Човекът, който се научи да се отказва

Гергана Ганчева е момичето, което реши да ни сподели една своя кратка планинска история, с която обаче иска да припомни, че не винаги най-важното е да продължаваш напред. Понякога се иска смелост и за да направиш кръгом и да тръгнеш обратно по пътя, по който си се бъхтал до преди малко. Както казва Гергана, която от дете не спира да се радва на планината: „Най-мъдрите неща, които съм научила в планината е, че има моменти, в които трябва да продължа напред, но най-важното е да се откажа от някой такъв момент навреме, защото за да се кача отново, трябва да сляза.“

Тръгнах да се уча да не се и да се отказвам, да казвам твърдо „ДА“ и толкова твърдо „НЕ“, тръгнах да проверя отново себе си дали ставам или да…

Уж леееко настинала твърдо решавам, че тръгвам по Балкана с приятели. Мятаме се на сопотския чуден лифт, видимост до 20 метра. Висяхме си на аванта над 15 минути – съответно от студа започнах да кашлям като баба.

Цена, Пламен и Андрей бяха някъде зад мен и сума ти колоездачи, а Тодор изчезваше пред погледа ми все по-често с изкачването ни с „асансьора“. Видимостта спадна на метър и половина и ако не бях чула станцията горе, нямаше и да сляза, щях да си направя едно-две кръгчета за сигурно простудяване.

Времето е спокойно, видимост има, сняг – също!

Тръгваме! Аз бухам, кашлям, движа се с 300 зора като товарен влак, но все пак се движа! Опитвам се да не говоря, за да имам сили за ходене, ръчкам щеките наляво-надясно (щеките ги гледам като голям камък, те са нещо, което до момента не съм използвала сериозно) и все пак помагат. Карам го от сутринта на чайове и два тутманика, разходки за загрявка, ама пак ми е тежко – раницата е близо 10 килограма. Вътре – всякакъв вид цитруси и билки.

Минахме нанагорното – КЕЕЕЕФ!!! Стана равно! Почивка за моето гърло. Хайде още малко и ето ни на Добрила. Хапваме, изпивам чая на хижата и тръгваме доволни към връх Амбарица.

Добре! До тук се научих да казвам „ДА, продължавам!“, но сега съм решена да се науча да казвам „НЕ, отказвам се!“.

Тръгваме с бодри стъпки и думи нагоре. Ввали си снежец, духа си леко. До подножието понасях вятъра.

Ето аз се научих! Казвам „НЕ“. До тук съм аз с тази настинка. Вие продължете!

Оказа се, че съм се отказала на 2 минути от върха, и все пак навреме. Докато чаках групата, вървях смирено надолу, наблюдавайки дивите мъгли, слънцето пробиващо облаци и себе си – човекът, който се научи да се отказва.

ВИЖ Още зимни истории от планината тук