През януари времето във Виетнам е горещо и влажно, като само лекият бриз дава глътка свежест на задъханите ми бели дробове. Бягам стремглаво по права живописна улица някъде по средата на тропиците, а пред очите ми е красивото българско крайбрежие преди Резово. Винаги ми е било трудно да мечтая и визуализирам желанията си, но помня, че тогава картините бяха като живи в главата ми, засенчили заобикалящите ме сюрреалистични пейзажи. Току-що бях дала свобода на решението си да пробягам през пролетта българското Черноморие от най-северната до най-южната му точка. Тази идея от много време живееше някъде в дълбините на моето съзнание, но поради една или друга причина не заемаше място на първия ред. Малко след като се завърнахме в България, реших да й дам име. Като своеобразен израз на тленното й начало, като гарант за истинността и безвъзвратността, с които я натоварих. Така се роди 1SEA! Едно море – нашето, българското, което от Дуранкулак до Резово е еднакво красиво, еднакво любвеобилно, даващо и приемащо, възпитаващо и изграждащо. Едно море, което озарява много хоризонти за тези, които са готови да се потопят в прегръдката му. Един бряг, който заслужава да бъде откриван и преоткриван за света.
Оттук насетне 1SEA трябваше да израсне, бързо да преживее еуфорията на своето начало, да се отърси от романтичните представи и нагласи за това, което предстои да се случи. Започнах бавна и последователна подготовка. Но не толкова физическа, защото знаех, че по един или друг начин тялото ми ще успее да преодолее изпитанието. Имах нужда от съпричастността, от помощта на хора, на които едновременно да доверя живота на моето море, и на които да се доверя за постигането на общия ни успех. А залогът беше увеличен – да създадем документален филм за преживяното, с който да популяризираме пред света красотата на българското море.
Така, след няколко срещи и разговори, в проекта се посветиха Николай Колев и Красимира Маркович от спортен клуб IRun. С тях сме споделяли както много върхове, така и редица трудни моменти, от които сме излизали заедно и по-силни. Можех да бъда единствено благодарна за готовността им да се впуснат в приключението. По този начин втората крачка беше направена. Избрахме дата за началото, след което започна предстартовата одисея.
11 май, по зазоряване, на най-северната географска точка на българското Черноморие, аз, заедно с моето семейство, с приятели и съмишленици, тръгнахме по пътя на морето. Разделихме близо 450-те километра на 6 последователни етапа, с по около 70-75 пробягани километра за всеки. Денят трябваше да завърши в китното добруджанско с. Българево, известно с най-сладките пъпеши и дини. Но преди това ме очакваха безброй пасторални гледки, сред които Дуранкулашкото езеро, пазител на една от най-древните култури в света – Хаманджия; Шабленското езеро и соленоводната Тузла, рай за любители орнитолози от цял свят и дом на много защитени видове птици. Глътка въздух взехме на най-източната част от България с емблематичния морски фар на нос Шабла; преминахме археологическия резерват Яйлата край Камен бряг, както и драматичните отвесни скали на Тюленово. Сложихме край на деня с моменти на съзерцание край любимия нос Калиакра и керемидено червените му багри.
Със слънце и голяма подкрепа стартира вторият ден от приключението. Знаех, че това е критичен момент, затова трябваше да събера свежи сили и позитивна нагласа. Зареди ме онази енергия на приморска Добруджа с тучно зелените й поля, олицетворяващи мощта на природния кръговрат, на онази симбиоза между земя, въздух и вода, раждаща плодовете на земята. А скоро пътят ни отведе до Каварна и любимото място за почивка на Кралица Мария – белия град Балчик. Междувременно преминахме през три от най-добрите голф игрища в Европа, а след това през панорамната площадка на Топола, от която се открива обширен хоризонт на север и на юг.
Приятната свежест от природен резерват “Балтата” ни охлади в зеления ваканционен комплекс “Албена”. Последваха Златни пясъци, Св. Св. Константин и Елена и царската резиденция Евксиноград. Етапът завърши във Варна. Спомням си чувството на гордост, преминавайки под арките край входа на Морската градина, където само няколко часа по-рано бяха бягали участниците в едноименния маратон Варна. Посрещна ме лично кметът на града, носейки медал от титулуваното международно събитие. Като любител спортист знам, че медал не се дава току-така, затова оценявам този жест изключително високо. А и това беше сигнал за хората, които са с мен, за тежестта и отговорността, която имаме към и с 1SEA.
Третият ден беше епичен и многообразен. Стартирахме с 1 час закъснение заради проливен дъжд, но точно в 08:00 ч. се отправихме на юг, пресичайки Аспаруховия мост. Малко след хижа “Черноморец” стъпките ни преминаха по стар римски път от времето на император Александър Север, свързващ устието на р. Дунав с черноморските проливи на Босфора. Отсечката до Камчия не поднесе изненади, но именно там, в ранния следобед, небето се разтвори, напоявайки земята с проливен дъжд. Влага, лепкава глина, силно обрасли и напълно непроходими пътеки наложиха промяна на предварителните разчети. Трябваше да преминем лонгозната гора в землището на общините Аврен и Долни чифлик, но това беше невъзможно. Затова през главния път за Бургас стигнахме до Старо Оряхово. Оттук предстоеше голямото предизвикателство за деня с първата по-сериозна денивелация. Няколко последователни изкачвания и спускания преди Бяла изцедиха енергията ми почти до краен предел. След 12 часа преход и пробягани 72 км, времето за възстановяване е кратко, но поне прогнозата за следващия ден не вещаеше дъжд.
Специален ден беше за мен четвъртият, защото се прибирах у дома. Не, не в София, откъдето съм родом, а в любимия ми Слънчев бряг, където живея от няколко години. Етапът от Обзор до Ахелой превали най-източните части от Стара планина, минавайки нос Емине и Емона – район, който е много близък до сърцето ми. Тук често спортувам с приятели и съмишленици, тук завършва и заветният маршрут на дружбата “Ком – Емине”. След тях пред очите ми се разгърна хоризонт, на който блестят щрихи от Елените, Свети Влас, Несебър. Мисля си, че последните 4 дни минаха толкова бързо. Сякаш бяха сън, от който се събуждам едва сега. Но именно тази душевна нирвана ме кара да бъда наистина убедена, че няма значение кои вълни мият пясъка, защото усещането на север и юг от Балкана е едно – за хубаво българско Черноморие. А неговата есенция са всъщност хората – онази фундаментална и най-опъната жила в човешкото тяло, която може да го накара да пробяга стотици километри. Да се чувства у дома си, без значение кое кътче земя нарича свидно свое.
Предпоследният ден започна колебливо. Вечерта не спах добре, а на всичкото отгоре усещах прасците си прекалено стегнати, вероятно от натрупаната умора. Предстоеше ми най-дългият и труден етап от 1SEA, през който ме съхраниха единствено огромната човешка подкрепа, компанията на моите пейсъри и силата на природата. В хладната утрин оставяме зад гърба си Поморие, езерото и солниците, навлизайки в Бургас, където правим кратка почивка за възстановяване. От Крайморие се отправяме към Черноморец, за да пристигнем по залез в Дюни, минавайки покрай емблематичния Шофьорски плаж, блатото Алепу и нос Хумата. Вече усещам с всяка клетка на тялото си онази силна, дива и мистична сила на Странджа планина, в чиято обител предстои да премине последният етап.
Самобитната култура на Странджа – най-голямата защитена територия в България, създадена за да опазва уникалните екосистеми и биоразнообразие, от векове привлича вниманието на много хора, омаяни от магията на вълшебното кътче земя. Тук живеят истории за самодиви и нестинари, за лечебни извори и магии, за дъхави билки и дълбоки гори. Приморската зона, където каменистите краища на планината нежно целуват брега на морето, е любимо място за отмора, за съзерцание и спорт. Бягаме под сянката на вековни дъбови гори, където шумът на морето отстъпва място на звънлив птичи песнопой. Пасторалната идилия ни дава сили да продължим напред, преминавайки устието на р. Ропотамо и залива на Аркутино, през китните Приморско, Китен, Лозенец и Царево. Варвара, Ахтопол, устието на р. Велека и Синеморец ни посрещат радушно в своите обятия, за да ни пуснат до финалната цел – устието на Резовска река, явяваща се естествена граница между България и Турция. Заветната най-южна част на българското Черноморие.
Всяко приключение има своя край, всяка цел рано или късно бива постигната. Жадно поемам глътка въздух, докато със сълзи на очи съзерцавам хоризонта, облян в топлите лъчи на залязващото слънце. Внушителните знамена на България и Турция сякаш допълват усещането за мащаба на това изпитание за тялото и духа. Постигнах ли целта си, удовлетворена ли съм? Да, разбира се! Случиха ми се толкова хубави неща през последните няколко дни, които ще оставят траен отпечатък в съзнанието ми. Щастлива съм, че успях да покажа хората, които стоят зад българското Черноморие. Защото без тях брегът, хотелите, атракциите, всичко ще бъде различно и може би непълно. Туризмът е споделено преживяване, затова държах да покажа кой стои зад него, да покажа също тези, които милеят за спорта. Вярвам, че когато излъчим записаните кадри, много хора ще възкликнат “Ей, къде е това място, искам да отида да го видя”. Благодарна съм на тялото си, че изнесе цялата тежест и издевателства, които му причиних. Сега си спомням за онзи месец май с известна доза носталгия – защото винаги е по-добре да пътуваш, отколкото да пристигнеш…
