Тя изкачва едни от най-трудните върхове на планетата, преминава самостоятелно шестте големи северни стени на Алпите за един сезон и става първата жена, достигнала Еверест без външна подкрепа и допълнителен кислород. Но историята на Алисън Харгрийвс е не само разказ за изключителна воля и алпийски постижения, а и за цената на мечтите, за майчинството и за правото на жените да поемат същите рискове като мъжете.
На 13 май 1995 г. 33-годишната британка Алисън Харгрийвс стои на най-високата точка на Земята. Достигнала е Еверест без допълнителен кислород, без помощта на шерпи или други алпинисти. Постижение, което я нарежда сред най-забележителните фигури в историята на британския алпинизъм.
Само три месеца по-късно името ѝ отново обикаля света. Този път новината е трагична – Алисън загива при слизане от К2, след като успешно е достигнала върха. Вместо единствено признание за постиженията ѝ обаче, смъртта ѝ предизвиква ожесточен обществен дебат. Защото Алисън е не само алпинистка, но и майка на две малки деца. И мнозина започват да задават въпроса: имала ли е право да рискува живота си?
Момичето, което избра планините
Алисън Харгрийвс е родена на 17 февруари 1962 г. в Дербишър, Англия. Любовта ѝ към планините се заражда още в детството. Баща ѝ я води на преходи и катерене, а едва осемгодишна тя преминава скалистия ръб Криб Гох в Уелс, при това обута в гумени ботуши.
Като тийнейджърка стаята ѝ е изпълнена с плакати на планини и прочути алпинисти. Тя чете жадно книги за големите изкачвания, сред които и „Белият паяк“ – историята на северната стена на Айгер. Семейно пътуване до Австрийските Алпи през 1976 г. и училищна експедиция в Норвегия година по-късно окончателно затвърждават желанието ѝ да посвети живота си на планините.
По онова време катеренето все още е предимно мъжки свят. Две момичета, които катерят заедно, са необичайна гледка. Но Алисън не се интересува особено от установените правила. Тя не се стреми да доказва превъзходството на жените, нито да бъде символ на някаква кауза. Просто иска да катери – колкото може повече, колкото може по-трудно и по-високо.
На 18 години напуска дома си и заживява с Джим Балард, собственик на магазин за туристическа екипировка и човек, свързан с катераческите среди. Той става неин партньор в живота, треньор и основна опора в първите ѝ стъпки към професионалния алпинизъм.
Алисън мечтае да бъде сред най-добрите скални катерачи в света, но постепенно открива, че истинската ѝ сила е другаде. Докато съвременничките ѝ Лин Хил и Катрин Дестивел постигат изключителни резултати по скалите, Алисън намира своето призвание във високата планина. Тя понася добре надморската височина, притежава издръжливост, решителност и способност да се справя с разнообразните предизвикателства на алпийските маршрути.
Вижте още: Българските алпинистки, удостоени със званието „Майстор на спорта“
Първите големи изпитания
През 1986 г., едва 24-годишна, Алисън получава покана да участва в хималайска експедиция с прочутия американски алпинист Джеф Лоу. Заедно с Том Фрост и Марк Туайт групата се насочва към Кангтега (6782 м) – труден хималайски връх, изкачен за първи път през 1963 г.
За младата британка това е възможност да докаже способностите си сред едни от най-добрите алпинисти на своето време. На 1 май тя и Марк Туайт водят изкачването по стръмен леден склон и достигат главния връх.
Успехът е значителен, но признанието не идва лесно. Впоследствие Туайт публикува статия за експедицията, в която дори не споменава Алисън. Това е показателен пример за мястото, което жените все още заемат в алпинизма през 80-те години.
По време на същото пътуване тя прави опит за изкачване на южната стена на Лхотце Шар (8383 м) заедно със Санди Алън. Двамата достигат 6500 м, преди лавинната опасност да ги принуди да се оттеглят.
Следващите години носят нови изпитания, но и все по-голяма увереност. През 1988 г. Алисън предприема изкачване на легендарната северна стена на Айгер. Особеното е, че тогава е бременна в петия месец.
Тя предварително се консултира с лекар и получава оценка, че рисковете са сравнително малки. Изкачването обаче се оказва тежко. Нощувките по стената са трудни, а при слизането краката ѝ са силно подути и тя е напълно изтощена. Въпреки това успява да завърши маршрута – постижение, което предизвиква както възхищение, така и недоумение.
Вижте още: 4 февруари 1943 г.: Родена е Ванда Руткевич – първата европейка, стъпила на покрива на света
Шестте северни стени – един сезон
Най-впечатляващият алпийски успех на Алисън идва през 1993 г. Тогава тя си поставя изключително амбициозна цел: да изкачи самостоятелно шестте големи северни стени на Алпите в рамките на един сезон.
Става дума за едни от най-прочутите и трудни класически алпийски стени – Айгер, Матерхорн, Гранд Жорас, Пти Дрю, Пиц Бадиле и Чима Гранде ди Лаваредо.
Това са маршрути, изискващи сериозна техническа подготовка, издръжливост, преценка на условията и психологическа устойчивост. Самостоятелното им изкачване добавя още едно измерение към трудността – няма партньор, на когото да разчиташ в критичен момент.
Алисън успява. Тя става първият човек в историята, изкачил самостоятелно всичките шест големи северни стени на Алпите в рамките на един летен сезон.
Зад този забележителен успех обаче стоят сериозни лични трудности. Семейният бизнес е фалирал, домът им е отнет заради дългове, а Алисън вече има две деца – Том и Кейт. Докато тя катери, Джим се грижи за тях. Постиженията ѝ постепенно се превръщат не само в лична мечта, но и в надежда за финансовото оцеляване на семейството.
Бракът ѝ далеч не е щастлив. По-късно публикувани откъси от личните ѝ дневници разкриват случаи на физическо насилие от страна на Джим, както и продължителни периоди на самота, несигурност и психологически натиск. Според биографите ѝ отношенията им са белязани и от силно контролиращо поведение. Въпреки тези обстоятелства Алисън продължава да тренира, да отглежда децата си и да преследва големите си алпийски цели.
Изкачванията от 1993 г. са описани в книгата „A Hard Day’s Summer“, написана съвместно с Джим Балард. В нея Алисън споделя и своето отношение към планините:
„Планините съществуват, за да бъдат изкачвани и да им се наслаждаваме, а не за да бъдат покорявани. Когато катеря сама, се чувствам по-свързана с природните стихии, отколкото когато и да било друг път… Ако всичко е наред, може би ще ти бъде позволено да изкачиш своята планина.“
Вижте още: Лаура Далмайер остава завинаги в подножието на Лайла Пик
Самостоятелно на покрива на света
През пролетта на 1995 г. Алисън се отправя към Еверест. Целта ѝ е ясна – изкачване без допълнителен кислород и без помощ от други алпинисти. На 13 май тя успява и става първата жена, изкачила най-високия връх на планетата без външна подкрепа. Тя сама пренася екипировката и храната си, организира собствените си височинни лагери и не използва допълнителен кислород.
Седем години по-рано, през 1988 г., новозеландката Лидия Брейди вече е достигнала Еверест без допълнителен кислород, превръщайки се в първата жена с подобно постижение. Изкачването на Алисън обаче се отличава с пълната ѝ независимост от външна подкрепа във високите части на планината. Тя е и първата британка, достигнала Еверест без кислород.
Постижението е изключително, особено предвид факта, че само малцина алпинисти по онова време са успявали да достигнат Еверест без кислород. Независимият характер на изкачването го прави още по-забележително.
Алисън вече е сред най-известните британски алпинисти. Но Еверест не е крайната ѝ цел. Планът ѝ за 1995 г. е още по-смел – да изкачи трите най-високи върха на Земята без чужда помощ.
След Еверест следва К2 – вторият по височина връх на планетата, прочут с техническата си трудност и суровите условия. В базовия лагер Алисън прекарва седмици в очакване на подходящо време. Пропуска първия благоприятен прозорец, а продължителното чакане я измъчва. Мислите ѝ непрекъснато се връщат към децата, останали у дома.
„Това ме разяжда отвътре – искам децата и искам К2. Чувствам се така, сякаш ме дърпат в две противоположни посоки“, записва тя в дневника си.
На 13 август 1995 г. Алисън достига върха на К2 при добри метеорологични условия. Това е поредният голям успех в кариерата ѝ. Но при слизането времето рязко се влошава. Мощна буря с ветрове над 160 км/ч връхлита планината. Седем алпинисти загиват, сред тях и Алисън Харгрийвс. Тя е само на 33 години.
Вижте още: За живота на една от най-добрите ни алпинистки – Диана Владимирова – Петкова
Майка или алпинистка?
Смъртта на Алисън предизвиква силен обществен отзвук във Великобритания. Но вместо разговорът да бъде съсредоточен върху изключителните ѝ постижения и трагичните обстоятелства на К2, голяма част от вниманието се насочва към ролята ѝ на майка.
Как е могла да остави две малки деца, за да рискува живота си в планината? Не е ли трябвало да постави семейството пред личните си амбиции? Някои от коментарите са особено остри. Британската журналистка Поли Тойнби пише, че Алисън „се държеше като мъж“, поставяйки опасността на първо място, а семейството – на второ.
Така трагедията повдига въпрос, който далеч надхвърля алпинизма: защо обществото приема по различен начин риска, когато е поет от баща, и когато е поет от майка? Когато мъж алпинист загине в планината, той често остава в историята като смел изследовател или герой. Когато същото се случи с жена, която има деца, общественото внимание нерядко се насочва към нейното решение да бъде там.
Френската катерачка Катрин Дестивел, която по-късно става майка, отказва да осъди Алисън:
„Когато мъж загине в планината, хората не мислят за децата. Когато жена отиде да катери, мислят. Това беше изборът на Алисън и защо да не бъде?“
Дебатът продължава и днес. Въпросите за личната свобода, отговорността към семейството и границите на приемливия риск нямат лесни отговори. Но историята на Алисън показва колко различни могат да бъдат обществените очаквания към мъжете и жените, дори когато преследват едни и същи цели.
Вижте още: Ветераните на българския алпинизъм: Дафина Гъдева
Наследството на Алисън Харгрийвс
Три десетилетия след смъртта ѝ Алисън Харгрийвс остава една от най-значимите фигури в британския алпинизъм. Нейните изкачвания са доказателство за изключителна физическа и психическа устойчивост, технически умения и решителност.
Тя успява да се наложи в спорт, в който жените дълго време остават в сянката на мъжете, и показва, че големите алпийски цели не са запазена територия за единия пол.
Историята ѝ има и трагично продължение. Нейният син Том Балард също избира алпинизма. През 2015 г. той става първият човек, изкачил самостоятелно шестте големи северни стени на Алпите в рамките на един зимен сезон – постижение, което напомня за забележителния успех на майка му от 1993 г. През 2019 г. Том загива на Нанга Парбат, едва 30-годишен.
Алисън Харгрийвс остава в историята не само с върховете, които е достигнала, но и със силата да следва своя път въпреки трудностите, съмненията и очакванията на околните. Нейната философия за планините може би най-добре обобщава живота ѝ: те не са там, за да бъдат покорявани.
Вижте още: Легендарната полска алпинистка Кристина Палмовска (76 г.) е загинала при катерене в Татрите
