В края на месец юли започва сезонът на боровинките. Онези дивите, горските. Заради които клечиш до някой храст докато не се почувстваш отмалял в колената и накрая резултатът е около шепа тъмно виолетови скъпоценни топченца. Излапваш ги наведнъж и в опиянение от сладко-тръпчивия им вкус дори се усмихваш на петната, които неволно са оставили по дрехите ти. Знаеш, че няма да се изперат защото и най-добрият, рекламиран и препоръчван препарат е безсилен пред багрите на планина. И въпреки това продължаваш да се усмихваш защото си вкусил слънцето. Ако ме питат на какво имат вкус горските боровинки, без колебание ще кажа – на слънце. На слънце и спомени. Спомени за всички прекрасни места из българските планини, и най-вече из Балкана, на които сме ги брали.
Един от тези спомени е сред любимите ни семейни истории за разказване. Спомен, който ни даде няколко важни урока какво да не правим когато тръгнем на планина.
Действието се развива във все по-далечната 2015 година. Някъде през юни месец ще да е било да ми попадна информация в интернет за Фестивал на боровинките край хижа Амбарица. Хем боровинки, а аз обичам боровинки, хем на хижа в планината, а аз обичам хижи в планината, хем в района на Троян, а на половинката ми половината му корен е от там. Единствената дребна модификация, която се наложи да направим, бе свързана с неговото, на половинката, работно време със задължителна работна смяна в събота и компенсация в понеделник. Но пак щяхме да хванем втория ден на фестивала и да нощуваме на хижата в неделя срещу понеделник, така че със сигурност нямаше да се притесняваме за свободни места. Дори така се получаваше по-добре, избягвахме най-големите тълпи и лудница. Просто прекрасно.
Седмица преди обявените дати за фестивала звъннахме до хижата, за да си запазим две местенца в какъвто и тип помещение да имат налично, без претенции. Винаги когато решите да нощувате на хижа се обаждайте предварително, за да предупредите. Това е сред нещата, които трябва да се правят когато тръгнете на планина планирано. Ако пък плановете ви случайно се променят в последния момент, също предупредете. Повечето хижари, особено на места като Амбарица, до които няма достъп с никакво транспортно средство освен конска/магарешка сила или собствена човешка, следят кой е заявил, че тръгва към тях и маршрута, по който е заявил, че се движи. Ако не се появи и няма връзка с телефонния му номер, започват да спретват дружинки за издирване в планината. За щастие това се налага малко пъти през активния сезон и за още по-голямо щастие обикновено завършекът на търсенето е благорпиятен, най-често някой се е разсеял и е забравил да извести за намерението си да пропусне хижата като място за нощувка.
Та, не се разсейвайте, за да не причинявате излишен стрес на хижарите. Онези истинските, които са отишли със сърце в планината. Като Ема. Емилия Гатева, хижарката на Амбарица. Тя държи и до ден днешен рекорда за най-продължителен престой на жена в пещера. 52 дни в 100-метрова пропаст, без да излиза и за миг навън, без слънчева светлина и без свеж въздух. Може би, лична догадка, именно затова избира да се пребори, буквално пребори, за стопанисването на хижата, горе в Балкана, на високото, където въздухът не се диша, а направо пие. А със самата хижа предизвикателството не е било по-малко отколкото това с пещерата. Когато стъпва за първи път там като стопанин, сградата е в период на полуразпад след дълги години експлоатация с нулева реинвестиция или дори минимална поддръжка. Дава много от себе си, което стига за укрепване на конструкцията и започва да набира средства за постепенното ѝ обновяване. Но не ги набира с молби, а със здрава работа и креативен подход. Като организацията на Фестивал на Боровинките, приходите от който са изцяло в полза на хижата. Към времето на нашето посещение беше подменена изцяло дограмата, бяха реновирани баните, имаше монтиран огромен бойлер. Към днешна дата рейтингът на хижата е сред най-добрите в страната, 4,6 от 5. Можете ли да си представите колко работа е била свършена? И всичко със сърце. Ако трябва да опиша с една дума контакта си с Ема, то е впечатлителен.
Но да се върнем към нашите лични приключения. В уикенда на самия фестивал пристигнахме в събота по тъмно в Троян. Минахме през единствената работеща по него време бакалия, за да потърсим някакви подходящи пакетирани храни, които да си вземем. За всеки случай, ако гостите на фестивала са изяли всичко на хижата. Някак, като знаеш, че снадбяването там се извършва само и единствено с коне и то не всеки ден, не е лошо да се подсигуриш с резервен вариант. Взехме си от най-големите налични пакети с ядки, опаковка овесени бисквити, вакуумиран кашкавал и сухари. Не е най-впечатлителното меню, но това имаше в бакалията, все щеше да спаси положението. Побързахме да се освежим с по душче и да легнем да се наспим хубаво, сутринта трябваше рано зарана да сме по път към хижата. Трябваше, ама не би. Половинката ми е известен с това, че ако има възможност би спал абсолютно непробудно и по 16-17 часа на ден и никаква аларма не е в състояние да му развали това удоволствие. Което прави моята задача със събуждането му не просто трудна, а с екстремен характер. Станах си аз около 5:00 часа, направо по тъмна доба, разсъних се, облякох се, напълних запасите ни с вода и започнах епичния процес по събуждането на спящия красавец. И ако си мислите, че става толкова лесно като в приказката, с целувка – ами не, не е като в приказката. Около 7:00 часа регистрирах частичен успех защото все пак ме погледна с едно полуотворено око, поиска да узнае кое време от деня е, изломоти нещо неразбираемо и се обърна на другата страна. Хайде, пак отначало с цялата процедура. Ще ви спестя остатъка от борбите си, които накрая ми бяха опънали нервите до почти краен предел, но някъде по пладне, когато слънцето вече напичаше високо, направо си прежуляше, половинката все пак благоволи да се надигне от леглото. Видя колко е часът и с най-невинната, но и с елемент на обвинителна, физиономия на света ме попита защо не съм го събудила по-рано. И тук ще ви спестя един взрив на свръхнова в собствената ми микровселена.
Важното е, че не се отказахме от идеята си да се качим до Амбарица, въпреки очевидните, до преди няколко момента, изгледи да останем и просто да се мотаем из града безцелно. Но поне в това отношение половинката добре си беше научил урока – ако е казал, че ще идем някъде, то трябва да се случи, иначе го очаква взрив и в неговата микровселена, от огън, жупел и метеорити, които ще хвърлям по него. Не съм фен на астрологията, хороскопите и зодиите като цяло, но обикновено в такива ситуации хората вдигат ръце и просто казват “скорпионска му работа”.
Стъкмихме се с багажите, качихме се в колата и газ към село Черни Осъм. От там, от местността Смесите, започва задъхващият тричасов маршрут към хижата. Все нагоре, все нагоре. По пътя срещнахме върволица от автомобили, хора, които вече бяха слезли наобратно от фестивала и се прибираха към населените си места по постоянен адрес. Нищо чудно, то си беше вече 13:00 часа следобед. Термометърът показваше 41 градуса в колата, значи да е било някъде около 38 навън, реална температура. Просто отлични условия за старт на начинанието ни. Като тук съм дълбоко иронична. Ето ви първото нещо, което не трябва да правите когато тръгнете на планина. Не се успивайте като за начало. Ако ви предстои тежко изкачване и то в месеците юли-август, тръгнете рано, по хладно. Преценете времето си така, че по обяд да сте поне на билото на планината ако не под сенчест навес на хижа или заслон.
Пени се, не пени, ке го качим. В пристъп на нездраво кавалерстване половинката предложи, за да не се моря допълнително в тази нечовешка жега, да прехвърля багажа си в неговата раница и той да носи всичко. С наивна благодарност приех. И още в първия час от прехода ни нагоре съжалих за което. В един момент половинката започна да губи темпо все по-осезаемо. Няколко пъти го питах как е и дали всичко е наред, той гордо ми отговаряше, че просто не се е разсънил. Нещо, за което няма място в планината – излишна гордост или горделивост ако щете, под каквато и да било форма. Оставете си я за ползване в града. В крайна сметка се оказа, че урболешкото ни тръгване е станало причина за мускулно разтежение в бедрото му. Не толкова сериозно, че да се откаже от прехода, но и достатъчно, та да не може да издържа допълнителната тежест на общата ни раница. Ми, ще я нося аз. Какво пък толкова, здраво магаре съм. Пък и сега като се сещам за учудените погледи на всички, които засичахме по пътя им надолу, как аз съм нарамила раница с размери почти колкото моите собствени, а редом до мен върви здрав, прав, млад мъж, и ми става много забавно какво ли са си помислили без да знаят предисторията на това разпределение на товара. Ето ви второто нещо, което да не правите когато тръгнете на планина – не слагайте багажа си на едно място, разчитайки само на един здрав гръб да го носи. Всеки трябва да си носи и отговаря за неговите собствени неща. Ситуации всякакви се случват.
Вървим и се потим, вървим и се потим, и пуфтим. Напредваме със сравнително добро темпо, предвид вече описаната ситуация, денят е дълъг, ще стигнем навреме преди смрачаване. Хората, които срещаме по пътя си съвсем оредяват, явно Фестивалът е приключил напълно. Нищо де, просто ще си изкараме една хубава вечер, една боровинкова нощ в Балкана. В последния половин час само вървяхме и пуфтяхме, слънцето вече беше паднало ниско, та поне не се потяхме. За общо четири часа и малко отгоре взехме маршрута. Пак да отбележа, доста добро постижение предвид обстоятелствата с мускулното разтежение. В един прекрасен миг, точно зад последното леко възвишение се подадоха двете сгради на хижата. И отъпканата от стотици крака поляна пред тях. Явно фестивалът е бил с голяма посещаемост.
Потърсихме хижарката, за да индикираме за пристигането си. А тя с цялата си директност отсече, че вече ни е била отписала да се появим, само се е надявала да се обадим поне да не ни търсят излишно. Как така ни е била отписала?!? Направо се почувствах засегната от тези думи. Сега си давам сметка, че в него момент аз съм си била занесла излишна гордост в планината. Може и затова раницата толкова да ми е тежала. За прекараното време на хижата щях да разбера, че Ема си е просто такава. Сурова на вид и изказ, но с огромно благо сърце, строга и държаща на дисциплината, но справедлива и грижлива към всеки, който ѝ е дошъл на гости в планината. Защото хижата е неин дом и тя я стопанисва точно като такъв.
Качихме се до стаята ни на втория етаж, с общо 3 легла на по 2 етажа, но в случая си беше само за нас, тъй като за неделя срещу понеделник не се очакваха повече пристигащи гости. То всичко на всичко бяхме общо десетина души, освен Ема и помощниците ѝ – доброволци за фестивала. И голяма част от тях бяха предпочели да останат на палатки отвън.
Разтоварих раницата от гърба си, разровихме се вътре за сухи и чисти дрехи и за нещо, с което да усмирим вече бунтуващите се стомаси. Ровихме, ровихме и нищо. Ровихме, ровихме из спомените си от сутринта и открихме, с нарастващо усещане за паника, че сме забравили покупките от предходната си вечер на портмантото в апартамента, където нощувахме. А вече бяхме дочули един от помощник-хижарите да споменава, че не е останала никаква храна след фестивала, само може би за тях си по малко качамак от сутринта. Стигаме до третото нещо, което да не правите когато тръгнете на планина – не забравяйте да проверите запасите си от вода и храна. Може да е шепа ядки, протеиново блокче, опаковка бисквити. Каквото и да е, но да го има в наличност за критични ситуации.
Плахо пристъпихме към вратата на кухнята и обяснихме каква сме я свършили. Добре че Ема я нямаше в него момент, иначе мъмренето нямаше да ни се размине. За наше добро и с цялата загриженост на света. Но все пак щеше да си е мъмрене. Помощник-хижарят ни се усмихна благо и каза че няма да ни оставят гладни, все ще измислят нещо, да не се притесняваме. Междувременно, докато сглобят вечеря за всички ни с каквото е останало изобщо из хладилниците след двата фестивални дни, можем да потърсим боровинки из поляните наоколо. Това си беше чисто пращане за зелен хайвер! След като над 500 души бяха минали през храстите преди нас, бяха брали, яли, събирали за сладко (което после се продава с благотворителна цел в полза на хижата), ни едно скъпоценно виолетово плодче не бе останало. Ей така, човек да си разкваси малко устата поне. Но пък какви гледни имаше, да си напълни човек очите и душата! – то към централното било на Стара планина и връх Ботев, то към връх Голям Купен, то към едноименния връх Амбарица. Гледаш, гледаш, потъваш в гледката и забравяш за простосмъртни терзания като глад, умора и мускулни разтежения. А като се скрие напълно слънцето зад хоризонта виждаш виолетовия нюанс на нощта. Виолетов като боровинка. И се връщаш в хижата където те чака най-вкусната вечеря на света – пред всеки от присъстващите имаше по една спретната чинийка със следното съдържание – шепа пържени картофи, но по-скоро детска шепа, няколко парчета изсъхнала краставица, филийка бял хляб и три резенчета шпеков салам, от този с повечето мазничко и жили в него. Все съм яла и гурме, и обилни порции с вкусотии по цял свят, авторско-експериментаторска кухня, традиционни гозби в различни държави, но така ядене не ми се беше услаждало. Честно. И без никаква ирония. Погледнах половинката, явно и той споделяше тези ми мисли след като бе запалил пура, която му бях донесла армаган няколко месеца по-рано от пътуване до Куба. Явно нея не бе забравил да сложи в багажа ни. Но пък само си представете истинска кубинска пура в комбинация с истински роден шпек. По-идилично нямаше как да бъде. По-запомнящо се, също.
На сутринта, изненадващо, нямах никакви проблеми със събуждането на половинката. Чистият балкански въздух си беше казал думата. Де да можех да си бутилирам малко от него и да го ползвам при необходимост и в градски условия. Стъкмихме се с багажите, метнах раницата на гръб, този път аз реших да кавалерствам и въпреки уверението, че болката в бедрото на половинката е изчезнала, реших да я нося и надолу. Пък и не се притеснявам, че прасците ми ще се набият като на римски пехотинец, манекенка няма да ставам тепърва. Разделихме се поживо-поздраво със стопанката на хижата и поехме по обратния път. В смях, шеги, закачки и безкрайно мили шпекови спомени неусетно го преполовихме. Току доловихме ударите на брадви от близкото до туристическата маркировка сечище. Половинката надълго и широко, с нескрита полутроянска гордост, ми разказваше колко дивеч има из горите около нас. Усмихвам се и му показвам с пръст един глиган в далечината. Как така глиган, гледай тази задница, това си е кон, сигурно за извлачване на трупите от сечището – нещо не ми хвана вяра той, но усетих гласът му леко да променя стабилността си. Не, не, глиган си е, виж опашката, продължавам да настоявам с детска наивност и лекота. Половинката застива на място. Вече усещам не само промяна в стабилността на гласа му, но и промяна в пулса към по-ускорен. Имах чувството, че го чувам, пулса му, сред останалите звуци на гората. Това е поне 150-килограмов звяр, да не си мръднала рязко в никакъв случай! Застинахме на място. Огледахме дърветата около нас, нито едно не предоставяше сигурна защита ако се покатерим по него, бяха крехки ели. Крехки като за ускорена 150-килограмова жива маса. Почнах да схващам сериозността на ситуацията. Извадихме двата си телефона и включихме звука на максимална сила, пуснахме музика с идеята да симулираме по-голяма численост и с това да отблъснем дивата твар. Не твърдя, че това е правилният подход в такива ситуации, но само това ни дойде до главите по него време и на него място. Добичето вдигна глава, сърцата ни спряха за миг, подуши в нашата посока, ослуша се, явно не е фен на Rammstein и в свински, буквално, тръс се отдалечи в обратна посока. Отдъхнахме шумно. Спогледахме се и половинката възвърна цвят на лицето. С умиление ме похвали за хладнокръвието и че не съм се разпищяла или побягнала неконтролируемо. А аз отново бръкнах дълбоко в запасите си от детска наивност и го попитах какво пък толкова се беше вдървил, нали има нож на колана си. Да, до ден днешен това е любимата му тема за шеги на мой гръб. Но пък освен гордостта в планината няма място и за паника. Оставете я за моментите когато получите мейл от шефа си с невъзможно задание с вече изтекли срокове за изпълнение. В планината паниката не помага никому. А понякога детската наивност е по-полезна от всеки уж добре премислен ход. Поне за собствено успокоение и запазване на самообладание.
Още няколко километра надолу по планинската пътека и това ни приключение завърши. На пръв поглед, може би, нищо особено. Но ние си научихме уроците. Никога повече не тръгнахме с една обща раница двамата на планина, никога повече не тръгнахме без храна и достатъчно вода. И да, половинката вече е трениран в ранно ставане. Особено пък откакто се появи и наследникът ни. На когото някой ден непременно ще разкажем тази история от зората на съвместния ни път като двойка в живота и в приключенията.
Виж всички Лични истории!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
