Из историята на българския подводен риболов – един разказ за подготовката и участието на Световното първенство, провело се в Перу през 1975 г., любопитни преживявания под вода в Куба и срещата на автора с две акули.
Самолетът се засили по пистата и излетя. Предстоеше ни дълъг полет до Куба. Всички бяхме в особено настроение. Най-после щяхме да видим с очите си красотите на подводния свят край кубинските брегове – свят, за който толкова бяхме слушали, чели и мечтали. Отпуснах се удобно на седалката и се опитах да върна лентата назад…
Всичко започна след едно добро представяне на националния ни отбор – в състав Михаил Божков, Димо Грозев и Христо Янчев, на Европейското първенство в Килке, Ирландия, през 1974 г. Класирайки се на VI място, се вместихме в квотата от 8 отбора, отпусната от СМАS (Световна конфедерация по подводна дейност) – най-голямото водолазно сдружение в света, за участие на европейските отбори на Световното първенство през следващата 1975 г. в Паракас, Перу. Тъй като условията за подводен риболов в Килке и в Перу се оказаха близки с тези у нас, РКСПР (Републиканска комисия по спортен подводен риболов) реши, че има шансове за добро класиране. Но между двете точки – Килке, Ирландия и Паракас, Перу – имаше една разлика, която се оказа съществена. Ирландия е характерна със суровия си климат, но пък край бреговете й минава топлият Гълфстрийм и водата там е 23-24 градуса. А покрай топлите и безоблачни брегове на Перу минава студеното Хумболтово течение, носещо ледените води на Южния полюс, което някъде след Лима завива и мощно се впуска навътре в Тихия океан. Именно този феномен е използвал Тур Хейердал, впускайки се със саловете си от тръстика „Контики” и „Ра” навътре в океана, за да докаже теорията си, че с подобни салове една висша цивилизация е напуснала бреговете на Перу.
От май до август включително, всеки месец се провеждаха 20-дневни лагер-сборове. Особено внимание се обръщаше на физическата подготовка на състезателите. Упражненията на суша включваха кросове от 3 до 7 км, упражнения за гъвкавост, лицеви опори, коремни преси, разтягане на ластици и пружини – имитирайки зареждане на харпун, и др. А във вода – плуване с перки на различни разстояния за скорост и издръжливост. Тренираха се специфични умения, например колко гмуркания може да направи всеки участник на дълбочина 22 метра в рамките на 15 мин.
И така, в самолета около мен от 14 участника в началото седяха само пет, а именно: Димо Грозев, Михаил Божков, Николай Недев, Петър Апостолов, Венко Рунтев. И с моя милост – Христо Янчев – ставахме шест.
В Хавана останахме два дни. След това домакините ни отведоха във Варадеро. Сутрин отивахме до пристанището, откъдето с корабче влизахме в морето пред брега на Варадеро. Нямам думи да опиша красотата на подводния свят там. Дъното бе покрито с всякакви видове корали – във форма на еленови рога, на клони на дърво, на разперено ветрило, на огромни гъби и др. А между тях гъмжеше от различни по големина и вид риби. Някои от тях бяха с доста внушителни размери. Това, че нямахме опит в стрелбата и обработването на тези риби, си пролича веднага. Почти всеки от нас се раздели със стрелата си, а някои – дори и с харпуна. Ето каква бе моята загуба – един ден покрай мен бавно и спокойно минаха ято големи ричоли. Вместо да прострелям рибата в някоя невралгична точка, тъй като бе близо до мен, пуснах стрелата в средата на тялото й – така, както стрелях платерини у нас. Ричолата се завъртя и кордата се скъса като конец. После наблюдавах как рибата догони ятото със стърчаща от нея стрела като антена.
Веднъж, след тренировка, треньорът Минчо Тодоров ни предупреди да си приготвим екипировката и най-необходимите неща, тъй като рано сутринта на другия ден ще отпътуваме в океана. Беше тъмно, когато пристигнахме, но не на познатото ни корабче, а на друго, по-голямо. До него бе спрял пикап, от който разтоварваха продълговати ледени блокове. Скоро дойдоха кубинските ни колеги и потеглихме. Зад корабчето в две редици бяха привързани 7-8 леки гребни лодки. Пътувахме вече половин час, когато бавно се показа слънцето. Повърхността на океана бе гладка като стъкло. Близо до нас минаха ято делфини, които сякаш ни предизвикваха да се състезаваме с тях.
След два часа път започнаха да се виждат малки островчета, покрити с мангрови храсти. Корабчето намали ход, тъй като вече се виждаха кораловите образувания на дъното. От двете страни на носовата част застана по един кубинец да дава информация на рулевия накъде да насочи корабчето. Въпреки това заседнахме и трябваше да чакаме прилива да ни освободи от кораловия плен. Решихме да използваме това време за подводен риболов. Разпределиха ни по двойки – кубинец и българин, като за всяка двойка имаше лодка с гребец, за да оставяме в нея простреляната риба. Бях в тандем с Рейналдо – висок, добре сложен кубинец. Докато ни представяха един на друг, забелязах, че гледа фланелката ми, купена в България. Беше с образа на Че Гевара. Свалих я и му я подадох. Той се зарадва като дете, сгъна я внимателно и я прибра в сака си. Някои се качиха в лодките, но ние предпочетохме да скочим от борда. Дълбочината постепенно се увеличаваше. Известно време плувах след Рейналдо и го наблюдавах. Набелязваше рибата отгоре, спускаше се отвесно над нея и стреляше. Използваше мощен „Суперстен” на „Марес”, снабден с 10-11 мм стрела от торсионна пръчка от багажник на „Кадилак”.
Така изминаха няколко часа. Лодката, пълна повече от половината с риба, бе доста натежала и на лодкаря му бе трудно да ни следва. Бях сменил ластичния харпун с „Медистен” на „Марес”. Едно меру бе изкривило шестмилиметровата му стрела до неузнаваемост. Въпреки че бе крайно неподходящ за конкретните условия, го взех в лодката за риби, които са в дупки или цепнатини. Под една козирка открих едри риби, които по форма наподобяваха спари. Изплувах нагоре с една от тези риби, когато ги видях… Две акули. Доближиха се на няколко метра от мен и започнаха да обикалят в кръг. Аз също се въртях в центъра на този кръг, за да мога да ги следвам с очи. Виждах ясно полуотворените им уста, закривените навътре зъби, рибите-пилоти около тях… На едната акула имаше риба-прилепало в основата на гръбната перка. Бях в много деликатно положение. Две големи акули обикаляха около мен, а аз, с разреден харпун и мятаща се на стрелата риба, бях между тях.
Не знаех кое привлича вниманието им – моята особа или рибата на стрелата под мен. Затова придърпах бавно кордата и освободих рибата. Движейки се в спирала, тя бавно пое към дъното. Едната акула – тази, която беше по-далече от мен, тръгна към рибата, мина над нея и изплува, но този път зад гърба ми. Положението ми се усложни. Убедих се, че аз съм обектът на вниманието им. Бях сигурен, че съвсем скоро една от акулите щеше да нападне. Затова реших да взема нещата в свои ръце. Заредих харпуна и превключих регулатора на „слаб” изстрел. Нашите кубински колеги ни бяха обяснили, че ако акула започнe да ни досажда, трябва да заредим харпуна на максимално слаб изстрел, така че стрелата само да я бодне. За тази цел почти всички си бяхме изпилили стрелите на ластичните харпуни за нова засечка на тетивата, доста напред. Изпуснах част от въздуха си, за да потъна на нивото на акулите. Прицелих се в близката и може би по-голяма акула. В този момент видях Рейналдо. Неговият харпун също сочеше акулата. Видях само отката от изстрела на мощния му харпун. Стрелата му явно бе попаднала на точното място, защото акулата се изви като дъга, и потрепервайки, започна да потъва. Двамата с усилия я изтеглихме на повърхността.
Лодката беше близо до нас. Рейналдо размени няколко думи с лодкаря и той започна да дърпа опашката на акулата. С големи усилия тримата успяхме да я прехвърлим в лодката, която акулата почти изпълни с тялото си. Там обаче тя внезапно оживя. Започна да блъска с опашка седалките, борда. Наоколо хвърчаха риби. Наложи се даже лодкарят да скочи във водата. При едно от мятанията си акулата подскочи, удари се в борда на лодката и тежко пльосна във водата. Там движенията й отново станаха хаотични. Ту забързваше нанякъде, ту спираше и потъваше надолу. Направихме примка през опашката й и започнахме да я теглим към корабчето, което бе наблизо. Явно се бе освободило от кораловия плен. Там с лебедка я изтеглихме на палубата. След малко дойде Рейналдо с мачете в ръка. С няколко удара отсече главата на акулата, зави я в зебло и я отнесе някъде.
Слънцето беше готово да се скрие от другата страна на хоризонта. Приключваше един ден, споменът за който завинаги щеше да остане в съзнанието ми. С това завършваше и поредният етап от подготовката на отбора ни, която щеше да продължи вече в Паракас, Перу.
След като кацнахме в Лима, наехме такси и се отправихме към Паракас. Комплексът се намираше на 260 км южно от столицата. Пейзажът наоколо бе по-скоро пустинен – пясък и тук-там тъмнокафяви скали. Отдясно от време на време проблясваше океана, а вляво се виждаха първите височини на Андите.
В Паракас наехме малка къща, тъй като бяхме пристигнали седмица по-рано от обявената от организаторите на състезанието дата за прием на отборите. На другата сутрин наехме лодка – с уговорката вместо наем, да оставим на лодкаря улова от тренировката. Щяхме да тренираме извън състезателната зона с харпуни. Освен нас, „подранили” бяха още 6-7 отбора.
Минавахме край малки скалисти островчета, гъсто населени с тюлени. Ясно се очертаваха отделните „хареми” – с огромен мъжкар в средата, зорко следящ за реда в своеобразния си дворец. Водата се оказа много по-студена, отколкото очаквахме, и поради това цялата неопренова екипировка, която носехме, влезе в употреба. Риба имаше много и то на неголеми дълбочини. Не се срещаха много едри екземпляри и скоро разбрахме, че бързината при стрелбата и обработката на рибата ще е решаваща за успеха в състезанието. Повечето видове риба бяха покрити с твърда кожа, вместо с люспи. Често се случваше внезапно, близо пред маската, да изникне главата на тюлен, който сякаш искаше да се запознае с нас. А всеки харпунист знае каква реакция предизвиква внезапната близост под вода, та дори и на колегата до теб…
Предстоеше ни разглеждане на зоната за състезание, без харпун, с лодка, осигурена от организаторите. Затова се сбогувахме с лодкаря, който ни пожела успех и каза, че е убеден, че ще бъдем първи. После се обоснова – от своите колеги, влезли в морето с другите отбори, той се прибрал с най-много риба. В действителност усилията, които бяхме положили в този дълъг и нелек тренировъчен процес, сега даваха своя резултат – всички бяхме в изключителна спортна форма.
Бяхме решили да се приберем по-рано. Трябваше да си подготвим екипировката, да отпочинем за откриващото се на следващия ден Световно първенство. На връщане срещнахме за първи път тук нашите кубински приятели. Бяха доста унили – устните им бяха посинели от студ. Попитаха ни дали нямаме резервни неопренови костюми. За съжаление всичко, с което разполагахме, беше върху нас. Бяхме изненадани – някои от тях бяха с 3/4 костюми за сърф, с такива гмуркаха в Куба. Бяха тренирали досега в тяхната риболовна база на 140 км северно от Лима, където водите са топли, поради това, че попадат извън действието на студеното Хумболтово течение.
Малко преди техническата конференция, пред верандата на къщичката, в която бяхме настанени, дойдоха момчетата от отбора на Куба. Бяха официално облечени. Казаха, че напускат състезанието в знак на протест срещу участието на отбора на Южноафриканската република (ЮАР) и сега идват да се сбогуват с нас. Минчо Тодоров – старши треньор на отбора ни, им обясни, че по този начин не се прави протест – той трябва да бъде представен по официален и подобаващ начин. По-късно, на техническата конференция, бе внесен протест от България, Куба и Алжир срещу участието на ЮАР в състезанието, като се цитираше решение на Международния олимпийски комитет (МОК)*. Но в защита на ЮАР скочиха отборите на САЩ, Англия, Австралия и др., с мотива, че CMAS, под чийто патронаж се провеждаше състезанието, не е въвела такава забрана, и че са дошли да се състезават, а не да провеждат политиките на своите страни… И възелът се завърза… До късно вечерта не се стигна до консенсус. Наложи се състезанието да се отложи с един ден. Ден, в който телефоните в комплекса прегряха. Всеки капитан на отбор търсеше връзка и консултация със съответните представители на страните си. Нашият посланик в Лима бе лаконичен: „Ако ЮАР участва в състезанието, то вие няма да участвате в него.” Късно следобед организаторите, за да спасят състезанието, взеха „соломоново” решение: ЮАР, Куба, България и Алжир няма да участват. А при първото си заседание, CMAS ще вземе решение как да процедира в бъдеще относно ЮАР. Бяхме като попарени… Толкова труд, усилия и надежди – на вятъра. На следващия ден комплексът бе пуст и празен – всички бяха на състезанието. А ние опаковахме багажа си…
В Хавана ни посрещнаха като победители. Предложиха официална вечеря. Много от присъстващите виждахме за първи път – явно бяха партийни функционери. Чуваха се възгласи: ”Viva Cuba! Viva Bulgaria!”, но въпреки всичко настроението ни бе минорно. За да ни изпратят, пред хотела, в който бяхме отседнали, дойдоха много приятели, с които контактувахме през престоя си тук – на брега и в морето. Видях Рейналдо – беше с тениската с образа на Че Гевара. Приближи се и усмихнат ми подаде обемист предмет, обвит с кафява хартия. Внимателно отворих пакета – беше челюст от голяма акула. За да стои отворена, между зъбите бе поставил бамбукова пръчица. Белите зъби блестяха като полирани. Обясни ми, че това е челюстта на същата акула, с която имахме премеждие. Благодарих му сърдечно, бях много зарадван от подаръка. Но не за дълго – при проверката на багажа на летището, бяха отстранени всички морски сувенири, които бяхме събрали по време на престоя си в Куба – различни по вид и форма корали, морски охлюви и др. Всичко беше нахвърляно в един ъгъл… моята челюст от Акулата също. Преди да изляза от залата, се обърнах назад. Тънък слънчев лъч се процеждаше от някъде и падаше върху челюстта. Зъбите блестяха на светлината и изглеждаха така страховито, както при първата среща с Акулата…
*МОК вече бе забранил участията на ЮАР в Олимпийските игри, поради апартейд и расова дискриминация срещу цветнокожото население на страната.
