С години съм търсила приятели, с които да споделям емоции и приключения извън организираните екскурзии. Накрая срещнах страхотни хора, такива с които тръгваш без да мислиш много. За някои от местата, които посетихме заедно, дори и не съм мечтала. Така се случи с Гренландия – толкова труднодостъпна, студена и непозната. И се случи! Гренландия се превърна в мястото с моето първо северно сияние, донесе ми неочаквана среща с огромни късове лед в океана и беше моето първо стъпване върху айсберг! И не на последно място изкачването на планина със заледени и хлъзгави участъци от човек с нула планински опит като мен.
Пътуване, идеята за което се появи абсолютно неочаквано. Бях на работа и получих съобщение от моя приятелка за промоция на Air Greenland – една от само няколкото авиокомпании, които кацат в Гренландия. Когато се появи възможност като тази, не мислиш дълго. След работа вече тичах към домашния компютър, за да си купя самолетен билет и да се присъединя към нашата група, която накрая набъбна до 12 човека – всеки с различни интереси и опит с планини и далечни дестинации, но водени от любопитството да видим красотата на островната държава.
И аз като всички харесвам плажовете и слънчевото време. Но обичам също и красотата на севера, различното преживяване, което може да усетиш на такива дестинации, пък дори и да си с няколко слоя дрехи и температурата да е далеч от зоната ти на комфорт.
Имахме няколко месеца за организация на пътуване до място, за което информацията онлайн е доста оскъдна, забележителностите не са за всеки джоб, а местните тур фирми не изглеждат безкрайно заинтересовани. Накрая обаче сглобихме страхотна програма.
Най-изненадващото беше хубавото време, което Гренландия ни даде. От наши приятели, имали късмета да я посетят по-рано, знаехме, че времето там е безкрайно капризно – бяха им анулирали полети и едва бяха успели да се качат на полета до България. Казват, че няма лошо време, има неподходяща екипировка. Подготвихме се за сурови метеорологични условия. Тук няма много пътища – най-разпространеният начин за придвижване е с лодка или корабче.
Още преди кацане знаехме, че ще бъдем на място, различно от другите – летяхме над километри ледено покритие – ледената шапка, която покрива 80% от площта на Гренландия. Ice Cap е на второ място по големина след тази на Антарктида. Още първия ден видяхме Russell Glacier – ледник, висок 60 м. Стигнахме до него с кола – понеже бяхме голяма група, някой доброволец от нас трябваше да кара втората кола. Веднага се намери такъв. После вървяхме пеш и лека-полека глетчерът взе да се разкрива пред нас.
Северното сияние е блян за всеки. За да го видиш, трябва да имаш късмет – може да си на север с дни, но да има облаци или липса на условия за Аurora и да останеш разочарован.
Гренландия ни даде много – два дни под ред видяхме северно сияние. Още първата вечер се подготвихме да го чакаме, но един по един взехме да окапваме от умора и да се отправяме към леглата. Останаха да го чакат само някои от момчетата с обещанието, че ако има раздвижване, ще пратят съобщение на останалите от групата.
Тъкмо се прибрах в стаята на топло при моята приятелка и телефоните ни почнаха да сигнализират. Набързо скочихме в дебелите дрехи, почукахме по стаите на останалите от групата и бяхме навън. Тази вечер беше много специална. Въпреки ниската температура, бяхме заедно и се радвахме на магията в небето. На втората вечер не повярвахме на късмета си – отново след 21 ч. небето взе да танцува!
Черешката на тортата беше един незабравим ден, когато се качихме на корабче и с часове плавахме сред огромни айсберги. Парчета лед с размера на многоетажна сграда, а ние криволичехме между тях с малка лодка. Организирахме тази дейност още от България и не знаехме какво да очакваме, нито дали ще си заслужава високата цена. Малкото корабче се движеше с 29 възела, вятърът буквално можеше да ни измести от мястото, но никой от нас не искаше да стои на закрито в кабината, бяхме отвън на студено и не спирахме да се усмихваме. Имаше екземпляри с височина 30 метра и това беше само частта, която се показваше над водата. За финал капитанът се съгласи да ни остави да стъпим върху айсберг. Взе предпазни мерки, завърза ни с въже за лодката и всеки от нас почувства какво е да си върху лед, а под теб да е само студена вода.
Последното предизвикателство за мен беше да направя трека Ukkusissat, за да видим столицата Нуук от високо. В групата ни имаше опитни планинари, но аз не бях от тях. Освен това бях по-бавна от останалите. Истинското предизвикателство тук не беше толкова денивелацията (772 м.), а заледените участъци, които с достигането на по-голяма височина, зачестиха и правеха катеренето много трудно. Аз, като човек без опит в планината и не с толкова добра физическа подготовка, нямах реална преценка за опасността, но се водех от останалите. Когато моята приятелка планинарка се отказа, заради поредната заледена стръмна повърхност, се отказах и аз. Дори и без да стигнем до върха бяхме възнаградени с гледка към столицата. А на другият ден имах мускулна треска не на краката, а на ръцете – от постоянното катерене и захващане с пръсти за някоя скала.
Гренландия ни изпрати без неприятни изненади – макар тук полетите често да бъдат анулирани заради лоши метеорологични условия, успяхме да излетим на време и да стигнем безпроблемно до България.
Благодарна съм на хората, с които споделих това преживяване, на това, че предизвиках себе си успешно и… искам пак!
Виж всички Лични истории!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
