Симеон Патарозлиев е човек, който често засичаме в планината сам и се радваме на тези срещи. Изглежда, колкото добре се справя да прави компания на нас, толкова умело си прави компания сам на себе си. През есента на 2015 г. прекарва два месеца в дивата природа на Исландия, през повечето време далеч от цивилизацията. През този период той живее със седем евро на ден, преживява 49 нощи под открито небе – много от тях озарени в зелено, и пропътува 9700 км на стоп. Наблюдава исландските пейзажи без време, мисли върху емоциите си и запечатва моментите като снима себе си – защото няма кого другиго. В поредицата от материали “Автопортрети от Исландия” може да проследите историите от дневника на Симеон, писани на ръка през замечтаните нощи в една самотна палатка, както и невероятните снимки, които е направил, в резултат на дълго чакане на правилния момент.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: „НА СТРАНАТА НА ВРЕМЕТО“
Събуждам се от някакъв безумен вятър, който се мъчи, барабар с портативното ми жилище, да ме отнесе някъде в Гренландия. Самата палатка, чиято дължина е по-голяма от ширината, разбира се, е ориентирана перпендикулярно на неговата посока. Все още не е прекалено силен и аз излизам навън, за да завъртя подслона си докато не е станало твърде късно. Здрачът таман се отдръпва, последните звезди примигват в чистото небе, часът е може би около 5:30. Опитвам да действам максимално бързо, вадя колчетата, завъртам, забивам пак, опъвам всички възможни въженца и се мушкам обратно в палатката с надеждата да поспя още няколко часа. Вятърът обаче е твърде упорит и се усилва до толкова, че около 8ч. сутринта не само, че не съм и мигнал, но и вече усещам непосредствена опасност както за мен така и за “дома“ си. Направо не се трае! Събирам си багажите набързо и ги изнасям в тоалетната на къмпинга. След това с триста зора прибирам и палатката като цялата процедура отнема около час. Побърквам се вече, този вятър не ме оставя на мира…
Тук е редно да споделя малко от предисторията на нашите взаимоотношения. Всичко започна предната нощ. Бях се опънал на един приятен черен плаж, а от гореспоменатото чудовище нямаше и помен. Времето беше приказно и съвсем спокойно, но аз все пак предположих, че би могъл да излезе лек морски бриз и ориентирах палатката си по логика. Около 1ч. през нощта всяка моя логика бе разбита на парченца и издухана някъде на майната си. Бях успял така да позиционирам палатката, че посоката на върлуващия навън “морски бриз“, беше абсолютно перпендикулярна на дългата ѝ страна. Самият вятър естествено беше доста далеч от бриз, до толкова, че ако бях опитал да местя палатката, просто щяхме дружно да си литнем към по-топлите страни. По тази причина, в 1ч. посред нощ, влачих камънак от плажа, за да се укрепя доколкото е възможно. Към 2ч. имах наличен нисък зид и вече капнал от умора си мислех, че поне сега ще ми е лесно да заспя. Нещата рядко се случват както си представяме и всъщност не спах цяла нощ от опасения палатката ми просто да не бъде разкъсана. Евакуация. На сутринта си хванах стоп и изминах някакви си 300км. до съвсем различна част на острова, но вятърът така и не секна. Е, поне беше по-поносим и си представих, че ще го преживея. Имах намерения да се настаня в подножието на една планина с идеята да я снимам по изгрев, но всичко около нея беше типично по Шотландски – мочурище. Докато джапах насам-натам в напразни опити да открия място за нощувка започна и да вали. Имаше градче на около 3-4км. и при така стеклите се обстоятелства, реших да пробвам как е къмпинга там. Когато стигнах вече валеше проливен дъжд и духаше още по-силно, а аз бях вир вода. Намерих убежище в градската библиотека, която беше и информационен център и кафене и сякаш почти всичко. Когато попитах къде се намира къмпинга, получих отговор, че е неразумно да къмпингувам като цяло в този район, тъй като се очаквал вятър със скорост около 90-100км/ч. през нощта. Щяло да се наложи да ме спасяват. Да се качвам на колата и да ходя на друго място бил най-добрият вариант. Да, но аз кола нямам, мокър съм до кости и в това време стопът не върви особено много. Докато все още асимилирах цялата ситуация и се чудех как да действам, двойка германци, дочули разговора, влязоха в ролята на добрите самаряни и ми предложиха превоз.
Така се озовах тук, на този къмпинг, където снощи вятър нямаше и валеше съвсем леко. Сега нещата стоят другояче. Чистото небе, което видях по-рано сутринта, сега е обсипано мрачни облаци и скоро започва да вали доста силно. Установявам временен базов лагер в кенефа, където се окупирам на топло, но за съжаление не и далеч от шума – непрестанно ми бучи някакъв вентилатор на главата, може би в опит да подражава на вятъра, но най-вероятно, просто защото си е такъв… Решавам, че ще чакам поне дъжда да спре и ще се махам от тук (а съвсем до скоро все още имах надежди да снимам тази сутрин). Само дето тоалетната не е най-интересното място да си прекарваш свободното време. Настанявам се в кабинката за инвалиди, удобно на чинията и вадя единствената и може би една от най-трудно вървящите книги, която някога съм чел. Въобще не мога да се съсредоточа. Така да бъде, ще запълвам времето с ядене тогава, и без това съм кльощав, а пък и имам храна в повече. Снощи се възползвах от престоя си в град и порових по кофите. В държави с висок стандарт като Исландия хората изхвърлят тонове годна за ядене храна. Както е логично продуктите се изхвърлят в деня на изтичане на срока за годност. Понякога се изхвърлят и продукти, които не са с изтекъл срок на годност, но имат някакъв “проблем” – разкъсана опаковка, кафяв банан. Ако не изглежда добре, значи не е добре – изискванията са високи. Културата обаче също е висока и има отделни контейнери за храна, в които 99% от съдържанието е пакетирано, като на места съм намирал дори отделни контейнери за месо, плодове и зеленчуци, и всичко останало. Истината е, че на храната нищо ѝ няма и когато човек види една такава пълна кофа, в която сякаш някой просто е изсипал два щанда директно от магазина, се замисля за разни работи. Но това е друга тема. Този път за съжаление инвентарът на кофите не беше особено разнообразен – малко банани, палачинки, хлебчета за сандвичи и като цяло тонове хляб. В общи линии започвам да набивам тесто докато не ми става лошо, но въпреки положените усилия, дъждът все още не е спрял. Да послушам музика тогава? Пускам телефона на високоговорител, но шумът от вентилатора го заглушава, дори не мога да мисля на спокойствие тук…
Отново е нужна малко предистория, за да илюстрира по-добре душевното ми състояние в момента. Една съмнителна книга и музика, която не мога съвсем да слушам – нещо звучи като лоша подготовка? Относно книгата – винаги с мен на дълъг път си нося електронен четец, в който обикновено има доволно количество книги, често и такива, които са точно подбрани за даденото пътуване. Друг бонус на устройството е, че освен, че има Wi-Fi, има и безплатно 3G в цял свят и почти навсякъде имам интернет. Излишно е да обяснявам колко удобно е това, още повече в критични ситуации. Този път не бе изключение. Моето пътешествие към Исландия обаче започна от София и по време на придвижването ми на стоп към Лондон, някъде в Хърватска, дисплеят се счупи и “книжката” стана неизползваема. Представих си 5 месеца път без книги (след Исландия ме чакаше Перу и Патагония), още повече два от които в Исландия, съвсем сам, където лошото време може да ме задържи с дни на едно място. Замислих се, но не мислих много дълго, а направо предприех насочени действия и поръчах нов дисплей, който трябваше да взема от приятел в Манчестър непосредствено преди полета ми от Лондон. Така и стана – отидох, смених дисплея и доволен се качих в трамвая за излизане от града, за да поема обратно към английската столица. Сетих се, че забравих да потърся информация за добро място за стопиране и реших да проверя в интернет. Бяха минали може би 40мин. откакто бях поправил четеца. Дисплеят отново беше счупен… Полетът ми беше след ден и вече реших, че явно така трябва да бъде. Поне имах една книга, подарена от приятелката ми преди тръгване, която в крайна сметка, ме топлеше в кризисни моменти.
Относно музиката – първо си бях приготвил много сериозен плейлист за всякакви настроения, достатъчно обемен, че да не ми доскучае за 5 месеца. Това чудесно, но точно преди да замина си счупих картата памет… Все още не съм сигурен как се случи това, но тогава сложих една стара с около 1/10 от музиката – колкото толкова. Същинският проблем обаче е, че на пристигане някъде на летището съм си изгубил слушалките. И така – без книги и без музика, единствените ми забавления, аз се появих в Исландия, за да пътешествам сам.
Обратно в настоящето – дъжд, не-дъжд, аз тръгвам, писна ми! Излизам навън и докато стигна шосето вече съм доста мокър. Стоя си десетина минути, в които и вятърът и дъждът сякаш успяват да се усилят, и като някое умърлушено врабче чакам и махам за спасение. Такова обаче не пристига, хората даже и не искат да ме погледнат в това състояние, а в погледа на тези, които все пак го правят, се чете тежка присъда: “Тоя е луд!”. Почти победен, с подвита опашка, аз отново прибягвам до “уюта“ на кенефа. Част от времето прекарвам в активна гимнастика, за да поизсъхна по-бързо, но и това доскучава. Чувствам се като диво животно в клетка. Прочитам две страници за 20 минути – поне книгата наистина е убиец на време. Хапвам още малко хляб (след гимнастиката ми се отвори място) и измислям “план”: на врата си имам една връвчица, с която пристягам телефона си и си пускам музика на високоговорител. Така мога поне да чувам музиката, която определено ми подобрява настроението. Опаковам се и този път тръгвам с бодра крачка, решен на успех. Времето е все такова и стопът все така върви, аз си прекарвам много добре край пътя. С всяко преглъщане усещам лека болка в гръкляна заради телефона, който опира там – музиката наистина се чувства (все още не съм сигурен защо измислих точно тази система…). И тогава започва едно парче на Radiohead, в което се пее „Everything you do, you do it to yourself…” Представям си цялата ситуация от страни, оценявам колко на място идват тези думи ми става наистина забавно. Стоя си там в гадното време, като мокра кокошка, слушам музика от врата си и започвам да се смея като безумец на случващото се. Май това беше разковничето – просто приех положението си, такова каквото е. Човек не винаги трябва да се бори в опит да отхвърля подобни моменти, понякога просто трябва да им се остави. Сега мога да видя и забавната страна на нещата. Не след дълго спира кола и най-после прекарвам една спокойна нощ в подножието на величествен водопад.
Ако нямате търпение да научите цялата история на това пътешествие, заповядайте на презентацията на Симеон по време на Дни на предизвикателствата.
Очаквайте следващата седмица продължение във пета част, както и официалното представяне на фотографиите на Симеон на специална изложба съвсем скоро. В случай, че сте пропуснали трета част, може да я намерите тук.
