Wake Up с Емил Цолов-Робота

Когато решихме да ви представим един от особено популярните в последно време спортове – уейкборда, се обърнахме за малко повече вътрешна информация към един най-добрите не само в България, но и в света. Емил Цолов – Робота се занимава с уейк вече към десет години, има натрупани завидно количество медали и титли, все в призовите места на почти всички състезания, провели се в този период, включително е трети на световното за 2006-та. Робота се появи в офиса ни към обяд, и въпреки че твърдеше, че е сериозен махмурлия от предишната вечер, като подхвана темата за уейка, нямаше умора. Не можахме да му затворим устата повече от четири часа – истински Робот! Какво ни разказа за историята на уейка по света и у нас, за най-добрите места за каране, за филма, който снимат в Анталия – Hipnose, за дъските Rope, които произвеждат и още какво ли не – по-надолу.

ЕМО РОБОТА ЗА УЕЙКБОРДА

Уейкбордът се развива от сърфа, сърфистите, като нямат вълни да карат, почнали да се дърпат отзад зад моторниците, за да се забавляват. И се родила идеята, че може да се сложат едни страпове и да се смали дъската. Първата дъска е скърфър, т.е. върви само в една посока, като първите сноуборди, след което се появява и двупосочната дъска и почват да се правят всякакви трикове. Едни от първите уейкбордисти, Дарин Шапиро, прави двоен фронтфлип още в периода на скърфъра, което и сега е трудно да се направи. Това е в края на 80-те. Първата уейкборд дъска и марка са Hyperlite, на Хърб О`Браян. Той почва да брандира, да спонсорира състезатели, да се води трик лист, с имената на триковете и от кой са измислени.

Историята на кабела е съвсем различна. Първият е направен 50-те години от Бруно Риксен, той все още е жив и прави кабели. Само че този кабел е измислен за водни ски, бил е по-нисък, 8 метра и половина, а сегашният му вариант е от 9 до 11 метра, защото повече те вдига въжето. Кабелът като алтернатива идва основно заради разходите за лодка. Заражда се в Европа, първоначално хората са супер скептични, защото смятат, че не може да се правят трикове, но има един т.нар. катапулт, като го научиш него, можеш да правиш всеки един трик, който се прави на лодка. Има огромно предимство кабелът, защото лодката, като задуха вятър, прави вълни и никой не може да кара. А и в езерото няма как да сложиш уреди, трябва да са някъде на плитчини, а лодката не може да е на плитко. Докато на кабела слагаш си едни плаващи уреди и става като скейт парк. Уейкбордът в момента е изключително уреди, и на кабела уредите са ти отвсякъде, вляво и вдясно, на всяка обиколка въртиш и скачаш по уредите. Триковете на вода са малко по-трудни, някога на Казичане нямахме уреди, затова сме се учили да караме повече на вода.

Първо световно първенство на кабел, неофициално, е направено през 2000 г. в Америка. Американците допреди това имаха един влек само, но бързо разбират, че е супер алтернативно. Защото с лодката единствените хора, които виждат какво се случва, са тези, които са в нея, а това са пет човека. Останалите, които са на брега, нищо не виждат. Докато на кабела всичко се случва пред публиката, тя седи, пие бира и гледа шоу, много по-атрактивен е. Затова се разраства жестоко, има един бум в последните пет години, американците строят влекове като полудели. В момента имат 6 – 7 влека и всички само за това мислят. А и разходите за влек са много по-малки. Всички кайтисти например тренират на кабела, защото триковете в момента на кайта, според правилника, са с ниско пуснато крило, и това е едно към едно триковете в уейкборда, всичките се назовават с уейк имената, и стила уейк кайт в момента е доминиращ.

През 2001-ва е първото официално световно първенство в Германия. Там, така да се каже, отворихме очите какво трябва да правим. Тогава се заражда и всичко това у нас, защото преди това нищо не се знаеше. Примерно, в началото правех 5-6 трика, на които не им знаех имената, просто така съм чувствал, че мога да направя нещо, да се извъртя във въздуха. И гледам в интернет нещо, мисля си, че това, което правя, е скеъркроу, отивам на световното и един турчин ме пита какви трикове мога да правя. И аз му викам, скеъркроу правя, той супер изненадан, защото действително, това е супер сложен трик, след пет години каране, ако го направиш, си голям. И той не може да повярва, викам, гледай ме сега. Влизам във водата, правя бекроу, това го прави всеки новобранец, и той – абе ти не знаеш ли имена. Ми не ги знам, откъде да ги знам.

Та 2001-ва е първото официално първенство, под юрисдикцията на International Water Ski Federation. Водните ски си имат федерация, която им организира първенства. В България също има добър отбор и влековете тук са направени заради водните скиори. Проф. Стайков, лека му пръст, заради синовете си е направил тоя влек на Казичане, да има къде да карат. Водните ски взимат под крилото си уейка, след което всяка година оттогава насетне си има световно и европейско първенство. Направиха през 2002 г. първия European Cable Wakeboard Tour – това са 4-5 състезания, европейска купа се води, аз съм участвал оттогава до 2006-та. След което обаче и ние взехме да водим война, както при ските и сноуборда, същото нещо се получи. Направихме едно проучване в целия свят, официално, и се оказва, че 95% от членовете на федерацията са уейкбордисти, а ските съвсем естествено замират. Като отидеш някъде на кабел, няма скиори, защото с уейка е много по-забавно. Със ските завой наляво, завой надясно и толкова. А на кабел триковете не стават с две ски, стават само с уейкборд. Пробват се такива фрийстайл ски, задигнати от двете страни, опитват се да зарибят хората да карат, но то чисто физически не става, не изглежда красиво, не е като при зимните ски. Примерно аз харесвам повече триковете на скиорите, въпреки че съм бил сноубордист, защото са два пъти по-големи и по-красиви, много по-атрактивни, бавни, много повече контрол имат заради двете ски. При кабела е обратното – ските не прогресират. И какво се случва – в целия свят водните ски вървят надолу, ние правим едно предложение към международната федерация и им казваме, 95% са уейкбордисти, 5% има водни скиори, защо не напишете във името на федерацията International Water Ski & Wakeboard Federation. Те отказват, защото във федерацията има водни скиори – немци, които са измислили това цялото нещо, и са консервативни. А във всяка федерация и всеки спорт парите как се разпределят – от тотото и от бюджета парите отиват в министерството на спорта, оттам – във федерациите, оттам – в клуба и накрая – при състезателя. И обратно – ако състезателят направи успех, той носи успех на клуба и федерацията, и министерството, виждайки това, отделя повече пари от бюджета. Всички федерации така се финансират – на база спорти успехи. Обаче какво се получава – 95% са уейкбордисти, световното първенство по уейкборд събира 300 човека, на скиорите – 30, а парите, което се получават, се делят на две – половината за скиорите, половината – за уейкбордистите. Което е супер несправедливо. И естествено тия, които загряват какво се случва, почват да роптаят, ама повечето уейкбордисти не загряват, защото федерацията им покрива билета за световното и им плаща входната такса, и те си мълчат.

След това се появи една алтернативна международна асоциация, World Wakeboard Association, тя е американска и до преди това е правила всички големи състезания на лодка, а от 2006 г. влизат и в мениджмънта на кабела. В крайна сметка има две международна федерации, които правят състезания.

В кабела има, така да се каже, три стила на каране. Единият е немски стил – Бернард Хинтербергер го е измислил, с много дълго кантене, много напрежение, високи и големи скокове. След това се появява австралийски стил, те правят всички трикове на пръсти, в уейка е heal-side и toe-side, на пети и на пръсти. Да направиш трик на пръсти е много по-трудно, трябват ти поне две-три години каране, за да се опиташ нещо да направиш. Нямам представа защо австралийците така са решили, но всички карат тоусайд. В последните години се появи и т.нар. английски стил, който е jibbing, супер бързи трикове, по-малки, но много бързо си играят, ляво, дясно, напред, назад. Примерно аз съм отраснал с немския стил, и като погледна, моето каране много прилича на това на Бернард Хинтербергер, защото много съм му се кефил. Докато англичаните са различни, Ник Дейвис, който е измислил последните трикове и приземявания на хилядарки и дванайстки, в Hipnose приземява KGB540, един трик, който никой не го е приземявал дотогава. Направи го на рождения ми, за подарък.

Уейкбордът е сложен спорт, труден координационно и ориентировъчно, защото имаш втора опорна точка на себе си, въжето, което държиш. А повечето трикове се правят с дръжката, не с гимнастика, та е доста трудно да се прогресира. А и до първия трик, който е рейлито, има една голяма стъпка. Разликата от това да караш по водата и да направиш рейли е огромна. Колкото и да си мислиш, че си як и ориентиран, просто трябва да направиш много голяма крачка, която пречупва 90% от бордистите. Много хора не разбират колко тежък физически спорт е всъщност. Аз съм бил борец, където тренировките са много тежки, но професионалният уейк е много по-тежък. А колкото си по-силен, толкова по-близко до себе си държиш въжето, и толкова повече контрол имаш върху дъската и триковете са ти по-красиви. Жените, за съжаление, нямат тази сила и болшинството от тях изглеждат все едно се мъчат. Има четири-пет в света, които карат, основно лодкаджии, в кабела са две-три, които изглеждат добре.

Като екипировка имаш дъска и автомати, една жилетка, и ако е студено, ти трябва и неопрен. Много е важна формата на дъската. Някои са не толкова сполучливи, има основни принципи в хидродинамиката и колкото по-извит е рокера, толкова по-агресивна е дъската. Като стъпиш на пръсти, и тя веднага завива. Колкото е по-равна, толкова по-бърза става на водата. Колкото е по-голяма, толкова по-тромава. Оптимумът е между 135 и 139 см, като има една тенденция в момента малко по-големи да са дъските, защото си много по-стабилен на нея и по-лесно стигаш за грапове, а като е малка дъската, трудно можеш да я хванеш.

За каране у нас – на Казичане. Имаше преди един влек и в Оризаре, Пловдивско, но го продадоха и не работи вече. А за лодка единствените места, където се кара в момента, са язовир Искър и на морето, там има една-две моторници, но хората не знаят каква трябва да бъде моторницата за трикове, иначе да се дърпаш отзад няма проблем. Имаше опити да се правят състезания с моторница, на Панчарево, едни момчета се опитваха да правят някакви трикове отзад, но впоследствие кабелът се оказва доста по-алтернативен. На Казичане никой не гледа сигурността, няма никакви правила, стига да дадеш 17 лв., няма проблем пиян ли си, какво правиш във водата. А има много случаи, въжето може да ти се овърти около врата или ръката, и ако влекаджията не е на стопа, и не гледа какво става на завоя, на старта може да ти дойде само ръката. Като почнеш да караш, първото нещо, което почваш да пазиш, е дъската, защото може да ти се освободи автомат и дъската да те перне през главата. След това почваш да се пазиш от шамарите, да подлагаш челото надолу. После, като правиш трикове, се пазиш от въжето да не ти се овърта. Накрая, като си опитен, вече знаеш как да се пазиш, но за новобранците си е опасно.

Една карта в Америка струва 40 долара на ден, а за цял сезон ти е 450 долара. В Европа обикновено най-скъпите карти са в Германия – 800 евро за цял сезон, денят обикновено струва 40-50 евро, но аз тях за 20 дена ги избивам. И качеството на услугата е съвсем различно. На Казичане има само дневни карти, 17 лв. Аз като сметна колко пъти съм отишъл на Казичане, годишно плащам около 1200 евро, което го прави най-скъпия влек в цял свят. Принципно самият влек е атракция, която привлича хората, затова той трябва да е много евтин, защото ти си избиваш парите от ресторанта, в което хората седят, пият бира и гледат карачите. А ето нашите тука ти искат 2400 лв. карта. Третият в света, вторият в Европа, втори в световната ранглиста Емил Цолов кара на Казичане, и репликите към него са такива – щом той може да отиде на Филипините да кара, значи може да си плати, и понеже той може да кара два пъти повече от другите – защото се държа повече, по-як съм, затова трябва да плаща два пъти повече. На Казичане няма училище, поради неадекватността на тези, които го държат. А в чужбина навсякъде е така – на всеки влек има училище, което си изкарва пари, има култура. Много неща могат да се направят на влека. При нас обаче трябва някои да се занимава, а няма кой. В Германия има 70-тина влека, което означава, че на всеки 50 км винаги има влек. Във Франция имаше два влека, сега има около 10-11, унгарците имаха 2-3 влека, сега са около 15, на Балатон има 2, в Будапеща има 2, австрийците имат три влека, сърбите имат един влек в Белград и един в Будва, то е всъщност Черна гора, но той нещо не работи, турците допреди две години нямаха нито един влек, в момента се строи трети влек там, като на едното място, в Анталия, са три езера – едното с два малки влека и по един голям на другите две. Филипините нямаха влекове, сега трети се строи вече, най-голямата база там е направена от губернатора, който се опитва да привлече туристи в региона, защото провинцията е много бедна, чрез влека и екстремните спортове. Преди четири години събра абсолютно целия уейкборд свят, всички отиват там да тренират, защото е направил най-добрия влек, най-добрите уреди, готино е, зимата средната темперарура е 28 градуса, и всички са там да карат. Има една алтернатива на кабела, която се казва уинч, това е едно устройство на бензин, една кутия, която можеш да си я сложиш в пикапа и да я закараш където искаш, със 150-200 м въже. Губернаторът на тази провинция във Филипините направи най-големя уинч парк в света – уреди, стълби, всякакви видове кикери, степ-ъп, степ-даун, басейнчета, в същата база изкопа и 1.5 км изкуствено езеро, и привлече абсолютно всички уейкбордисти, и кабелари, и уейкскейтъри, направи две световни първенства и си затвръди името на парка – CWC. След това се появи една друга алтернатива – при американците. Orlando Water Sport също е топ място с много добри уреди, ходят доста чужденци, защото е на топло място, и европейците като нямат условия, хващат самолета и отиват в Орландо. Последната алтернатива е паркът Hip-Notics в Анталия, турчинът Метин Леви, наш човек, направи една база преди две години, която струва 6 млн долара, с идеята да привлече всички европейци не да ходят във Филипините или Орландо, защото за там ти трябват поне четири дена път, а в Анталия сезонът е дълъг, само декември и януари са студени. Общо взето това са най-големите и известни бази в света. В момента има проекти навсякъде, жестоки идеи. Най-близките места са Белград, който обаче е малко комунистическа история, Хърватска, на остров Паг и Крък, има прекрасни влекчета в морето, красота, 40 метра видимост под водата. В Германия всичите им влекове са много добри, но не върви да ходиш на почивка там. Хърватска може би е най-близкото място, където можеш да се изкефиш максимално на уейкборд трип. Защото уейкборда не е като сноуборда, не можеш да караш цял ден, повече от един час трудно издържаш, ако не си робот.

ЕМО РОБОТА ЗА HIPNOSE

Един друг наш приятел, Седап се казва, го виждам за пръв път във CWC на Филипините. Надушвам, че е турчин, и веднага отивам при него. Той, с един друг турчин, кайтист, който държи кайт място на Филипините, и като няма вятър, дошли при нас на кабела. Запознаваме се и той ми казва, че в Анталия правят влек. И в Хамбург, на едно състезание, аз се виждам със собственика на влека и той ме кани да отида, да му помогна, да го посъветвам, защото не разбирал много. Отидохме в Анталия, и там се роди идеята за филма Hipnose. Защото на него какво му трябва – популярност и маркетинг, да стигне до уейкбордистите. Същото нещо ни трябваше и на нас с ROPE, и се роди идеята да направим филм. Три месеца почти пълно снимахме. Във филма има 16 уейкбордиста, които на този етап бяха топ 16 за света. Преди това най-добрите филми за уейк са правени от Крисчън Грунер, наш приятел, когото също поканихме, но като уейкбордист, и той беше супер изненандан, защото винаги той е снимал, а не него да го снимат. Първите филми са Big time, Ticket, Impact – това са трите за кабел, които са правени досега. Иначе на лодка, почти всяка година всяка голяма марка си прави фийчъринг филм, има доста повече пазар.
За Hipnose искахме нова стратегия, различна от всички останали филми досега. Защото на лодката излиза един и само той кара, докато при кабела има екип, всички хора са приятели, подаваме си трикове, постоянно си играем. И затова заложихме на групови части – 4 човека карат заедно в една група, общо четири части са във филма. Искахме Hipnose да има сценарий вътре, идея. За последните 4-5 години цялата общност се е събирала винаги на едно определено място – три години, от 2005 до 2007, всички са ходили на CWC, сега се събират в Анталия и чакаме някое ново място. Филмът показва това нещо как се случва, как изведнъж всички отиват на някое място, където стават едно, и как на десетия ден вече се побъркваш, само каране и пънкария. Направихме му премиера на световното през 2007 г. във Филипините, след това в Германия, България.
За да накараш някой да кара така, както ти искаш, ти трябват сериозни усилия. Има хора, които като включиш камерата, почват да падат. Има такива consistent riders, които правят каквото им кажеш и за половин час си наснимал всичките трикове. Ти трябва на всички тия хора да извлечеш най-доброто като представяне и трикове. Всеки един от тия състезатели е бил за период от две седмици в Анталия, снимали сме само сутрин, когато слънцето е ниско. Държали сме на качеството, рядко има някой много добър трик, който е заснет през деня. В Hipnose аз съм оператор, не съм бил до сега, но се оказа, че съм много добър. Защото, като можеш да караш, ти знаеш какво е в главата на карача и къде точно да го проследяваш. Директор на фотографията на филма ни е Владан Станкович, който е професор по филмово изкуство в Сърбия, преподава в Канада, но като сравним моите и неговите кадри, излиза, че моите са по-добри, защото той просто не знае триковете. Накрая се оказа, че в целия филм има три кадъра, които не са от моята камера.
Септември месец е световното в Анталия, имаме идея след това да снимаме и втора част. Идеята още не е изкристализирала като сценарий, но до септември, надяваме се, ще сме готови с финанси и концепция. Иначе имаме план за нов филм, за скейтборд, който вече е продаден на MTV ADRIA, това са Черна гора, Хърватска, Словения, и със сигурност ще го снимаме.

ЕМО РОБОТА ЗА ROPE

Една немска фирма, New Schnitzel, взе да се произвежда през 2001 г. уейкбордове. Харди Тунисен, уейкбордист, наш стар приятел, измисля тази идея да продава на немците дъски, защото там имат 70 влека, пазарът е голям, няма смисъл да робуват на чужди марки. При което първата година продаде 20 дъски, втората около 100, на третата година вкарва в тима Бернард Хинтерберген, който преди това беше спонсориран от Liquid Force. Бернард е много важен, защото всички кейбъл трикове са измислени и направени, така да се каже, от него. Директно на следващата година New Schnitzel продават към 4 000 дъски. При което сърбинът, Вукашин Чупич, който е първи в Сърбия, мой приятел, става дистибутор на New Schnitzel, и казва на Харди Тунисен – дай да дадем една дъска на тоя Емил, щото всеки път е трети, пети в Европа. Харди отговаря – ами не, то в България няма пазар, предпочитам да дам на някой във Франция. Обяснява му се, че Емил не е в България уейкбордист, там така или иначе е най-добрият, но в Европа също е един от най-добрите. Той пак отказва. След което Воле, сърбина, стана първи на мастърс, над 30 години, стана втори на световно, взе сериозни медали, и пак му казва на Харди – дай поне на мене една дъска, нищо че съм дистрибутор. Не, единственото, което Харди направи, беше да го вкара в сайта като карач на New Schnitzel. Взехме да се нервираме, и от яд, взехме да правим ние дъски. Защото всички мислят, че като сме от Източна Европа, сме овце за стригане. По същия начин с Hipnose, като обявихме в началото, че търсим спонсори, и питаме марки – 10.80 например, онези американците с такава насмешка ни гледаха. А след като всичко завърши, след премиерата във Филипините, защото ние направихме филма много професионално, и като заснемане, и като маркетинг, взеха да ни молят да участват.
Впоследствие New Schnitzel фалира, защото си правеха дъските в една фабрика в Тайланд, които продавала качествените материали на самолетостроенето, и правели дъските с лош материал. Взеха да се пукат тия дъски като кифли, като я изложиш на слънце, и тя се подува. За една година умряха тотално, и от две години насам правят дъски само на тим райдърите си.
Така, от яд, започнахме да правим дъски, по една друга технология, с друга пяна вътре в дъските, и направихме дъска, което не може да се счупи. Което е малко нож с две остриета, но за да влезеш силно на някакъв пазар, трябва или да имаш много пари, или да си много умен, а да се бориш с американците, няма как. Hyperlite продават годишно 40 000 уейкборда, от които 30 000 са в Америка, а останалите – в целия свят. Смятай какъв пазар. И какво се оказва – от 100 уейкбордиста има не повече от 5 човека, които могат да направят някакъв трик. Другите се возят. Много малко хора могат да станат професионалисти, и стратегията на големите марки е да направят дъски, които да са за масова употреба, за тези 98%, които не могат никога да счупят една дъска. Но в момента, в който дойде един професионалист, чупи по 30 дъски на сезон. Аз самият чупех по 15 на сезон, с толкова много пазене, че няма повече накъде. Отивам във Филипините например, нямам спонсор, на рождения ми ден всички приятели събират по 10-15 лв. да ми купят една дъска, защото знаят, че заминавам. И с две дъски, една стара и една нова, отивам за два месеца на тренировка. Първата седмица чупя старата дъска, слагам новата, правя десет обиколки и ми се чупи дъската на две. Айде още 500 долара за дъска, после и автомати…
Та оттук дойде и цялата идея и ние да правим дъски. Тъй като в момента карането е само по уреди, а американците не карат толкова по уреди, чак сега започват да се сещат големите марки и да правят по-здрави дъски, които са за кабел. Защото на кабела всяка обиколка си на слайда, на кикера, и изпилваш дъската като молив за две седмици. Ако не я направиш по-здрава, това е в ущърб на марката. Чак сега се светват американците, само че дъска със същото качество като нашата в Америка струва 800-900 долара, а при нас е 350 евро. Направихме фабрика в Нови сад, в момента се опитваме и в България да произвеждаме дъски, защото основният консуматор на нашите дъски е Европа, а Сърбия не е в Европейския съюз и ще пестим ДДС-то, ако ги правим тук.
Основният материал на останалите дъски вътре е гъста полиуретанова пяна, която се деформира от UV лъчите. А при нас има много голяма разлика в температурите, защото караме на топло, излагаш дъската на слънцето, след това я слагаш във водата, и отново, рязко се намалява и увеличава температурата. Което износва материала много бързо. Но логиката на американеца е следната – защо да увеличава себестойността на продукцията, като може да продава с много голяма печалба нещо, което струва много малко. Единствената причина е икономическата ефективност – нещо, което струва малко, се продава за много, нещо, което се чупи лесно, се купува пак. Ние правим дъските с PVC пяна, която е много по-скъпа, но много по-качествена като материал. В момента ни търсят отвяскъде, Франция, Австрия, Германия, да бъдат дистибутори.
От нашите дъски аз досега не съм успял да счупя дъска, а преди, като отида на състезание, не само аз, всички прорайдери носят със себе си три дъски. На тренировката една, на състезанието – една и за финала ти остава една дъска, чупят се яко. Хем я пазиш, не я натискаш, за да издържи до финала. И носиш три дъски в един сак, те са по 3-4 кг, а имаш багаж 20 кг на летището и само проблеми ти създават. Не може да отида на състезание и да ми се счупят две дъски, аз карам на 60% от възможностите си, за да си пазя дъската и да стигна до финала. Даже направих следното – обявих, че който счупи ROPE Wakeboard от каране, получава две. Искам да видя хората да карат, аз все още не съм търговец, искам хората да карат със стока, която да обичат. Искам нещо, което да е просто и да работи, а не да му сменям финки, да му нося специални автомати, и да не мога да карам.
Една добавка за финките на краката. В момента, в който започнеш да караш на уреди, финките започват да се чупят, а една финка струва 20 долара и не можеш да намериш точно за твоята дъска, ужасна история. А няма как да не скачаш на уредите. Измислихме решение, при което финката е излята от самата дъска, няма болтове отгоре. И има един елементарен начин за поправка, като ти се счупи, слагаш едно тиксо, наливаш смола, изчакваш два часа, махаш тиксото и са готови.

Имаме ROPE тим, който сме аз, Вукашин, Робин – словенец, Ким Янг Ил – кореец, и Диего Шау – американец. Има про-модели за всеки.

ЕМО ЗА РОБОТА

В момента единственото нещо, което ме спира да правя каквото и да било, е гръбнака. Януари месец много брутално го оперирахме, и нищо не ми се прави, докато не си го оправя. Брутална история. От 2008 година не се състезавам, гръбнакът ме свали, проблемът вече стана сериозен, не можех да си чувствам левия крак, и нямаше как. Направихме операцията с идеята, че ще мога да карам пак, но трябва много време да мине.
Преди това си мислех, че не заслужавам името Робота, но сега вече си е точно. А Робота откъде идва – през 2001 година, като се връщаме от световно първенство, аз вече бях видял накъде трябва да се насоча, как се правят триковете, и се почна едно къпане на Казичане, всеки ден, няма такова. А като се засилиш, водата изобщо не е мека, такива нокаути стават, че не знаеш къде се намираш. Почваме да пробваме всякакви трикове, бекфлипове, блайндове, всеки ден по 3-4 часа шамари. Тунака имаше една дъска, на която имаше едно роботче, и взехме да му викаме Робота, оттам на мене, защото се хвърлям много във водата. Направихме и клуб Roboboard, който е организирал 3-4 републикански първенства, но се оказа, че такава структура трудно може да съществува, няма какво да прави, федерация няма, финансиране няма, никакъв смисъл от клуба.

Преди това съм бил борец 4-5 години, после сноуборд и след това уейк. В сноуборда фрийстайл само съм карал първите години, защото нямах никакви финанси. Отивам горе на Витоша, сутринта с първия рейс, нямам пари за карта, но си правя един скок, до обяд съм готов с него, три-четири часа са разбивам от падания и после с рейса надолу. Така карах две години, докато на втората година успях да си купя карта и взех да карам. Състезавал съм се и със сноуборда, но се оказа, че имам място в първите 5-10 в България, а в уейка се оказа, че имам място в първите 10 в света и избрах него. И зимата, вместо да карам сноуборд, съм събирал пари да ходя на Филипините да карам уейк.
Преди 2001 г. у нас никой не знаеше как се правят трикове. Аз се качих за пръв път през 2000 г., на Казичане. Имаше там четири уейкбордиста, Ники, Миро, Татула и Тубата, които не можеха нито един трик. Тубата се опита да прави някакъв бекроу, направи го без да иска, Миро се мъчеше един белеър да прави, а аз нямах една стотинка от никъде, и примерно месец – месец и половина само съм седял отстрани до влекаджията, и гледам кой какво прави. Даже взех да им казвам кой трик как се прави, макар че никога не бях карал, и те ми се смееха. Чаках примерно Тубата да спре да кара, за да му взема дъската да врътна три кръгчета. След това Марто къдравия ми даде една негова дъска да карам, и така съм се научил да карам, с чужди дъски.
Не съм имал треньор никога, всичко сам съм си учил, всички трикове сам съм си ги пробвал. Примерно сега мога да ти кажа три неща и да направиш рейли веднага, а преди не беше така, на принципа на проба – грешка съм правил всичко, а това е най-грешният метод, защото се връщаш всеки път в първи клас. Борбата ме е накарала да имам самодисциплина, и това много ми е помогнало.