Да се пише за Павел Делирадев е много трудно. Трудността идва не от липса на данни, а точно обратното.
Данните за него са толкова много, че пишещия трудно би могъл да каже с малко думи това, което той е събрал в биографията си за своя 78-годишен живот. Приех поръчката да напиша нещо за него тъй като, готвейки дисертационния си труд „Принос към историята и развитието на българския алпинизъм”, често срещах неговото име. Та нали точно той застана на кормилото на българския алпинизъм в началните му години, когато 18-те ентусиасти се нуждаеха от неговия организационен опит. Ръководи БАК от 19 ноември 1931 до 16 ноември 1939 г., когато клуба търсеше своето място в живота. Оттегли се за кратко, но веднага след Втората световна война отново застана начело на клуба, за да го поведе по нов път – пътя на масовизирането и повишаване на спортното майсторство.
Павел Делирадев е роден на 27 февруари 1879 г. в бунтовния средногорски град Панагюрище. Син е на опълченица Димитър Делирадев от когото наследява борческия си дух, любознателността и любовта към труда. В живота му се открояват два важни етапа – първият на работник /дърводелец/,учител, студент /слушател в Софийския университет/, четник във ВМРО, а вторият е неговият зрял период – писател, научен работник, планинар, пътешественик и преди всичко изследовател.
След завършване на четирикласното образование в родния си град, Делирадев заминава, пеша, за гр. Русе, където учи столарство. После става свободен слушател в Софийския университет, където посещава лекциите по политическа икономия, философия, география и конституционно право. През 1894 г. става учител в с. Кованлък, Ихтиманско (днес е с. Пчелин и е към община Костенец), където се запознава с Петър Орловски, който го ориентира към левите идеи, на които той остава верен до края на живота си.
Едва 19 годишен през 1898 г. Делирадев е делегат на V конгрес на БРСДП, който се провежда в гр. Ямбол. Поради липса на финансови средства пропътува пеша разстоянието от Русе до Ямбол, както на отиване, така и на връщане. Вследствие на преумората едва добрал се до Русе заболява от тиф и прекарва 6 месеца на легло. Лечението не върви добре и вместо подобрение състоянието му се влошава твърде много, че той получава парализа на краката. Лекарите са категорични – повече няма да може да се движи. Дори пребързано му издават смъртен акт… Делирадев е изключително упорит и превъзмогва всякакви усложнения. Оздравява и се връща в родния си град и то отново пеша. Там той открива дърводелска работилница – нали е учил столарство.
Панагюрище обаче се оказва тесен за борческия му дух и той се мести в София. Там се свързва с ръководителите на ВМРО Яне Сандански, Христо Чернопеев и Тодор Паница, където първоначално е секретар на Сандански, а впоследствие ръководител на собствена чета. През 1908 г. на конгреса на ВМРО той изнася основния доклад където поставя въпроса за Балканска федерация.
В началото на 20-те години на миналия век Павел Делирадев се отдава на туризма, където развива най-пълно възможностите си. На 23 април 1923 г. заедно с верния си приятел и спътник в планината д-р Пею Пеев организират и осъществяват масово зимно изкачване на балканския пъвенец Мусала, което влиза в историята на туризма като първо зимно. Впоследствие се оказва, че години преди това на върха при зимни условия са се изкачили още няколко членове на ЮТС – Васил Кулев с група ученици /1915 г./, Любен Тодоринов с група самоковски и софийски туристи, както и цар Борис III /1919 г./.
ВИЖТЕ: Страници от историята: Как възникват годишниците на Българския планински клуб
Безспорна е заслугата му обаче при първото преминаване по билото на Стара планина от вр. Ком до нос Емине – най-дългият преход в нашите планини. Това той прави през 1933 г. като по време на прехода Делирадев прави множество изследвания. Разговаря в местни жители, събира данни за живота, бита и нравите на планинските жители, голяма част от които боледуват от ендимична гуша. И това, което е най-важно, без да е леикар, той усява да открие причината за появата на тази болест. Едно откритие което се оценява много високо не само в България, но и в чужбина. Днес по този най-дълъг преход преминават стотици и хиляди българи не само при летни, но и при зимни услови, като се поставят и впечатляващи рекорди за бързина.
Негово дело е и изследване пътя на ботевите четници от Козлодуй до Околчица, благодарение на което днес по този път преминавяат стотици участници от 7-8 до 80-годишни туристи. Пак той е този, който изследва и уточнява последния път на Васил Левски от родния му град Карлово до Голготата му в с. Къкрина. Поход, който и до днес се провежда с нарастващ интерес. Основен принос има и при изследване пътя на от Кървавото писмо от Копривщица до Панагюрище, както и пътя на четата на Георги Бенковски след разгрома на Априлското въстание.
Най-значими са обаче изследванията, които Павел Делирадев прави по трите най-големи наши планини Рила, Пирин и Стара планина. При всяко пътуване той си води записки. Разпитва местни жители за имена, легенди и действителни случки. Уточнява имената на селища, местности и върхове преди идването на турците по нашите земи. Всичко това той описва в книги, брошури и пътеписи. Чертае карти, които по точност и днес не са загубили своето значение.
За щастие трудът му не е отива напразно, защото днес в Централния държавен исторически алхив грижливо се пази неговия фонд, който обхваща периода 1879 – 1957 година и се състои от 1500 архивни единици. Творчеството му е събрано в 56 различни труда, над 2500 научнопопулярни статии, поместени в над 80 централни и краеви издания. Освен посочените по-горе теми Делирадев се интересувал и от география, топография, история, археология, етнография. Във фонда му се съхраняват множество документи, наглед маловажни бележки за имена на хора с които е разговарял, изследвания за историята на църкви, манастири, местности, паметници. Въобще неговите интереси са всеобхватни. Той се интересува от всичко което среща не само по планинските пътеки, но и в планинските и подпланински селища.
Като участник в Балканската война той не е пропуснал да я отрази в своите бележки, където изразява своята гражданска позиция. Не остава безучастен и към участието на България в Първата световна война. Много ценни за историята на туризма у нас са документите, свързани с историята и развитието на туризма у нас. Така например във фонда му се пазят събраните от него уставите на всичките туристически дружества от 1899 до 1945 г. Там са и различни инструкции и правилници за образуването на туристическите дружества в България. Много материали има и за дейността на дружество „Алеко”, където той членува. Както споменах още в началото трудно е да се обхфане огроматна дейност на този туристически феномен, но не бива да се пропуснат капиталните му трудове „Витоша” /1926 г./, „Осогово” /1927 г./, „Рила” в два тома /1928 и 1930 г./, пътеписите му, събрани в 5 тома – „Пътувания из България”.
Огромната му изследователска, опознавателна и практическа работа е оценена по достойнство и през 1950 г. съвсем заслужено е удостоен с високото държавно отличие „Лауреат на Димитровската награда”, с ордените „Червено знаме на труда”, както и ордена „Св. Александър” I ст., връчен му лично от цар Борис III. Награждаван е и с всички отличия на БТС, в това число и със званието „заслужил майстор на спорта”
За него: Димитър Осинин, негов приятел и спътник в планината.
„Той държеше не на формата, а на същината.Чужда му бе модната туристическа екипировка. Ходеше с обикновени поизвехтели дрехи, с шаечни панталони, с избеляла от вятър и дъжд винтяга, понякога с леки гуменки и всякога с тежка раница: осигуровка срещу евентуални изненади.Нямаше бамбуков бастун като моя милост, а носеше обикновена права ляскова тояга с връзка в края за надяване на ръката. ”Той не беше турист само заради ходенето, а куелтурен турист, пътешественик”.
За себе си: „Моята цел не е била да печеля пари и слава, а да популяризирам науката и туризма. Сега са необходими посредници между науката и народа, за да стане тя достъпна за народните маси.Тази задача аз преследвах през целия си живот. С това разбиране аз издадох мойте популярни очерци и четива за красивата българска земя и още по-могъщите ѝ планини”.
В нашата ретро рубриката „Страници отъ миналото“ пък можете да прочетете написаният от Павел Делирадев материал, посветен на народните поверия за рилските езера.
