Вярвай, обичай и пътувай: По целия свят с велосипеди и детска рикша

„Докато не излезеш в неизвестното, не знаеш от какво си направен“ е казал Рой Т. Бенет някога, а историята на Антон,Пламена и тригодишната им дъщеря Ева напълно се покрива с тези думи. Семейство Нашеви пътуват от няколко години из Африка и Южна Америка, а накрая към тях се присъединява и малката им дъщеря. Така без колебания, с два велосипеда и една детска рикша, тримата се превръщат във вдъхновяващ пример на мнозина, затова нямаме търпение да ви споделим това, което ни разказаха на път за Гватемала:

Разкажете ни повече за вас – кои сте, с какво се занимавате, какви бяхте преди да тръгнете на обиколки из света?

Здравейте, ние сме Антон, Пламена и Ева Нашеви. Нашата съвместна история започна през 2011 г. докато учихме в Университета. Постепенно разкрихме, че това, което най-много ни сближава са пътуванията. Тогава все още не подозирахме, че след време, малките странствания на автостоп в родината ще ни мотивират да предприемем нещо по-голямо. След като се дипломирахме осъществихме две по-далечни пътешествия, след това към нас се присъедини – Ева. В продължение на приблизително пет години работихме в сферата на автомобилната индустрия. Работата на Антон бе като инженер по качеството, а моята в сферата на човешките ресурси. Автори сме, имаме публикувана книга, в която разказваме за приключенията, които осъществихме, преди раждането на Ева.

В момента сме се отдали на нашата мечта – да пътуваме като семейство, ще се радваме да предадем любовта към пътешествията на Ева и да ѝ покажем многоликия свят.

Как решихте да поемате на дългосрочни и далечни пътешествия и то с малката си дъщеря?

Когато един път човек тръгне на път, след това е много трудно да спре. Докато бяхме в България се опитвахме да задоволим гладът за пътешествия, който имаме като прекарваме време в планините. Родината ни е прекрасна и през изминалите години я обикнахме още повече, защото я опознахме. Но зовът за изследване на по-далечни земи никога не ни напусна. Напротив, с всеки изминал ден ставаше по-силен и по-труден за контролиране. Решихме, че ако не му се отдадем, след време ще съжаляваме и ще се питаме какво ли е щяло да бъде. Така взехме трудното решение да напуснем работата, която и двамата харесвахме, и на която се чувствахме добре и да оставим всичко зад гърба си, за да поемем на ново пътешествие. Наистина беше трудно решение, защото в тази възраст (3г.) Ева е силно привързана към семействата ни и също така към приятелките си. Ние също се чувствахме добре в Сливен, където живеехме. Имахме и много други въпроси, на които в момента намираме отговорите и виждаме, че е възможно да съчетаваш ролята на родител и пътешественик в едно.

Защо именно Мексико?

През 2016 г. преминахме през пет държави на автостоп в Южна Америка, прекосявайки континента от юг на север за седем месеца. Когато достигнахме до последната държава от нашето пътуване – Колумбия, се замислихме дали да не продължим към Централна Америка и достигнем Мексико, но се прибрахме, за да създадем семейство. Оттогава не сме спрели да мислим дали не трябваше да продължим на север и какво би било. Тази мисъл буквално ни изяждаше отвътре, затова решихме да довършим започнатото.

Мексико също е една от страните, чиито правила за влизане са най-облекчени по време на пандемията. И тъй като няколко пъти отменяхме пътувания, заради случващото се напоследък, накрая решихме, че ако не го направим сега няма да го направим никога. Бяхме дали обещание към себе си, че ще пътуваме с Ева и през годините на очакване на подходящия момент, то натежаваше все повече.

Пътувате с велосипед и детска рикша – защо избрахте този вид транспорт, а не автомобил или кемпер?

Според нас, пътувайки с велосипед човек има възможност да надникне по-надълбоко в любопитното ежедневие на местните. Разстоянието се изминава по-бавно, което води до повече контакт с коренното население на дадена страна. Това е, което ние търсим в приключенията си. За нас те не се измерват в посещаване на определени туристически дестинации. Пътуването с колело не е и толкова избирателно. 

Достигаме до малки селца и се налага да прекараме нощта там, като се надяваме, че хората сред, които сме попаднали са приятелски настроени. Научаваш се и на повече воля и дисциплина. Сега ставаме в 05:00, за да караме, докато слънцето не е силно, а за нагорнищата, вятъра и горещите слънчеви лъчи – стискаме зъби, въртим педалите … и бутаме.

Разкажете за п-в Юкатан, какви места сте посетили как са хората там?

На п-в Юкатан се намират три от мексиканските щати – Кинтана Роо, Юкатан и Кампече. Всеки от тях е изградил свой ритъм на живот. В Кинтана Роо и Юкатан се срещат много от потомците на маите. В много селца къщите са предимно палапи (къща изградена от дърво с покрив от палма Уано). Някои общности говорят изцяло на мая, не използват испански в ежедневието си. По улиците на малките населени места се виждат метиси – това се жени, които носят единствено и само ипил (традиционна рокля) в своя живот. Подрастващото население също говори мая, местните държат на това, за да не се изгуби езика в следващите поколения. В Кинтана Роо и Юкатан има много сенотета – това са подземни кладенци, които маите са използвали по време на суша, когато техният бог на дъжда Чаак не е бил благосклонен към тях. Вярвали са, че са били врати към задгробният живот и са пренасяли в жертвоприношения хора и предмети към Чаак, хвърляйки ги в сенотето.

Според нас щатът Кампече е по-развит, икономически по-стабилен и модернизиран. Забелязват се по-малко традиционни къщи и по-малко от потомците на маите. Повечето от хората се изхранват чрез земеделие, тъй като почвата не е камениста както в Кинтана Роо и Юкатан. По-рядко се говори и мая. Виждат се по-малко метиси и така нареченият „мая свят“ започва да избледнява. В Кампече има райони, които са населени и с хора от други щатове на Мексико и дори държави – най-често бежанци от Гватемала, които са мигрирали по време на гражданската война в страната, продължила 36 години.

Срещат се и много общности от религиозната група на менонитите, които изцяло се занимават със земеделие.

Табаско бе друг щат, който посетихме, за нас той е щатът на каубоите. В селцата, през които минахме голяма част от местните се придвижват с коне и се занимават с животновъдство. От всички четири щата, които посетихме в Табаско животновъдството изглежда най-развито.

За нас обаче едно нещо обединяваше щатовете – гостоприемството на хората.

Как ви приемат като чужденци?

През четирите месеца в Мексико срещнахме невероятни хора, които винаги успяваха да ни изненадат с големите си сърца. Някои от тях ни канят да нощуваме в къщите им още преди да са научили имената ни.

Много често докато си почиваме на сянка идват местни с домашно приготвена храна и напитки, за да я споделят с нас и да ни приветстват с „добре дошли“ в Мексико. Винаги ни казват „Mi casa, es tu casa“, което означава, че тяхната къща е наша къща. А когато си тръгваме често добавят, че когато поискаме можем с увереност да се върнем и да живеем при тях.

Докато пътувахме в Южна Америка са ни лъгали за цените на храни, нощувки и услуги, така че имахме нагласата, че това би могло да се повтори и тук, но никога не се случи. Мексиканците са много честни към нас.

Пътували сте и преди – до Замбия. Разкажете ни за приключението ви там – колко продължи, какво преживяхте?

В Замбия работихме като доброволци в продължение на шест месеца. Живяхме с племето бемба. Нямахме постоянен ток, течаща вода и интернет – все удобства, които сме свикнали да приемаме за даденост. Голяма част от племето живее изключително семпло – в къщи от кирпич със сламени покриви, в повечето от тях ток и вода липсват. Всички имат по равно, там където живяхме не срещнахме лицемерие, егоизъм и кражби.

Веднъж станахме свидетели как ги предотвратяват – млад мъж бе откраднал от сергия на пазара, в следствие на което няколко мъже го бяха набили и обградили в кръг, така че всички да видят кой е престъпникът и да дадат урок на останалите да не правят така. Бихме казали, че са изключително чистосърдечни. Приключението ни в Замбия се оказа животопроменящо. Бемба културата е много пъстроцветна, местните споделяха с нас малкото, което имаха. Не пропускахме възможност да танцуваме, всъщност там има танц по всякакъв повод – от дългоочаквана или важна среща до погребения. Често разменяхме номерата си и вечер ни се обаждаха, само за да пожелаят лека нощ или да ни попитат как сме. Живяхме в близост до огромно езеро, от което местното население се изхранваше чрез риболов. Когато някой биваше нападнат от крокодил вярваха, че се е случило, защото вещица го е изпратила.

Изпитвахме затруднения единствено от гледна точка на лично пространство. Представлявахме същинска сензация сред племето. Някои от тях не знаеха за съществуването на бялата раса и често родителите плашеха децата си с нас. А малчуганите, които не се страхуваха от цвета на кожата ни не пропускаха нито една подробност от нашия „пикантен живот“.  Каквото и да кажем за бемба ще е малко, тъй като битът и начинът им на живот са изключително различни от нашите. Допуснаха ни близо до себе си, станахме част от ежедневието им и научихме много за нас самите и за тяхната култура.

Първата част от нашата книга „Стъпки към непознатото“ сме посветили именно на племето бемба и на всичко, което научихме от тях, а във втората част описваме животът и културите, които срещнахме в Чили, Боливия, Перу, Еквадор и Колумбия. Искахме преди да предприемем следващо приключение да опишем всичко, което сме научили и племената, които сме срещнали да достигнат до хората, които обичат да опознават други светове.

Какво е да пътуваш по такива дестинации като Мексико, при това с малко дете?

Със сигурност бихме определили пътуването като предизвикателство. За щастие добронамереността на мексиканците ни помага много. Тук семействата са многодетни и почти във всяко село Ева намира нови приятели. Приятна изненада са и детските кътове. Има ги в селцата и повечето са в добро състояние.

Ева също натрупа опит в България, след като прекосихме с колела и рикша Родопи и Странджа планина. Справя се добре с пътешествието, учи испански, научи се да споделя повече играчките си и непрекъснато търси контакт с другите деца. Липсват й семействата ни и приятелите. Пита за тях и когато имаме възможност разговаряме.

Ако можем да дадем съвет на родители, които искат да пътуват с децата си би бил да не позволяват на страховете си да отнемат мястото на мечтите им. Важно е също и по време на пътуване да се допитват до местните относно региона, през който предстои да преминат. Забелязали сме, че местните познават околността, в която живеят в радиус от 50 км и споделят, ако има нещо притеснително.

Как Ева приема новото – сблъсъка с новите култури, езиковите граници?

Имахме много въпроси преди да тръгнем, относно това как ще се отрази на Ева. Откъснахме я от всичко познато, с което бе свикнала и предприехме това дълго приключение. И до днес въпросите продължават, но виждаме положителна промяна у Ева. Станала е по-комуникативна, вижда как непознати ни канят на гости и ни предлагат храна и подслон. В следствие на това тя започна да проявява желание да прави малки жестове към непознати. Надяваме се тези добродетели, които срещаме тук у местните да оставят своята положителна следа в развитието ѝ. Харесва ѝ да учи нови думички на испански и вече може да се изразява какво иска. Тук научихме, че децата общуват на общ език – този на игрите и рядко езиковата бариера им пречи да се забавляват.

Кое е най-важното, което трябва да знаем, ако сме решили да тръгнем на такова пътуване? Какво да носим със себе си?

Най-важното е да разберем, че първата крачка от дома е най-трудна. Комфорта, който сме създали около себе си с времето се превръща в най-големия ни враг. Кара ни да се страхуваме и да се плашим от непознатото, вместо да го опознаем. След като се прибрахме в България от Южна Америка близо пет години мечтаехме да поемем на ново пътешествие. Научихме, че колкото повече отлагаш, толкова по-трудно става, а пропорционално с това страховете нарастват.

Тук живеем с най-необходимото, което е достатъчно и се чувстваме добре. Животът и на трима ни е побран в дисагите. Носим къмпинг оборудване със себе си, което ни дава свобода и гъвкавост. Лесно успяваме да намерим място за малката ни подвижна къща, чиито двор се сменя всеки ден.

Разкажете ни някоя интересна история от Мексико?

Живяхме в малко селце в щата Кампече за известно време. Наши приятели ни споделиха, че в съседното село ще имат празник, чиито начин на отбелязване привлече вниманието ни.

В мексиканските селца, всичко важно се случва на площада. Бе пълно с хора и красиво облечени жени в традиционните си дрехи – тернос. От църквата започна шествие с „Tres reyеs“*, което обиколи площада няколко пъти. След задължителните за всеки празник в Мексико пиратки, тълпата се подготви за същината на фиестата. От църквата изкараха пет пъстроцветно украсени свински глави. Всяка от тях се кипреше сред целофани, панделки и свободно падащи надолу цветни лентички. Поставиха ги върху маси, около които нетърпеливо, под погледа на цяло село, потропваха красиво-облечените мексиканки. Звуците на бандата заглушиха човешката глъч, отбелязвайки началото на танца харана.

Оформиха се пет групи, около всяка глава. Млади мъже поставиха свинските глави върху своите собствени, а всяко едно от момичетата хвана по една от падащите лентички и започнаха да танцуват, заедно със свинската глава. Всички бяха толкова красиви, ритмите от оркестъра непринудено подтикваха дори и нас към танци, а в центъра на това събитие стояха въпросните свински глави.

Прасетата заемат важна част от ежедневието на местните, тъй като те най-често присъстват на трапезата им. А падащите лентички от главите на умъртвените животни имат символика – единството на обществото – всички са в различни посоки, но с общо начало.

Празникът се казва „Cabeza de cochino” (в превод Свинска глава). След приключване на фиестата свинските глави се свалят и се изяждат… разбира се, с тортили.

*Tres reyes –  „тримата мъдреци “, които поднасят даровете си при раждането на Исус Христос

С какво дългите пътувания в един регион ни дават повече, отколкото кратките такива в няколко региона?

Научаваме детайли относно културата в дадения район. Пътувайки така имаме възможност да се пригодим и свикнем към начинът на живот на местните, да комуникираме повече с тях и надникнем в ежедневието им.

Как се финансира подобно пътешествие?

През петте години в България отделяхме от приходите си, за да може един ден да тръгнем и превърнем спестяванията си в преживявания. Беше труден процес, защото понякога не знаехме, дали изобщо някога ще тръгнем, особено след избухването на пандемията. В България, а и на запад, обществото е свикнало да налага рамки, в които понякога човек попада и мечтите остават на заден план. Никога не е било приоритет за нас да направим ремонт, където живеем или да си купим модерна кола. От пътешествията ни в Африка и Южна Америка научихме, че щастието не се измерва в материални придобивки. Така успявахме да останем дисциплинирани и да спестяваме.

Преди да тръгнем от България искахме да намерим партньори, с които можем да работим, да имаме някой зад гърба си, който да ни подкрепи в тази голяма крачка. След много опити, негативни отговори и неотговорени имейли в крайна сметка намерихме най-подходящият партньор в лицето на Nordic Cab, които ни се довериха. Те са норвежка компания и специализират в производството на детски рикши, които са пригодени за дълги експедиции, включително и в сурови зимни условия.

В момента сме в процес на търсене на нови партньори. От България буквално тръгнахме с това, което имахме и разполагахме с две седмици да подготвим колелата и багажа си. Една част от оборудването ни не е подходящо за горещия климат тук и за последващият дъждовен сезон, придружен с бури и урагани.

Разкажете ни повече за документалната си поредица „Карай към непознатото“?

Документираме пътуването си в детайли чрез видео и снимков материал. Основен обект на документиране са местата, през които преминаваме и начинът на живот на коренното население. Желанието ни е да покажем Мексико каквото го виждаме и това, което научаваме докато пътуваме да достигне до повече хора, които обичат да надникват в непознатото.

Искаме да покажем и на родителите в България и по света, че пътешествията с малко дете са много цветущи и в никакъв случай не са невъзможни. Знаем, че има хора, които мечтаят и им е необходима една малка стъпка, за да поемат на път. Към момента сме публикували първи епизод от поредицата „Карай към непознатото“, която включва заминаването ни и първите седмици след пристигането ни в Мексико.

Предстоят нови епизоди, както обичаме да казваме „очаквайте скоро“.

Какво следва от тук нататък?

На този въпрос ще бъдем много кратки – Гватемала.

Повече за приключенията на сем. Нашеви може да научите във Фейсбук групата им тук.

Как продължи пътешествието на семейство Нашеви, ви разказваме в следващите материали:

С два велосипеда и половина: приключения между океан и изригващи вулкани

15 000 км на колело: Пътешествието на мама, татко и Ева Нашеви в Централна и Южна Америка продължава

Ушуая: Поздрави от края на света!