Какво знаем за Александър Атанасов:
бяхме на изложбата My Kind of White, представена от fabric в Склада през 2010 (да, и той се изненада колко време е минало оттогава); той беше българският фотограф по време на снимките на At Equiliblrium на Рене Екерт; снимката му на Лозьо Димитров, който кара стената на надлез, беше избрана за финалист на Firing Squad Champions Battle (yobeat.com); една голяма част от фотографиите и три от кориците на Whiteroom са негово дело; заснел е всички, без които родната сноуборд и скейт сцена не би съществувала; а покрай тях и всичко останало, което се случва около карането в парка, планината, по улиците и под надлезите.
Това, което не знаехме, е че ще открием Сашо на другия край на света, и по-специално Виетнам, от всички места. Нито пък, че е пилот на гражданската авиация. Но докато обменяхме мейли и се опитвахме да организираме нещата въпреки времевата разлика и разстоянията, разбрахме нещо важно – трябва инат. И мастика.
Как започна да снимаш?
Бяхме на Витоша, валеше обилен сняг и трябваше да крия под якето малкия Канон, който Момчи ми беше дал, докато той се качи да пробва това, което бяхме копали предните два часа, а аз бях вир вода и нямах сили и желание или някакво друго оправдание. Чист голям хубав летеж с здраво опънат стейлфиш, май. Триковете нямат голямо значение. Та аз съм некадърният приятел, който не може да кара толкова добре и хваща камерата, за да си намира оправдание да е с готините си приятели, без да се излага.
Минаха пет години от изложбата – какво правиш напоследък?
Опитвам се да се правя на пораснал, макар да не ми се отдава особено успешно… Та по-скоро глупости…
Какво се промени в тези пет години?
Ще ми се да вярвам, че не много, което е жалко… Все пак хората трябва да се развиват с времето, а аз май си стоя на едно място. Все гледам за ръбове, парапети, извивки, виражи, полегнали дървета, хюдж дропове, дали има засилка, как е излизането, има ли фуги, откъде може да се снима и откъде ще ни изгонят най-напред. Май съм станал и по-скучен, защото предпочитам вече да карам, вместо да снимам, но така сме ние дъртите… Ама тоя въпрос май беше общ, а не за мене… каквото и да правя, все около мен ще го извъртя.
Как виждаш родната сцена?
Имаме си сцена и тя си е наша. Специфична е и това й е хубавото. На запад всичко е индустрия – там има всичко, то е налято в някакви канали и тече по определен начин – нещата просто са даденост. Говоря за паркове, спонсори, състезания, медии и филми, ниво на трикове. Тук все още е романтика и хаос. Опитваме се да правим нещата с това, което имаме, а то в повечето случаи не е много. Всичко става с големи усилия и сравнително бавно. Но го правим с любов и желание или по-скоро от инат. Което реално прави и всичко толкова ценно, защото е извоювано с труд, а не е взето за даденост. И макар в последните години да има някакво раздвижване, все още сме си в соца и тепърва има толкова много неща да бъдат правени за първи път. А това е вълнуващо.
Какво остава скрито от снимките?
В повечето случаи много смях. Hо и копане, мръзнене, псуване, неуспешни опити, изпуснати моменти, несветнали светкавици, счупени дъски, разправии… абе псуването май преобладава като се замисля… и бирите.
Кой те вдъхновява?
Аз не бих го нарекал вдъхновение, ами по-скоро инат. Да направиш нещо, което да е със западно качество, но с наши хора тук. Списания като Move, Boulevard и Granite, с всички хора зад тях, бялата ни стая, стария Ninja Squad, Flipmode, хора като Сашето с Rila Photo Challenge, Стоил, Джи-то от Варна, БАССЕС-ите и, разбира се, всичките ми карачи… те са ми като деца ха-ха. Не че не се кефя на чужденци, но тук тези неща имат значение. А, да, и Момчил Генов.
“Момчетата го заслужават, а ако могат и да вдъхновят някой да почне да прави нещо подобно, ще съм повече от доволен.”
Каква е историята, която искаш да разкажеш?
Трябва да е нещо страстно. Да има чувство. Страст. Мастика.
Какво търсиш в един кадър?
Недотам облечени представители на женския пол. По възможност повече.
С какво снимаш?
С фотоапарат. Телефонът ми е пълен и все ме мързи да го изпразня. Имам снимки от преди 4 години. Срамота е.
“Това е всичкото, за което се парадира в ски и сноуборд филмите –
глупостите, които правите с приятели на път за каране, след каране, докато карате, всичката простотия и хилеж, които са свързани и реално са много по важни от самото каране… Нещата, които реално остават след това – не триковете, не кадрите, не кой колко е голям, ами чувството, че си с твоите хора, че никой не е по-малък от останалите, че всеки може да се ебава с другия, и е смешно, и е забавно, и точно това чувство на свобода и безгрижие е реално това, което сноубордът, скейтбордът или каквото друго нещо решиш е.”
Интервюто с Александър Атанасов е част от брой ЗИМА 2015 на Списанието. За да се снабдите със стари броеве, свържете се с нас и ще ги получите на преференциална цена. Или просто се абонирайте, толкова е лесно.
