И това лято финишира – като авантюрист, тръгнал от Ком и видял Емине с последни сили. Емблематичният маршрут, привлекъл стотици по пътищата си, и тази година не направи изключение от към интерес, а някои дори успяха да създадат филм за него. Като Ивайло и Стелиян, чието пътешествие изгледахме с кеф и даже успяхме да надникнем в дневниците им, за да разберем повече за предизвикателството.
Иво и Стенли са дългогодишни приятели – срещнало ги желанието да опознаят българската природа и планините ни. Иво се определя като „от малък любознателен, обичащ движението“, докато Стелиян само това и чака – студент по кино в Шотландия, той е готов да запечата всеки момент, в който нещо се движи, случва се.
„Братовчедка ми Радост ми подари един малък и лек дневник, при това жълт – перфектен за носене и откриване в туристическата раница. Предполагайки, че ще се променя по Пътеката, реших първо да помисля и напиша кой съм аз. В дневника ми от самото начало на пътя, отговорът ми изглежда така: В самото начало на пътя, отговорът ми изглежда така: „Благодарен на всички, които са ми помогнали да бъда човека, който пише тук“ , споделя Иво.
Стенли, от своя страна, твърди, че винаги е бил отворен към преживяванията на открито, но откакто се познава с Иво, започва сериозно да ходи по планините и да придобива все по-голям опит.
„Междувременно, открих страстта си към приключенската и пейзажната фотография, и всеки път, когато вървим нанякъде, фотоапаратът ми виси на рамото, готов за действие. Все по-често се опитвам да наглася пътуванията според времето на определеното място, така че да увелича шанса за добри кадри. Киното също е моя страст, която мисля, че си подхожда до голяма степен с планинарството.“
И понеже темата „Ком-Емине“ винаги ни е вълнувала много и не сме спирали да любопитстваме по нея, ги попитахме лично за какво става въпрос и какво е да събереш две седмици в двучасов филм.
Как решихте да се впуснете в това предивикателство?
Стенли: В нас имаше глад за приключения. По това време основно бяхме обикаляли по Стара планина, което ни даваше някакво самочувствие да си помислим за Ком-Емине. Подготовката започна още от зимата. Какво ще ни трябва? Екипировка? Време? Кога точно да го направим – 20 дни не са малко.
Решихме, че времето за Е3 бе точно миналата година, докато още сме студенти и имаме свободно лято. Правихме програмата сами, търсихме къде има вода, къде ще спим, какво ще ядем – нормалните неща… През месеците преди началото в нас се надигаше едно въодушевление дали ще се справим, дали не избързваме. Досега не сме били 20 дни в дивото. И то сами. Още в първия ден – Пловдив-София-пр. Петрохан-вр. Ком-Петрохан, усетихме, че не сме сбъркали.
Иво: Смятам че човек има нужда да се впуска в неща, които не знае как ще завършат. Особено ако мечтае за тях. Лично аз просто честно го пожелах. Почувствах го. Мисля, че и Стенли така, тоест заедно. Или пък просто му е дошло времето.
Пак според дневника: „На Е3 съм. Защото го чувствам, защото го мисля, защото го вярвам и избирам.“
Стелиян, защо реши да документираш маршрута ви, каква беше целта ти?
Стенли: Първоначално идеята за филма произлезе от това, че ще бъде един много хубав спомен и за двама ни. С един филм много по-надълбоко може да се вникне в атмосферата на такъв тип приключение, отколкото само със снимки. Впоследствие вече мислите ми се насочиха към въпроса: А защо да не стане нещо по-голямо?
Започнах да гледам всякакви приключенски филми, включително и по Е3. Исках да видя какво е правено вече и какво не. Исках този филм да е различен от останалите и да предава чувството да си на Пътеката по възможно най-точния начин, с възможностите, които ние имахме. Определено имаше трудни моменти при заснемането, но, погледнато в перспектива, мисля, че всичко си струваше, даже съжалявам, че не съм направил още. Идеята, че филмът може да мотивира още хора да пробват да изминат маршрута, ме мотивираше през цялото време. България е красива и това трябва постоянно да се показва, защото е лесно да се забрави в сивото ежедневие.
Разкажете повече за филма?
Стенли: В „По Пътеката“ се разказва за преминаването на двама приятели по всеизвестния маршрут Е3, с всичките перипетии и забавления, които планината предлага на комеминейците. Филмът не е пътеводител, но може да ви вдъхнови и вие да се впуснете в подобно приключение. Остава за цял живот. Въпреки това, основната тема е приятелството между двама ни и как то ни е довело до местата, където сме били. „Щастието е истинско само когато е споделено.“ Джон Кракауер.
Иво: Истински е. Няма нищо фалшиво. И според мен това е най-добрият вариант за филм за Пътеката.
Както съм написал в дневника: „Маршрутът не просто се минава, както в живота не просто се оцелява. Целта е да се изживее!“
Да изминеш Ком-Емине без камера е трудно, камо ли с такава? С каква техника разполагаше, не ти ли беше тежка, как я съхраняваше от климатичните условия?
Стенли: Въпросът с техниката определено е интересен. Камерата и всичко покрай нея добавяше едни 20-30% към пълна раница. За щастие, явно съм бил в достатъчно добра физическа форма, за да не ми създава сериозни проблеми. Разбира се, имаше моменти, в които си мислех – защо ми е нужно това, с телефон не става ли? Става, но не е същото. Разполагах с много лек Canon фотоапарат, две малки обективчета, статив, микрофон и други малки, но важни допълнения като батерии, филтър, почистващи средства. За най-ценните неща имах малка фотографска чанта, която до известна степен е водоустойчива, но за всеки случай си носих и мини дъждобранче, с което да я увивам при буря. Чантата седеше в голямата раница, която също си имаше собствен дъждобран. Въпреки мерките, които бях взел, всеки път, когато ни валеше, аз се притеснявах повече за техниката, отколкото за себе си.
Кой беше най-приятният и най-трудният момент по време на минаването на маршрута?
Стенли: За мен лично най-трудният момент беше последният ден. Единствено тогава си помислих дали ще успея да завърша. Имах силна болка в стъпалото от мазоли, появиха се схващания. Реших, че ще е срамота да се откажа точно последния ден. Пък и филм снимам на всичкото отгоре, айде де!… Стискаш зъби и напред. През останалото време, като изключим скуката, която често ме обхващаше, чувството на свобода и силата да преминеш България по този начин пораждаха у мен и Иво едно приятно въодушевление, което не може съвсем да се опише. Трябва да се усети!
Иво:Най-хубавият ми момент беше в края на юли, на прага на август. Забравени от тогавашния „хижар“, с привършила храна тръгнахме по изгрев от хижа Лескова. По пътя срещнахме спътници и заедно стигнахме до месността „Зла поляна“, където има разнебитена къщичка, която принадлежи на говедарите от района. Те ни посрещнаха, сякаш са ни чакали – ракия, салата, добро настроение. Храна за тялото и душата. Продължихме, а на края на 13-часовия преход дойде подкрепа от приятел. Изкъпахме се на чешмата пред туристическата спалня и хапнахме царски. Подкрепата отпътува към работното си място в големия град, Стенли си легна в палатката, а аз останах под звездите. Почуствах, че разбирам живота по-добре. Усетих, че съм доволен от начина, по който съм избрал да го живея. Според дневника ми: „Щастлив!!!!!!“
Най-трудно ми беше да осъзная колко хубаво нещо прави Стенли, докато правим и прехода. Подкрепях го още от началото просто защото това е неговото нещо. Оказа се, че не е така. Или поне не само. Филмът е и мой, и на всеки, който го гледа и почувства.
Гледайте филма „По пътеката: от Ком до Емине“ тук:
