече територия, над която да се лети дълго преди да се стигне морето, но пък е нужно да се лети със страничен вятър през повечето време, което можеше да се окаже трудно изпълнимо;
В ден, в който се прогнозираха наистина добри условия, които да тръгват от рано, изборът ми беше непоколебим – естествено, че бих предпочел да летя възможно най-дълго време и разстояние. Изборът беше на североизток, а проблемът със странично-насрещният вятър ми се струваше сравнително лесно преодолим при прогнозирната ниска скорост на вятъра (започваща преди обяд от 8 км/ч и достигаща до 16км/ч привечер) и очакваните силни термики и хубави кумулуси, които по всяка вероятност щяха да стават доста големи и да се подреждат в облачни улици, под които да може да се кара сравнително бързо срещу вятъра.
Още докато пътувахме към старта, по небето нацъфтяха първите кумулуси, знак на това, че термиките вече са се раздвижили. Облаците изглеждаха високо – според прогнозата, а на север и североизток бяха вече доста добре оформени и големи, което значеше, че условията там бяха вече в силата си. На юг беше все още синьо. Формирането на облаците започваше някак си от север и постепенно се преместваше все по на юг.
На старта духаше слаб челен вятър, с типичите пулсации от преминаващи слаби термики, така че без никакво колебание си оправих възможно най-бързо екипировката за излитане. Още повече, че хубавите кумулуси, идващи от север, вече хвърляха сенките си едва на 4-5 км напред в полето и се приближаваха с всяка минута към нас, така че нямаше съмнение, че условия за летене вече има.
Излетях към 11:30 и още след първата термика от склона на платото се насочих напред, срещу вятъра, за да изляза над полето с хубавите кумулуси отгоре.
Другите пилоти от състезанието също не чакаха покана и бързо ме последваха с излитането си. Събрахме се скоро трима пилота – аз, Сунай и Георги Топузов – западно от Каспичан и Нови пазар, готови да пътуваме заедно и започнахме изкачване към сочните облаци над нас.
Включих си GPS-а за да ми помага да се ориентирам за позицията си над този непознат за мен терен и последва неприятна изненада –батериите бяха напълно изтощени. На предния ден индикаторът показваше, че вървят към своя край и затова вечерта поставих други, но си спомних, че не проверих как е ситуацията след като сложих новите батерии. Явно са били незаредни. Лоша подготовка … Но нищо, аз така или иначе летя почти винаги без GPS, така че нямаше да чувствам някакъв особен доскомфорт от липсата му.
Тримата тръгнахме уж заедно, но не се движехме точно като група, защото всеки следваше собствената си преценка за следващия облак, под който да търси термика и за момента, в който да напусне текущата такава. Затова, скоро Георги пое по своя линия по директно на север, а аз и Сунай, макар и да се движехме в обща посока на североизток, постоянно се разминавахме във височините си – един горе, друг долу и обратно. Така до село Ягнило, където аз закъсах много с височината и се наложи да се връщам в обратна посока, за да търся нова термика, а Сунай продължи пътя си сам.
Позабавих се там, докато успея да намеря спасителната термика и отново да се изкача до базата на облаците и тъкмо въздъхнах с облекчение, че пак съм на високо и извън опасност от приземяване, когато пред очите ми се разкри интересна гледка – към мен прииждаше цяло „ято“ от пъстри парапланери. Както бях за известно време съвсем сам, борейки се за измъкване от затруднената ситуация, така изведнъж се оказах в компанията на много приятели.
Бяха забелязали къде се изкачвам от ниското и летяха към мен за да се присъединят в същата термика. Гледах пъстрите им цветове на фона на сиво-белите облаци и сякаш виждах усмихнатите лица на хората който ги управляваха – Явор (Доктора) със синьо-бялото си Enzo, Христо Джамбов със снежнобелия с червен атакуващ ръб Axis, Иво Калушков с новичкия си Advance, Ники Константинов с тревно зеления Element и всички останали, изпъстрили небето наоколо.
Събрахме се с Доктора в едно ядро на термиката и започнахме да се движим много добре заедно. Катерехме еднакво добре, пускахме на глайд едновременно към един и същ следващ облак, придвижването се случваше ритмичо и леко, без да е нужно да се координираме по радиото. Останалите пилоти следваха същата линия, по която минавахме ние, но бяха някак си по-назад и по-ниско, така че обикновено достигаха до нашата термика горе-долу, когато ние я напускахме.
Някъде около Добрич се изправих пред възможност за избор между две обещаващи посоки на движение – сочна облачна улица на север, която изглеждаше добре оформена, но беше къса състояща се само от три облака или друга улица, водеща право на изток, която също изглеждаше добре и беше значително по-дълга.
Без някаква конкретна причина избрах тази водеща на изток, а Доктора, който беше изостанал малко зад мен, в последствие се оказа, че е тръгнал по северната. В конкретния момент нямах някаква обоснована причина да предпочета едната пред другата и в такива ситуации решенията се случват от само себе си, някак си по усет – накъдето „изглежда“ по-добре.
Решението ми обаче не се оказа добро, защото докато се придвижа към набелязания от мен облак той започна да се разпада, както и останалите след него по веригата и вместо под „работеща“ облачна улица се оказах под куп разпадащи се облаци, под които имаше само низходящи.
Сетих се естествено и за обективна причина, поради която трябваше да предпочета другия избор – исках да летя като цяло в посока североизток със страничен вятър от северозапад (отляво) и, за да мога да се придържам към така набелязаната пътна линия, най-логичното нещо, което трябва да правя. е да се старая да оставам предимно от наветрената ѝ страна (в случая лявата, по на север).
Тоест, трябваше да използвам моментите, когато имам по-силни условия и хубави облаци да се придвижвам на север без особени усилия,за да мога в периоди на кризи и слаби условия да си позволя да се отнасям повече по вятъра.
След тази тактическа грешка се озовах ниско от „грешната“ страна на пътната линия, в слаби към липсващи условия и същевременно трябваше да се боря с насрещен вятър, за да поддържам желаната посока на движение. Другите пилоти се движеха по основния път Добрич-Генерал Тошево-Дуранкулак , както се чуваше от радио разговорите им и трябваше да се опитам да се върна към тях. Единственото нещо, което можех да сторя, за да поправя грешката си, беше първо да намеря начин да се кача обратно в базата на облаците и чак след като съм се качил високо, да се придвижа максимално бързо срещу вятъра, за да стигна пак до шосето.
Бях ниско с умерен западен вятър, бутащ ме в нежелана от мен посока към морето, а в същото време два ветрогенератора на едва 200-300 м под мен показваха, че при земята духа вятър от югоизток, тоест морският бриз е навлязъл най-малко до под мен. Това всъщност беше добре, защото по границата на бриза, там където се „сблъсква“ с противоположно насоченият основен вятър, има зона на конвергенция, от която е силно вероятно да тръгне термика.
Отне ми известно време докато успея да се справя, но имах късмет, защото след търпеливо изчакване в ниското, в тази зона с лека поддръжка и турбуленция тръгна много добър цикъл, с който много бързо се озовах пак в базата на около 2400 м с още 2-3 близко разположени новообразувани облачета в северно направление, под които минах транзит без пропадане към шосето, на което исках да се върна. Без GPS не ми беше много ясно къде се намирам, а по радиото се чуваше, че останалите пилоти са над Генерал Тошево. Плъзгайки поглед на североизток от Добрич си набелязх населеното място, което най-вероятно беше Генерал Тошево и подкарах натам. Бях познал, защото скоро ги забелязах над южната част на града.
Събрахме се отново зааедно и за голяма моя изненада видях, че Георги Топузов също се беше озовал в групичката. Странно беше как тръгнахме заедно, след това се разделихме по различни траектории в продължение на 4 часа над това безбрежно поле и сега пак се събрахме в една и съща термика, под един и същи облак, над едно запалено стърнище. Зарадвах се много от неочакваната среща. Заедно с него и Доктора се изкачихме в стегнати кръгове чак до облака и пак се разделихме – Георги пое направо към морския бряг, който се очертаваше съвсем близо на изток, а аз и Доктора продължихме на североизток.
Продължихме с Доктора отново в ритъм заедно, от облак към облак, но ситуацията беше малко по различна в този късен следобеден час, защото вятърът се беше засилил значително, завъртял се беше повече от запад и облаците се бяха разпростряли много и образуваха обширни сенки по повърхостта на земята. С тези големи сенки намирането на термики под широките облачни зони не ми изглеждаше толкова сигурно, колкото преди. Имаше голяма вероятност човек да сгреши, да попадне под неработещи облаци и да се озове отново ниско. Точно това се случи скоро с Доктора, след като тръгвайки към поредния голям облак той избра лявата му част, а аз дясната и съответно той остана ниско да търси спасение, а аз намерих добро качване, което ме върна пак нависоко. Оставих го там, да изчаква и да се опитва да набере отново височина, а аз продължих към един град, които се белееше на десетина километра напред.
Без GPS бях съвсем дезориентиран, мислех си, че това е Балчик и за всеки случай попитах Доктора къде се намираме.
Оказа се, че не е Балчик, а Мангалия – пристанищен град в Румъния, точно след границата. Ами сега, погледнах си часовника – беше още 17:30, т.е. би трябвало да има още време с термики в този дълъг летен ден. Погледнах небето напред – плътна и сочна облачна улица, водеща на североизток към следващия град Констанца. Явно беше, че съм на най-правилното място, на което можеше да съм – в конвергенцията на морския бриз от югоизток и северозападния вятър откъм сушата, като ивицата, в която се срещат ветровете беше добре очертана от хубавите облаци над нея. За потвърждение се виждаха перките на ветрогенератори под мен, въртящи се бързо и насочени към морето и пушеци от подпалени стърнища и пепел от машините, обработващи нивите носени от вятъра точно в обратната посока само на 4-5 км навътре в сушата.
Продължавам, казах си, и подкарах на север под хубавите облаци. Само след няколко минути, обаче, взеха да ме навестяват други мисли. Намирам се над чужда държава, имам в мен само български пари (което може би не е проблем, защото е зона близка до границата и сигурно ще мога да ги използвам), нямам GPS и като кацна няма да има как да определя къде се намирам, за да търся съдействие за транспорт обратно към Шумен. Взех да се притеснявам от създалата се ситуация и реших, че не си струва да се забърквм в излишни проблеми само за да си удължа полетя с някой друг километър. Бях вече подминал Мангалия, когато реших, че е по-разумно да обърна обратно и да се върна на българска земя. Погледнах жалостиво сочните облаци напред и обърнах гръб на рядката възможност да се повозя на конвергенцията от морския бриз, която ми се беше отворила.
До края на условията успях да се добера до с. Ваклино, разположено на главния път, от който лесно щях да се прибера заедо с останалите пилоти, накацали из района.
Кацнах около 19 ч, след над 7-часов полет, изпълнен с красиви гледки и преживявания, запечатали ярки картини в паметта ми. Беше уникален ден, който успях да оползотворя до последно и за който ще си спомням дълго време.
