Алармата звъни в 5:30 ч., промърморвам, че е твърде рано и студено, но Брани, типично планинско говедо с манталитет на дърт военен, ме изритва от леглото. Ставаме, нарамваме раниците и тръгваме пеша от Разлог към Бетоловото, откъдето ще поемем към карстовото било на Пирин в опит да траверсираме Кончето. Брани планираше прехода в 2 дни, като за първия ден целта е заслон Кончето.
Не вярвах, че ще стигна до заслона, камо ли да премина по ръба. Все пак беше ми първо стъпване в Пирин и първи преход в зимна планина въобще. Страхотен пред-коледен подарък!
Предвид липсата ми на опит и малкото физическа подготовка, се доверявах изцяло на уменията на Брани. В 10 ч. стигнахме х. Яворов, подминавайки по пътя голяма група туристи, тръгнали към Кончето. На хижата нахранихме с кашу най-дебелата и пухкава котка. Рижко видимо имаше афинитет към ядките и му оставихме запаси за зимата.
Група от трима дойде при нас. Един от тях се оказа познат на Брани, с когото миналата година на същата дата случайно се бяха срещнали в планината. Планираха същия преход.
Продължихме първи нагоре към Разложки суходол, знаейки, че скоро ще ни настигнат. По пътя срещнахме 2 баби, които се опитаха да ни откажат. Според тях пътят бил непроходим, с висок клек и дълбок сняг, скриващ зимната маркировка. Стреснах се и опитах да разубедя Брани, но той с лека ръка отметна притесненията на тези “оф…бабички” и ме юрна нататък. Когато достигнахме зимната маркировка при заслон Бункера, приятелите на Брани вече ни бяха настигнали. Продължихме напред, начело с тройката познати на Брани. За кратко ни следваше и голямата група, но съвсем скоро се отказаха.
Следващите 2 часа бяха чиста проба кле(к)цане от преплетени клони, дълбоки преспи и принудително целуване на снега.
Към средата на пътя бяхме изпуснали маркировката и просто вървяхме нагоре през долината (през ума ми минаваше и “..на смъртта”). В един момент се чудехме дали да се изкачим по източния или западния склон на долината. Брани избра “по-интересния”, източния вариант, докато тройката възнамеряваха да поемат от запад. Застанала по средата им, се чувствах бясна, задето ме поставят между чука и наковалнята. Видимо неопитна, не знаех кой от двата пътя е по-безопасен и реших да изчакам бурята на мъжкото его да мине. Козлите разгорещено обсъждаха правилната посока. Наум ги препсувах няколко пъти, чудейки се какво ли би било, ако бяхме само жени в планината… и тази мисъл рязко ме върна в реалността.
В крайна сметка тръгнахме по западния склон, след като Брани установи, че от изток не става.
В късния следобед вече седяхме върху раниците си на Суходолския превал. Докато ме тресяха мисли как не бих могла да се върна сама, долових Брани и Петър да обсъждат условията и колко нетипично спокойни са за карстовото било през зимата. Въодушевих се от добрите новини. Тръгнахме по билния маршрут към заслона, докато светлината преливаше от златни към огненочервени и наситени розово-лилави тонове. Не съм сигурна кое ми изкара дъха повече – непрестанното ходене в снега с темпо “ранен охлюв” или невероятната гледка, каквато за пръв път се откриваше пред погледа ми. В този момент вече бях безвъзвратно и тежко влюбена в планината.
Следващият участък ми се стори безкраен низ от стръмни изкачвания, а след тях още върхове. Скоро падна мрак. Нямаше луна, която да осветява пътя и движехме на челници, избягвайки козирките над отвесните пропасти. Трябваше да балансираме, понякога по много тесни участъци, между стръмните склонове на юг и отвесните пропасти от север. Започнах да се съмнявам в краката си и единствено вярата в Брани ме караше да продължа напред. След час бродене по ръба в тъмнината стигнахме заслона. Не се бях радвала толкова на малка дървена барака в нищото!
На вр. Бяюви дупки, Брани стъпил близо до ръба и съборил козирка в пропастта, но не бях забелязала. Разбрах това чак след като бяхме вече в заслона. И добре, че не ми беше казал по-рано. Направихме си “пищна” вечеря с луканка и ядки. Като поклонник на сладкото, съжалих, че не съм взела шоколад с мен.
Заспахме и прекарахме топла нощ в заслона. През нощта се бе разразила буря и на сутринта бяхме приковани от абсолютна белота в малката колибка. Сякаш бяхме в дъното на кофичка кисело мляко. Едва виждахме носовете си, а силният вятър възпираше всеки опит да тръгнем.
Да се върнем беше по-опасен и по-дълъг път. Да продължим напред в тези условия, беше твърде рисковано, дори по критериите на Брани. Оставаше ни да изчакаме времето да се подобри, за да тръгнем, или да пренощуваме още веднъж в заслона. Имахме храна за още ден. По мобилен телефон поискахме прогноза за времето – искахме да ни докладват какво се вижда към Пирин от Разлог. Информацията не беше обнадеждаваща и се заредихме с търпение.
След 2 часа започнаха да се появяват прозорци в облаците и направихме опит да тръгнем. Докато подготвим екипировката, прозорецът се затвори. Отново зачакахме. Докато се чудехме дали ще имаме възможност, не спирах да питам Ния дали Кончето наистина е толкова страшно, колкото го описват. Думите й, които и до ден днешен останаха в главата ми, бяха: “На страха очите са големи!”.
В следващия прозорец от добро време успяхме да тръгнем. Тройката водеше, а ние с Брани ходехме отзад, вързани на френска свръзка. Стараехме се да избягваме големите козирки от север. След час, при все още слаба видимост, стигнахме до въжето на Кончето. Разкрилата се пред мен гледка бе зашеметяваща, но подцених трудността на терена. В същата секунда се подхлъзнах по южните склонове. Брани ме задържа, а за късмет пикелът ми се закачи на металното въже. Преживях първото си падане, изкарвайки си ангелите. Всяка крачка след това беше като на филм, озвучаван от Брани, под чиито отсечени нареждания не спирах да се движа. Той не ми остави време да помисля за случката и да се паникьосам.
Последваха заледени участъци и страхът ми се усили. Ураганният вятър не спираше да напомня за себе си. Поривите му удряха с огромна сила, приковавайки ни към склона. Станаха по-силни, когато стигнахме края на въжето под Кутело. Югозападният вятър ни блъскаше към козирките, а турболенцията в циркусите от север издухваше снега на струя като от маркуч право пред лицата ни. Пейзажът беше сюрреалистичен и просто незабравим! По-късно, докато пиехме топъл чай, си говорехме как спокойствието от предната вечер е било затишието преди бурята.
Продължихме изкачването към Кутело, борейки се с непрестанно усилващите се пориви на вятъра. Спуснахме към заслон Казана и продължихме към Бъндерица. Вече се чувствах в безопасност и настроението ми се подобри до детска еуфория от преживяното. Пързаляхме се по дупета, а горският пояс ни посрещна с пламтящи в златисто и червено Вихрен и Тодорка.
Мислите си, че това е краят!? Тъкмо свалили котките и прибрали пикелите, Бранков изтърва пътеката и ни натресе на 15-метров участък от покрити със сняг скални прагове със 70-градусов наклон… които само той виждаше. Отгоре това ми изглеждаше като покрита от снега къса пързалка и настоявах да се спусна по дупе. Бях овикана за безразсъдното предложение и се принудих – като Бранков, който мина преди мен – да откатеря по треви, скали, сняг и клони до полегатия снежен склон под нас.
В тъмнината се карахме като куче и котка, докато спускахме към Бъндеришка поляна. Долу ни посрещна майката на Брани с най-вкусния чай от мента и дива ягода, който бях опитвала някога.
ВИЖ ОЩЕ: Всички зимни истории, участвали в конкурса „Моята зимна история на 360“, са тук.
Историята на Даяна беше част от брой ЗИМА 2015 на Списанието. За да се снабдите със стари броеве, свържете се с нас и ще ги получите на преференциална цена. А за по-сигурно – най-добре се абонирайте.
