Великата катерачна дискусия – to bolt or not to be

Катеренето съществува, откакто имаме някаква идея, че хомосапиенс е на планетата Земя. В настоящия си вид се появява в Алпите в средата на 18 век и е наречено “алпинизъм”. Първото изкачване на Мон Блан е обявено за рождена дата на модерния алпинизъм. През 18 век доста от изпъкващите върхове са изкачени по пътя на най-малкото съпротивление с цел достигане на връхната точка.

В началото на 19 век започва и великата тема, наречена “етика”, и търсенето на най-естeтични линии. Достигането до върха вече не е идеалната цел, а начинът, по който се достига до върха – първо са били ръбовете и след това стръмните стени. В този период започва да се появява и по-специлизирана екипировка за осигуряване и закрепване към скала и лед, и, съответно, започват дискусии кое е честно и кое – не.

В началото на 19 век доста сериозни скални и ледени маршрути са били изкатерени с използването само на натурални точки в терена, т.е. чукът, клинът и болтът не са били част от играта. В началото на 1920 г. се заражда движение, което започва да използва чук, клинове и малко по-късно – болтове, и се заражда великата дискусия. Според катерачите-традиционалисти оставянето на каквото и да е било по скалата е признак за страх и неувереност в способностите. Тук е моментът, в който искам да представя и виждането на този тип хора “традиционалисти”, които имат много последователи и до днес, цели катерачни райони, Йосемити, Индиян Крик, поречието на река Елба в района на Дрезден и небезизвстния Грит стоун в Англия.

Стилове за чистота на катерене според традиционалистите

За незнаещите Onsight стилът е да катерите нещо, което никога не сте виждали и нямате никаква информация! Заставате под скалата, избирате линия и тръгвате. Тук са подредени стиловете по възможно най-етичния начин:

1. Onsight free solo бос, без обувки и магнезий. Това е най-чистият стил в катерене, който съществува.

2. Onsight free solo с обувки и магнезий. Вече ползваме инструмент, който ни помага да се закрепим по-добре към скалата и да преодоляваме по-деликатни и трудни пасажи, но не оставяме следи от присъствието, след като се изкатерим.

3. Onsight с използване на традиционна екипировка и въже за протектиране на паданията – в днешно време клеми, френдове, ленти и др. Екипировка, която прибираме след изкачването и не оставяме никакви следи от присъствието си.

4. Onsight с използване на скални клинове, които се изваждат след използването им.

5. Великата дискусия – “to bolt or not to be”! Тук доста гледни точки се пресичат и основната е за какво се катерим. Ако нарушим целостта на скалата с бургия и поставим болт в изкуствено изкопана дупка, ние вече имаме уговорен мач и приключението изчезва. В зависимост от решението на първопокорителя, болтовете могат да бъдат през 1 метър или през 10, но това решение идва от етиката, виждането, психиката и подготовката на първопокорителя.

Ако няма цепнатини и никаква друга възможност за осигуряване, идеята е да се оставят възможно най-малко сувенири, железа по майката Природа, а оставените да предоставят възможност за изразяване на физическите и психическите възможности на катерачите.

Ако трябва да покажем историята, трябва да се кажат и разкажат много неща, кото да се случили последните 100 години. И всички примери ще имат поддръжници и противници, защото вечният въпрос “ЗАЩО СЕ КАТЕРИМ?” ще има милиони отговори.

След появяването на спортното катерене през 80-те години играта се променя завинаги. Тук не става дума за приключение, а за сравняване на способности, които се измерват с цифри.

До средата на 90-те години спортното катерене е форма на тренировка за приключенците-катерачи, идеята е повдигане на физическите им способности за преодоляване на по-трудни пасажи в голямата планина.

От средата на 90-те се появяват изкуствените стени, които позволяват създаване на едно ново поколение спортни катерачи, спортното ниво моментално се променя и скалата за измерване на способности подскача до ден днешен – 9с и кой знае докъде в бъдещето.

Точно тази скала и цифрите бавно, но славно вземат надмощие над катерачните среди и видимия край на приключенското катерене.

Изкуствените стени са лаборатория за вдигане на летвата от физическа гледна точка. В днешно време тази лаборатория се е изместила на скалите. Това ясно се вижда с милионите болтове, поставени на парчета скала по целия свят.

Хубавото е, че много повече хора, които нямат психика за приключение, са навън и се катерят, но идва голямото НО – това ли е краят на приключението и неизвестното?

За съжаление, лабораторните условия започват да се пренасят в голямата планина и по големите стени, което води до факта, че има много спортуващи хора и малко катерачи. Спортът започва да взема надмощие над приключението. В днешно време много катерачни маршрути и обекти биват унищожавани от спортисти с цел сигурност и приключенците започват да бъдат избутвани във все по-далечни ъгли на планетата! Най-семпло казано, респектът към предишните поколения не съществува. За съжаление, липсата на приключенци, липсата на етика води до унищожаването на история и затриването на неизестното.

Моля да не бъда разбиран погрешно, създаването на нови обекти и маршрути и тяхното екипиране е избор на техния първопокорител. Горе споменатото се отнася за преекипиране на съществуващи от десетилетия обекти и маршрути!
В тези редове аз споделям моята гледна точка, с опит да събудя приключенското у някои от вас. Знам, че много хора ще се засегнат, но истината боли! В карайна сметка, всички се катерим поради различни причини, но не трябва да унищожаваме това, което много смели мъже и жени са ни оставили като наследство и ниво на приключение, защото ни е страх.

Аз се катеря от 30 години и работата ми е била силно свързана с катеренето – от любител-катерач и напълно спонсориран катерач за 10 години, до човек, който спонсорира катерачи. В този период от 30 години съм имам възможност да посетя над 500 катерачни обекта на 5 континента. Прекарал съм време с много от водещите катерачи в момента, които споделят гледната ми точка за унищожаване на историческото ни наследство от индивиди, водени от материални и его причини.

Седнах да напиша тези редове след изкачването на някои иконични приключенски маршрути в България, кото са били преекипирани по съвременните стандарти за спортно катерене. Стана ми супер мъчно как хора неспособни дори да ги изкатерят, с лека ръка са ги унищожили с извинение, че никой няма да ги катери!

Не е истина колко маршути от категория 5а до 7а съществуват в България и все още се унищожават класики.