В края на май прекарахме няколко дни из поляните и хълмовете на България, за да изпълним предизвикателството на Volkswagen Tiguan – Тhe All Connected Challengе. Не само това обаче – прекарахме дните така, както най-много обичаме – с вятъра. Следва продължението на разказа „В преследване на вятъра“.
Никога не се отказваме от среща с вятъра. Планираме, мислим, работим, бързаме, закъсняваме за среща, за малко изпускаме краен срок, правим промени… Но никога не отказваме поканата на вятъра, защото се страхуваме, че следващия път няма да ни позволи да го следваме.
След полет от Витоша и успешно качване с автомобил до кацалката, където парапланеристите приземяват е време за Сопот и хълма, от който се разкрива великолепна гледка към Розовата долина и Стара планина.
Следващото кратко, но стръмно изкачване към Дъбена ни дава отговор на това защо автомобилът ни има широк панорамен прозорец на покрива си. Понякога е възможно да се почувстваш по-близо до небето и с отлепени от земята стъпала дори когато знаеш, че си здраво стъпил върху земята и уверено продължаваш да се движиш напред въпреки денивелацията.
Възможно е и да усетиш как нивата на адреналина в тялото ти се покачват дори когато просто седиш мирно на предната седалка, без да очакваш, че всеки момент ще си на метри над сигурната повърхност. А после, е възможно да гледаш поредния залез, но да си сигурен, че ще го запомниш сякаш е единствения, защото си разбрал, че е истинско щастие да си бил на мястото, на което те е отвело търсенето на вятъра, че си видял, че си усетил и че в онази вечер точно ти си бил онзи, който се е окъпал в златно, заедно с всичката природа наоколо.
Тази нощ прекарваме под звездите и връх Ботев – далече от градовете, но с кристална представа къде точно се намираме и с увереността, че всеки може да получи местоположението ни само след едно натискане на бутон от мултимедийната система върху екрана на таблото. Искаме да се „изгубим” – няма проблем, само прекъсваме мрежата на колата ни. Искаме да бъдем намерени – изпращаме информация до когото трябва без никакви грижи.
Звездите са на една ръка разстояние, въздухът ухае на зеленина, а тишината е толкова крещящо осезаема, че сякаш те поглъща в себе си единствено, за да те отведе до най-скритите кътчета на собствената ти мисъл. Чувстваш природата и дори най-лекият полъх на вятъра оставя дълбок отпечатък в съзнанието си. Преживяваш безмълвно целия ход на Вселената и всички моменти, в които най-силно ще искаш да извикаш. Потръпваш, защото току-що си докоснал далечна планета и вдишваш дълбоко, защото искаш част от атмосферата да остане у тебе завинаги.
Утрото настъпва неусетно, а с него пристигат и нови задачи за деня. Първо получаваме информация за колоездачно събитие в Стара Загора. Приемаме предизвикателството да отразим това събитие в този ден и се отправяме към града за по-различни, но не по-малко вълнуващи емоции – свързани с колела, вместо с крила.
Проверяваме локацията, на която ще се проведе състезанието в движение, а след това правим план за евентуален следващ прелет някъде около Сопот, където планираме да пренощуваме. Прогнозата за времето се оказва благодатна именно за следобедните часове, когато Стара Загора ще е останала далече зад нас.
Оказва се, че няма нужда дори много-много да умуваме накъде да поемем. Няколко парапланеристи бяха последвали полъха до Бузлуджа и мълвата, че може би днес това е най-добрата локация, започна да се разнася бързо и уверено от уста на уста. На място обаче времето се оказва непостоянно и още по пътя получаваме сведения, че може би няма да го бъде този полет – за някои локацията се оказала сполучлива, други обаче се „удавили”… И все пак – да пропуснем възможност, без да сме пробвали? Не, няма начин. Газ до старта и право нагоре!
В четири и половина следобед положението обикновено се свежда до „който летял, летял”, но очевидно не и за нашата скромна група. В небето над Бузлуджа се рее само едно единствено крило, осмелило се да излети. Решението му е правилно, защото условията се оказват толкова фантастични, сякаш по поръчка, че остава във въздуха цял час и още трийсет минути. Казва, че било върховно и че си струвало дори само това преживяване от целия ни уикенд. Но така е с вятъра – забравяш за всичко останало, когато накрая го догониш и нямаш търпение да те повика следващия път отново.
Тогава пак за отрицателно време стягаш багажа. Преглеждаш набързо колата. Обаждаш се на няколко приятели или изобщо не се обаждаш на никого (знаеш, че вятърът ще повика и тях), проверяваш прогнозата (вече е възможно дори и в движение без в ръцете си да държиш телефон), затваряш очи, за да си представиш какво искаш да ти се случи… Тръгваш, вълнуваш се, летиш и накрая благодариш на вятъра, че е повикал именно тебе.
