Симеон Патарозлиев е човек, който често засичаме в планината сам и се радваме на тези срещи. Изглежда, колкото добре се справя да прави компания на нас, толкова умело си прави компания сам на себе си. През есента на 2015 г. прекарва два месеца в дивата природа на Исландия, през повечето време далеч от цивилизацията. През този период той живее със седем евро на ден, преживява 49 нощи под открито небе – много от тях озарени в зелено, и пропътува 9700 км на стоп. Наблюдава исландските пейзажи без време, мисли върху емоциите си и запечатва моментите като снима себе си – защото няма кого другиго.
В поредицата от материали „Автопортрети от Исландия“ може да проследите историите от дневника на Симеон, писани на ръка през замечтаните нощи в една самотна палатка, както и невероятните снимки, които е направил, в резултат на дълго чакане на правилния момент.
ПЪРВА ИСТОРИЯ: „ПОСРЕЩАНЕ“
Кемперът ме оставя направо пред самия водопад. Ситуацията е следната – пред мен се извисява най-мощната водна стихия, която съм виждал през живота си, а пред нея са се насъбрали стотици туристи, фотографи и като за капак на всичко, снима се някаква Боливудска продукция. Излишно е да казвам как ме кара да се чувствам това: просто си продължавам нагоре по пътеката и оставям всичко зад себе си. Имам доста време тук в Исландия. Ще се върна и ще се насладя на това място в по-подходящ момент.
Пътят ми се движи по продължение на реката. Виждам огромни водопади на всеки 500 метра. Вали от време на време, но нищо страшно. Повече ме притеснява вятърът – духа право срещу мен и малко свирепее. Хората, за сметка на това, намаляват и аз чувствам лек приток на щастие при мисълта за следващите няколко дни. Няма план, има само една криволичеща линия с безброй разклонения. Дали ще стигна крайна точка след пет или десет дни, не е важно. Важното сега за мен е, че съм освободен.
Дали съм свободен, всъщност? Времето хич не се шегува. Съвсем бързо вятърът става напълно непоносим. Раницата ми е тежка и за мен е трудно да се движа с нея в такова време, стихията ме лашка във всички посоки. Две крачки напред, една назад – действително вървя леко настрани, отпуснал тежестта си върху вятъра. Опитвам да мисля позитивно. Може да е по-зле – например да има порой или мъгла. Долу на пътя имаше табелка и тя показваше вятър със сила 80 км./ч. Колко ли е сега?
Поглеждам картата – почти никакъв прогрес, движа се изключително бавно. Заради пътуването на стоп днес започнах с прехода доста късно. Пътят ми скоро се отделя от реката и ме води далеч от нея. Това означава, че няма да намеря вода в следващите 10-15 километра – с други думи, не и днес. Реката слиза от ледника и цветът и е мътно кафяв. Докато се боря да не бъда издухан вътре и отнесен по течението, изваждам филтъра и започвам да помпам тънка струйка, за да пречистя водата. Раницата ми натежава с още 2 литра и става всичко на всичко 30 килограма. Аз тежа 64 килограма и буквално ходя в постоянен реверанс под тази тежест.
Пейзажът става съвсем пустинен: черен пясък навсякъде, тук-таме камъни, а в далечината, от двете ми стани виждам двата големи ледника, между които трябва да премина. Вървя вече, може би, около четири часа и силите ми са на свършване. Започвам да се съмнявам в способностите си, а това е едва началото на пътешествието ми. Време е да потърся къде да пренощувам. Но къде наистина? Равно място не виждам – само камъни. Трийсетина минути по-късно – вече без никакви претенции, избирам място, на което няма никакъв завет, тръгвам да разопаковам и…Мамка му, не ми се ще да е тук. Давам си още малко зор, за да видя какво има отвъд хълма отсреща.
Там няма нищо, все същата неравна пустош. Тъкмо обръщам посока към предишното място, когато зрението ми прихваща нещо встрани, в далечината. Това е малка къщичка! Това е заслонът, който преследвам цял ден и който замалко да пропусна да забележа. С чисто нови сили поемам за последните два километра от днешния маршрут.
Хора, живот, спасение? Понечвам да вляза, но надписът на вратата приковава вниманието ми. Цената на нощувката е 1500 крони. Цена за ползване на помещението, без пренощуване, 500 крони. Точно тук си напомням за често безотговорното си поведение, покрай което съм пропуснал да си обменя пари. Влизам само да попитам дали мога да си опъна палатка до заслона. Ясно беше, че ще се спи навън, но ми се щеше да се възползвам от преимуществата на къщичката. Минути по-късно вече съм в борба на живот и смърт с преносимото ми жилище. Спасява ме помощта на съседите ми гърци, които ми помагат с опъването. Остават учудени когато им споделям, че ще остана в Исландия цели два месеца, на фона на техните две седмици. Вегетирам в палатката в хоризонтално положение почти час, след което се надигам, с мъка, за вечеря.
Варя ориз, прикрит в завета на заслона. Хапнал що-годе добре и със сетни сили се трупясвам обратно в палатката. Я, не беше ли небето доста ясно? Къде се намирам? Нима забравих да се огледам и да се насладя малко на това място, макар и след тежък ден? Глупак.
Отварям входа на палатката, за да зърна поне за малко звездите и ето я и наградата – над мен се вият зелени облаци от светлина. Това е северното сияние! Едва пристигам на острова, все още е август и все пак, ето го над мен, удивително ярко и красиво. Трябва да намеря само още малко сили. Взимам апарата и статива и излизам цял извън палатката. Невероятно! Пред мен изгрява и една красива червена луна, кацнала ниско над ледника и надничаща през облаците. В един момент днес вярвах, че съм недоволен, нещастен. Ако ме видите сега!
Красотата си има цена и сякаш колкото по-изстрадана е тя, толкова по-величествена и възнаграждаваща е за мен. Мисля си, че истинската красота трудно може да се види – по-скоро трябва да се изживее. Лягам си едновременно много уморен и много щастлив – всичко тепърва започва.
Очаквайте следващата седмица продължение във втора част, както и официалното представяне на фотографиите на Симеон на специална изложба съвсем скоро.
