Зимната олимпиада в Милано–Кортина приключи, но някои истории от нея тепърва ще се разказват. Сред историите за победи и разочарования се открои тази на 93-годишната Якобина Якобсдотир. Легенда в алпийските ски дисциплини и 19-кратна шампионка на Исландия, тя отново се спусна по пистата в Кортина д’Ампецо – седем десетилетия след като е била там като олимпийка.
Историята на Якобина започва далеч от блясъка на олимпийските игри – в малкия исландски град Исафьордур, където е родена на 21 ноември 1932 г. Там зимата не е сезон, а начин на живот. Детството ѝ преминава сред белите склонове на Западните фиорди. Първите ѝ ски са подарък от нейния дядо, когато е едва на шест. Кафяви, с необичайни за времето връзки за петата, те остават ярък спомен през целия ѝ живот. „Да се спускам по склоновете беше усещане за свобода“, спомня си тя в интервю за НОВА. Това усещане не я напуска никога.
Любовта към ските се ражда не като амбиция, а като радост. Дори когато неин съсед, председател на местния ски клуб, забелязва таланта ѝ и настоява да започне да се състезава, тя не мисли за кариера, а просто иска да кара.
И все пак талантът намира своя път. През 50-те години Якобина се превръща в доминираща фигура в исландските алпийски ски. Най-запомнящият се момент идва през 1954 г., когато печели четири титли на националния шампионат – в слалом, гигантски слалом, спускане и комбинация. През същата година тя става и първата исландка, участвала на Световно първенство. Тогава обаче не осъзнава значението на това, което прави- за нея това е просто следващото състезание.
Две години след това, през 1956 г., тя е единствената жена, представляваща Исландия на Зимните олимпийски игри в Кортина д’Ампецо. Тежестта на тази отговорност е огромна – да защитава честта на малка страна с ограничени ресурси: „Най-лошата перспектива за мен беше мисълта да разочаровам страната и народа си, които ми оказаха огромна подкрепа.“
Вижте още: Джейк Кантер: бронз на Олимпиадата след 10 години битка за живота
По онова време състезателите сами финансират участията си, нямат треньори, учат се един от друг. Условията са сурови, далеч от днешните стандарти. Якобина си спомня за дървените ски, тежки и дълги над два метра, които трябва постоянно да се топят във вакса, а кантовете да се заточват. Основна част от подготовката им са двудневни излети през уикендите, при които носят всичко необходимо в раници и тъй като няма хотели, нощуват на открито.
Якобсдотир признава, че скоростта винаги е била нейната слабост. Спускането е дисциплината, която ѝ носи най-силни емоции: адреналинът, усещането за полет, контролът върху тялото и ските.
Дори след края на активната си кариера, Якобина не спира да кара. За нея това не е спорт, а начин да бъде жива. Именно тази жизненост е нещото, което дъщеря ѝ Лилия помни най-силно. За нея да има майка легенда никога не е било нещо необичайно. Това е просто част от живота им.
„Майка ни винаги е била в движение – разказва Лилия, – плуваше, разхождаше се, водеше ни навън. Да бъде на открито я правеше щастлива.“
И когато наближава новата олимпиада в Кортина, идеята за завръщане започва да се оформя като лична мисия. Подготовката започва внимателно. В продължение на две години Якобина тренира – разходки, упражнения, дори работи с гирички. В края на октомври става ясно, че мисията е осъществима, а планът влиза в действие. 70 години по-късно тя е отново там. На 93 години прави нещо запомнящо се – спуска пистата с лекота и увереност.
„Беше прекрасно. Не вярвах, че ще успея“, казва Якобина.
Типично за нейния несломим дух Якобсдотир си пожелава да отиде и на следващата олимпиада.
Вижте още: Боде Милър: Да караш по ръба
