1954 г.: Как Злият зъб се срути над главите на българските алпинисти

Денят 28 септември на 1954 г. бе тих и слънчев. Трети ден течеше четвъртата републиканска лятна Алпиниада, на която за първи път участващите отбори водеха надпревара по специално изработена система за класиране. В унисон с останалите спортни дисциплини, и по съществуващата система в СССР, алпинизмът трябваше да въведе система, чрез която да може да се осъществи някакво класиране. Иначе пари от съществуващия тогава Върховен комитет за физическа култура и спорт /ВКФС/, нямаше как да се отпуснат.

В алпиниадата за първи път успешно се включихме и ние – отборът на ДСО „Червено знаме”, в който бяхме само инструктори от Централния алпийски лагер /ЦАЛ/. В обща свръзка от 5 души /тогава се катереше най-вече така/ се отправихме към „Славянския тур” на Злия зъб. Напред уверено водеше Борис Маринов, следван от Кръстю Алексиев, Стефан Евстатиев и ветерана Стефан Камбуров. На мен се бе паднала трудната задача да събирам използвания инвентар като освен поставяните карабинери  трябваше да избивам и забитите от водещия клинове. По това време нямахме вносни клинове и те бяха доста дифицитни, дори и за ЦАЛ. А изработването им от желязо ги правеше много тежки.

Свръзката ни се бе проточила почти по цялото протежение на маршрута. Водачът бе близо до финала, а аз като последен току-що бях избил поредния клин. Мястото на което се намирах, бе много неудобно, поради което помолих Стефан Камбуров да ме приеме на неговата площадка, на която имаше място и за още един човек. Едва бях успял да стъпя при него, когато скалата се разтресе. Чу се страхотен тътен и замириса на барут. После целият улей запуши. Със Стефан се сгушихме под прикриващия ни надвес. Над нас летяха огромни каменни блокове. Имахме чуството, че сме в дъното на ада. Колко продължи това чудо не си спомням. А когато всичко отмина, започнахме да се викаме по имена.

Ах, каква бе радостта ни, когато разбирахме, че всички сме останали невредими! Само Стефан Евстатиев бе леко наранен в рамото.

ВИЖТЕ: Магията на Рила: връх Орловец

Едва след това потърсих площадката, на която бях само преди минути. И ужас! Тя вече не съществуваше… Не помня колко още време стояхме по местата си. Нагоре вече път нямаше. Двете финални камини на снимката оцветени в червено/, които преди това ясно се очертаваха сега не съществуваха – бяха изцяло срутени. Единствената възможност бе да се траверсира вдясно и да се излезне на върха по последните две въжета на тур „Варника” /на снимката отбелязано в зелено/. Така и направихме…

Три години отбягвах, не само този маршрут, но и другите маршрути на този връх, дори и в мислите си. Но на 19 март 1957 г. не устоях на предложението на Георги Атанасов, тогава мои преподавател в института, с когото предприехме дръзкото начинание – първото зимно изкачване на този злополучен за мен маршрут. Катерих в непрекъснато очакване на познатия тътен без да споделя това с Джиджи. А на върха с вълнение разтворих книгата, в която се разписваха всички, изкачили се на този най-личен рилски връх. Не я разлиствах много, защото по това време записалите се в тази книга бяха твърде малко.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Напусна ни легендата в алпинизма – Георги Атанасов – Джиджи

Ето какво прочетох в тази книга, написано от Панчо Томов, който дълги години бе в ръководството на / РСА/ -Републиканска секция по алпинизъм:

„От връх Двуглав спокойно наблюдавах катерещите се свръзки по Злия зъб. Към 12 ч. страхотен тътен разтърси околностите. От финала на „Славянския тур” се откъртиха тонове скални отломки, които с трясък  се разбиваха в подножието на върха. Затворих очи, защото по този маршрут имаше петима алпинисти и зачаках. О, ужас, спри! Когато всичко свърши, с цяло гърло извиках – те са живи, всички са живи, слава Богу! След това дълго не помръднах от мястото си.”

Десетина дни след това, по най-достъпния път към този връх, от юг, специално се бе изкачил там Панчо Томов, за да впише горните слова в тетрадката. А аз никога вече не тръгнах по този маршрут. Така постъпиха и останалите ми четирима партньори.