Вече бях прекосил Западна Рила от Боровец през Мусала и Вапското езеро до Ст. Димитров (Дупница) и исках да видя Източна Рила.
Бях на студентска практика по дендрология в м. Юндола. Тогава в събота имахме занятия до 14 ч. Намислих да се кача до вр. Мусала, тъй като в неделя щяхме да почиваме. Никой от колегите не пожела да тръгне с мен и потеглих сам.
Надявах се по асфалта до язовир Белмекен да се кача на автостоп на някоя кола, но нямах късмет. На х. Белмекен се качих по туристическата пътека между върховете Белмекен (Коларов) (2626 м) и Равни връх (2637 м). Пристигнах на смрачаване. Хижата още не беше изгоряла и приемаше туристи.
Сутринта времето се беше влошило. Тръгнах в 6 ч. Ниски облаци, суграшица, липса на видимост и студен вятър ме принудиха да се движа само по зимната маркировка, за да не се загубя по и без това изчезващите планински пътеки в този край на планината.
След като изкачих върховете Равни връх (2637 м), Острец (Сиври чал) (2641 м), Каменити чал (Каменити връх) (2591 м), Дяволски връх (Ченгене чал) (2417 м), Цигански връх (2567 м), Янчов чал (Янчов връх) (2481 м), Манчо (2771 м), Маришки връх (2765 м), Голям близнак (2779 м), Малък близнак (2777 м), изкачих и Мусала (2925 м).
На вр. Мусала всичко беше заледено. Метеорологичната станция е опакована с мрежа срещу мълнии. (снимка – личен архив)На вр. Мусала бях в 12 ч. Метеорологът ми разказа как през отворения прозорец по време на буря в стаята е влязла и излязла кълбовидна мълния докато той лежал на леглото и не е посмял да мръдне. Изядох консервата копърка, която си носех (още я помня) и тръгнах обратно към Юндола. Времето се оправи – спря да вали, виждах върховете, видях къде съм минал на отиване към вр. Мусала. Беше красиво и приятно през Близнаците, Маришки връх, Манчо, Янчов връх, Ченгене чал, Софан.
След разклона за Заврачица реших да вървя без път направо през платото към Спортна база „Белмекен“. В тази база тренирах като национален състезател по академично гребане когато бях на 20 години заедно с германски спортисти. Там през зимата 1969/1970 г. с националния отбор по академично гребане навъртахме по 40 – 50 км със ски – писалки по това плато. Само че сега беше като едно голямо тресавище – доста обикалях и все търсех по-високи и сухи места по които да премина.
Няма да забравя един великолепен самотен кон. Тъмно кафяв, много едър и мускулест с голяма грива и дълга опашка. Когато го доближих и посегнах да го хвана за да го яздя до Юндола, той се изправи на задните си крака с развята грива и ритащи предни крака на фона на червения залез на слънцето. Тази картина завинаги остана пред очите ми. Уплаших се и забравих да го снимам.
На асфалта отново нямах късмет за автостоп. В м. Юндола пристигнах по тъмно – в 21 ч. след 15 часа уморително препускане по върховете на Рила. Олюлявах се от умора.
Този ден (неделя) изминах около 60 км по хоризонтална проекция, като изкачих 16 върха над 2500 м н. в. Това беше най-дългият и най-трудният еднодневен планински преход в живота ми.
По-късно разбрах, че двама състуденти от туристическото дружество на Лесотехническия университет са решили да ме настигнат и тръгнали след мен. Добре, че не са ме настигнали! Покрай тях и аз нямаше да успея да мина този маршрут.
Виж всички участници в Конкурса!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
Поздравления, Сашо! За един ден толкова изкачени рилски върхове при трудни услоаия! Със своите познания си цял планински пътеводител! Адмирации за увлекателния разказ!