„Летателни дневници“ е най-новата рубрика на 360°. В нея парапланеристът Николай Велев разказва за преживяванията си във въздуха и ни показва как изглежда светът, когато си високо в небето.
Тази седмица се задаваше почивка с дълъг четиридневен уикенд по случай Денят на българската просвета и култура и славянската писменост – 24-и май. Прогнозите обаче даваха надежда за летене само за два от дните – неделя (22-и май) и понеделник (23-ти май). В съботата все още валеше повсеместно, а във вторник се очакваше ново нахлуване на атмосферен фронт от запад, съпроводено със силни ветрове.
Сондажите за неделя показваха слаби североизточни ветрове и добри условия за термична дейност, макар и с не много висока база на облаците – очаквана малко под 2000 м.
Въоръжен с тези предварителни очаквания избрах да се опитаме да направим интересен полет от старта на Околчица, разположен над Враца.
Очакваната база на облаците отхвърли варианта за летене от Витоша, защото опитите за прелет щяха да бъдат затруднени заради заобикалящия планината доста висок терен. За сметка на това тя нямаше да е проблем във врачанското поле, което е с малка надморска височина. Прогнозираният вятър беше слаб, което щеше да даде възможност за летене в произволна посока. Реших, че интересен план за деня би бил прелет под формата на широка обиколка на района – първо североизточно срещу вятъра в посока към Веслец и гр. Борован, после северозападно към гр. Монтана и накрая връщане над старта на Враца. Дължината на първата част на този триъгълник не исках да обвързвам с конкретни планове, за да имам възможност да я преценя на място според условията, силата на вятъра и спрямо това колко бързо може да се напредва.
Пристигнахме на старта в 12 ч., но вече имах чувството, че закъсняваме.
Хубави кумулуси бяха изпъстрили небето още поне час по-рано, което значеше, че условията са тръгнали и вече губехме ценно време от полета си, което щеше да ни е нужно предвид планираната дълга обиколка.
Когато човек планира да се върне към края на деня на мястото, от което е излетял, задължително трябва да си направи някакви мислени маркери кога най-късно трябва да е тръгнал по-обратния път, за да успее да се прибере преди денят да свърши и да е готов да промени плановете на маршрута си като го скъси или удължи, съобразено с това колко бързо съумява да напредва.
Подготвих си бързо екипировката и без да губя време излетях. Термиката ме грабна буквално от старта и уверено ме понесе нагоре. Другарите ми също излетяха бързо и скоро всички бяхме във въздуха, за да опитаме да направим този полет заедно.
Изкачихме се лесно до базата на облаците, която беше на около 1700 м. Условията наистина изглеждаха изобилни и тъй като полето беше нашарено от сенките на кумулусите, без особени притеснения напуснах „сигурното” летене над склоновете на Врачанския балкан и се насочих право напред от старта в посока Веслец. От предните си полети на това място знаех, че по-ранното отделяне от планината в посока Веслец става като цяло по-лесно и по-често успешно, отколкото ако се направи чак след пресичането на Вратцата.
Групичката ни от четирима човека обаче бързо се разпръсна и още на Веслец продължихме малко или много по единично. Тъй като базата на облаците не беше много висока, след всяко пресичане към следващия облак човек се озоваваше сравнително ниско, на малко над 1000 м. Това създаваше едно усещане за спешност и за това, че няма как да се изчаква цялата групичка да се събира отново в обща термика, за да се движи в комплект. Изчакването би коствало загуба на ценна височина, която не е налична, така че след като веднъж се разминахме във височините си, движението ни заедно стана невъзможно. Някои избраха да поемат по директна линия към Монтана, но аз исках да отида още на изток, преди да завия на север, за да се получи по-широка обиколка на района.
Обикновено липсата на голям запас от височина, от базата на облаците до терена, налага да се внимава изключително много в преценката накъде да се тръгне за намиране на следваща термика, защото грешките остават без възможност за поправка. В този ден обаче, нещата като че ли не стояха точно така.
На места облаците правеха доста обширни за пресичане сенки и видимо се разпадаха, но въпреки това отдолу намирах слаби качвания, които позволяваха да се изчака следващия термичен цикъл. Слизането ниско над терена също оставаше „безнаказано” и човек сравнително лесно се връщаше отново „в играта“. Облаците се подреждаха в нещо като къси улици на групи от 4-5 близко разположени облака, разтеглени по посоката на вятъра.
Тактиката ми беше да откривам такива групички по формата на сенките им и да се опитвам да ги следвам, като прескачам от група на група по възможно най-кратките дистанции между тях. Изглежда решенията ми работеха безотказно, защото без особени перипетии не след дълго летях към възвишението Пъстрина, разположено източно от гр. Монтана.
Там, за моя голяма изненада, отново си намерих компания във въздуха. Точно над Пъстрина се срещнахме с Георги Йорданов, който беше излетял малко по-късно от нас. Той обаче беше летял по директната линия на север, без да обикаля като мен из полето и ето, че се събрахме заедно.
Обсъдихме плановете си по радиото. Георги имаше идея да продължи северно в посока Белоградчик, което за момент разколеба моите планове за затворен маршрут. Бях почти готов да зарежа идеята за връщане и да продължа и натам, но съвкупност от фактори надделя над това решение.
Първо, нямахме ясна идея как ще се транспортираме обратно след като кацнем и второ, небето на север беше доста по-бедно на облаци, сравнено със сочните кумулуси, под които се придвижвах досега и които все още си стояха по обратния път към Враца. В крайна сметка той прие моят план за връщане и заедно поехме в обратна посока.
Без особени трудности се придвижихме отново до планината, от която бях излетял преди четири часа.
Тук обаче направих една важна тактическа грешка, която не ми беше толкова лесно да поправя. Без конкретна причина реших малко преди Вратцата да се върна обратно над склоновете на планината, пренебрегвайки факта, че над нея няма кумулуси.
С напредването на деня, те доста се поразредиха навсякъде. Дори на север, накъдето се двоумяхме дали да не продължим, сега беше съвсем синьо и по всяка вероятност без достатъчно силни за летене термики. В равнината на Враца все още имаше няколко облачета, а над по-централните била имаше и дебели хубави облаци, но над тези първи склонове на Врачанския балкан нямаше нищо.
Може би по навик реших да кривна натам, свикнал винаги да търся условия над билата на възвишенията вместо в равнините. Съвсем скоро осъзнах грешката си – там условия наистина нямаше. Последва едно агонизиращо „стъргане” все по-ниско и по-ниско по склоновете в търсене на термика. Оцелявах в продължение на около половин час в дъното на една своеобразна фуния, създадена от формите на релефа. През нея се издигаха слаби термики, които стигаха точно, колкото да поддържам височината си, но не и да се издигна и да продължа напред. По същото време видях, че Георги бе взел по-доброто решение и минава спокойно и високо напред в равнината и над Враца, докато аз лека-полека се утаявам и съм на път да кацна съвсем малко преди финала на задачата, която си бях поставил.
Накрая все пак успях да понабера достатъчно височина, за да пресека до отсрещната страна на голямото врачанско дере към скалите, които изглеждаха хубаво огрени от слънцето и имаха над себе си кумулус.
Търпеливото ми чакане беше възнаградено, защото намерих хубава термика, която завъртях с облекчение в компанията на три големи лешояда.
Вече с хубав запас от височина се понесох към старта, от който бях излетял преди няколко часа. Там имаше само едно самотно крило, описващо бавни кръгове някъде между паметника на връх Околчица и мястото, на което кацаме до пътя. Денят беше към своя край и условията лека-полека гаснеха.
Имах обаче прекалено много височина, за да я „прахосам” с безцелно кръжене над кацалката. Реших да я използвам, за да удължа малко полета, като следвам пътя, по който ще се прибираме с колата. Така хем щях да прекарам още малко време във въздуха, хем нямаше да създам излишни транспортни усложнения с прибирането.
Без да имам особени очаквания, се насочих към входа на Искърското дефиле и извиващия се, между един шахмат от възвишения, път Мездра-Ботевград. Очертаваше се едно доста ниско преминаване през поредица от тесни деренца и затова внимателно преценявах възможностите си за кацане – не исках да се поставям излишно в трудни ситуации в края на деня.
Противно на очакванията ми за настъпващ край на термиките, намерих възможност още няколко пъти да набера по 100-200 м височина. Това ми позволи „прескачане” към следващото възвишение по редицата и така най-ненадейно се промуших доста навътре през прохода.
Накрая кацнах на една хубава поляна до главния път преди с. Новачене.
Вълшебен ден!
Кой можеше да очаква, че след толкова много дъждове, изливали се само допреди ден, ще има условия да се лети над 5 часа и да се направи 100-километрова обиколка? Събрах си екипировката в раницата с широка усмивка на лице, обърнах се да погледна отново красивата полянка, на която се намирах, и се отправих развеселен към шосето, където вече ме чакаха приятелите ми, за да се приберем по домовете си.
