За вещите в занаята Боровец вероятно е отворена книга – четена и препрочитана, в графа „любими“. Но за хора като мен, които доскоро гледаха с недоумение на изрази като „пудра“ и „вафли“ (не, това не са съставки от сладкарска рецепта, но друг път ще ви разкажа и за тях), най-старият и най-голям планински курорт в България, е една меко казано неотваряна книга. С падането на големия февруарски сняг, потеглям на експедиция към курорта за един зимен уикенд.
Утрото без аларма…
е съботното утро. Отварям едно сънливо око, после другото. Сгушена в сутрешна прозявка се оглеждам наоколо. Светло и тихо е, а срещу мен, от прозореца на стаята се подава силуетът на още сънената Рила. Будя се не къде да е, а в хотел „Рила“, кацнал между заснежените гори на Боровец, в подножието на пистите.
Мислено благодаря, защото да се събудиш в слънчева февруарска утрин като тази, а насреща ти да се простират белите пейзажи на Боровец, е един наистина достоен завършек на работната седмица и още по-достойно начало на уикенда.
В такова утро не ти е нужна никаква аларма, за да станеш навреме и да се впуснеш в приключения. Оглеждам обстановката – присъствието на органични материали, съвременен дизайн и изчистени детайли ми създава чувството на лекота, но и уют едновременно. Скачам от леглото и с балетна стъпка по килима, който се усеща като облаче, нетърпеливо дърпам завесите, а от балкона ме приветства планината с огряни от първи сутрешни лъчи върхове.
Гледката от терасата на стаята е досущ като картичка. Като онази, която ми изпратиха приятели скиори от последното им зимно пътешествие някъде из Алпите. С нескрито задоволство установявам, че пистите буквално са „на една ръка разстояние“ от хотела, което истински ще улесни новобранец като мен с логистиката преди и след каране. Така е в ski-in/ski-out хотелите, както ги наричат познавачите – излизаш и си на пистата, спускаш се и си в хотела.
Отвън започва да се носи хорски глъч и осъзнавам, че май е време да тръгвам. Само още минутка да се насладя на безвремието на това утро. Излягам се за миг на удобното кресло и използвам момента набързо да проверя през телефона си предстоящите метеорологични условия. Вещаят да са слънчеви и безветрени – идеални са за първи стъпки в ските! За да се справя с тях подобаващо, ще трябва да набавя малко сили. Засилвам се към ресторант-бюфет Сезони, където ме очаква…
…закуска за шампиони
Още с влизането в ресторанта ме лъхва аромат, който ми подсказва, че със сигурност и някоя баба е замесена в закуската – няма начин. Мекички, филийки и всичко, което обичам накуп. Взимам си парче баница – без късмет е, но късметът си го нося с мен, мисля си. Най-големият е, че съм тук! Отпивам глътка сутрешно кафе с наслада и отново поглеждам белия пейзаж около хотела. По пистите хора започват да пъплят като мравчици нагоре-надолу. Време е!
Готови. На старта. Спус!
Слагам каската, последни щрихи към екипировката, нарамвам ските и директно от вратата на хотела се озовавам пред „Мартинови бараки Експрес“ в пълна готовност. Тук ме очаква учителят от „Бороспорт“, с когото имам уговорка. Поздравяваме се и без да губим много време скачаме на лифта. Започваме уроците със загрявка на синя писта, а ако ми потръгне, утре обстановката ще почервенее, за да може в бъдеще и да почернее. Лифтът е бърз, а пистата е разкош!
Спусканията следват едно след друго и със завидна лекота заличават мислите за града, офиса и делничните грижи. Един финален щурм и с наближаване на залеза и омекването на снега, усещам че и краката ми започват да омекват. Удовлетворение изпълва душата ми. Сега разбирам, че това била една от най-сладките умори – след като си заредил със серотонин и изръсил адреналин, балансът в тялото си е на мястото! Доволна съм от себе си, а една мисъл не ми дава покой: студена бира и топла сауна…
Спускай, след това разпускай
Още с пристигането си в хотела предвидливо проучвам пиковите часове в спа-зоната, които, оказа се, са между 15 и 17 часа. Пристигам малко след това, за да се отдам на активна регенерация в спокойна обстановка. В противовес с оживената шумотевица на пистата, тук цари пълно уединение и само блажените физиономии, подаващи се от джакузи или сауна, издават някакви признаци на живот.
Редувам сауна за стопляне и отпускане, крио терапия с ледена пара, която тонизира мощно и класическо джакузи, което открива гледка към планината. Затварям очи, а наоколо се чува само пошляпването на джапанки, преминаващи от басейна към сауната и обратно.
В такава лежерна безтегловност човек би могъл да остане вечно, но аз не смея да изпускам нищо от благата, които имам на разположение и се запътвам към тераса-бара на „Рила“, който се слави с най-добрата apres-ski гледка в Боровец. С очите си се уверявам, че The Terrace Lounge действително предлага несравнима панорама към пистите и боровите гори. Поръчвам си коняк, за да мина за стар скиор. Струва ми се някак си класическа картина – да пиеш коняк, докато наблюдаваш отвисоко Боровец и небезизвестните Мартинови бараки. На съседните маси оживени разказвачи си споделят емоциите и вдигат наздравици с коктейли.
Дори и новаци в кулинарния живот на Боровец като мен са чували за славния (и главен) готвач на хотел „Рила“ – Веселин Калев. Възползвам се от възможността, че съм тук и преди да се насладя на вечерята в изискана обстановка в гурме-ресторанта Samokovi, успявам да открадна няколко минути от натоварения му график, за да науча малко повече за кулинарните акценти в менюто на ресторанта и изненадите, които е приготвил на гостите за този сезон. Споделя ми, че независимо от всички майсторски интерпретации на гозби, които е опитвал и създавал през живота си, любими си остават тези на майка му.
Хвърлям поглед на менюто, който попада върху „крехко телешко на бавен огън“. Едно на първо четене традиционно ястие, което обаче в ръцете на шеф Калев, е в състояние да изненада небцето и на най-изтънчения гастроном. Към основното поръчвам и „супа от козя брада“ (зеленчук, подобен на аспержи, но с по-деликатен вкус), споменът за която определено ще ме грее дълго.
След такова пиршество следва кратък афтър-ски бар-хопинг и бърз слалом към леглото, защото предстои неделя, когато времето отново обещава да е благосклонно за ски-подвизи по пистите на Боровец. Заспивайки си казвам, че животът през зимата е също толкова хубав, колкото и през лятото. Зaтварям очи и започвам да сънувам червени писти.
Неделя за (по-) напреднали
Отново се събуждам без аларма. Без да пита ме връхлита следният въпрос: какво по-хубаво време за разходка от слънчево неделно утро?! Използвам ранното събуждане, за да измина маршрут, познат ми от лятото: този до Черната скала. По пътя към целта си пресичам пистите, по които вчера карах. Гледам ги, докато все още се разбуждат, за да поемат по-късно спускащите се скиори в неделния ден. Достигам целта си за около час, а пътят е лек. Една доволна сутрешна загрявка преди карането, което предстои.
Кеф без бедстване няма
Със самочувствие от вчерашното каране, днес съм смела и готова за спускане по писта „Попангелов“. Разбира се, с учител. Въпреки адреналина, който отново ме облива, спускането си е стръмно за моите възможности. Решавам, че кариерата ми на професионален скиор може да почака още няколко уикенда. С лек загар от слънцето и безброй поохквания се срещам с приятели, врели и кипели в района. Като познавачи на „по-добрите места“ в Боровец, ще ме водят на обяд. Вътрешният глас ми нашепва, че предстои вълнуващ следобед.
Скрита в кътче борове, в долната част на писта „Попангелов“, се намира нашата цел, където весели компании вече отмарят на по бира. „Финална къща“ е спирката, където ще порадваме небцата си. Поръчваме обичайното за планината – супи, скара и картофки (от Самоков, разбира се). Докато презареждаме батериите и бързо преглъщаме вкусния обяд, наблюдаваме как слънцето къпе пистата, която по това време е безлюдна. Като че ли по обяд и пистите си почиват от хората.
Следващата ни спирка от късата ни кулинарна обиколка, на иначе предлагащия безброй варианти Боровец, е на четири колела. „Gourmet on the Go“ е мобилна кухня за най-забързаните скиори, която предлага топли напитки, сладкиши и солени лакомства за презареждане на сили между спусканията. Ванът е разположен на долна станция на лифт „Ястребец Експрес“, а ние минаваме от там, за да грабнем по едно кафе, с което да се освежим за следващото спускане.
Приятелите ми, богове на пистата в моите очи, потеглят към необработените терени за още свободно каране. А аз се завръщам обратно при простосмъртните, на синята писта, носейки завиден калориен запас със себе си. Спускам се още няколко пъти и си припомням що е то панорама и колко свободен се чувстваш, щом се понесеш по скоро падналия сняг. Чувствам известна носталгия, че слънцето залязва, а с него наближава време да си тръгвам към града. Но вътрешният глас отново ми говори: Боровец, ще се видим пак! Този път на черна писта.
За още приключения и новости от света на аутдор спортовете последвай 360° и в Инстаграм!
