Дони Калчева и Венелина Величкова за това какво е да изгребеш Дуранкулак – Резово с каяк
Как започна всичко
Най-хубавите идеи за приключения се раждат спонтанно. Тази се появи в една юнска вечер на бутилка вино по женски, когато се замислихме какво да извършим това лято. Беше ясно, че трябва да е нещо с вода и движение, а не просто лежане на плажа с мастичка в ръка. Към края на бутилката вече си бяхме стиснали ръцете за това да направим пътуване с каяк от Дуранкулак до Резово. Не само, че е истинска мисия, а се оказа и че жени не са го правили досега.
Опитваме се да планираме по дни маршрутите при теоретично идеални условия за гребане. По брегова ивица разстоянието от най-северната до най-южната точка е около 385 км, което означава, че трябва да гребем по около 40 км на ден, за да се вместим в 14-те дни, които имаме и да си оставим резерв за лошо време или непредивидени спирки. 40 километра обаче никак не е малко, особено когато е ежедневно. Използваме Google Earth лоцията за Черно море и най-вече съветите на няколко приятели от Каяк Келеш Холдинг, които са го правили преди години. Най-голямата помощ обаче дойде от Ясен, който реши да се включи в нашето приключение, което си беше сериозна морална подкрепа.
Екипировката
– едноместен и двуместен туристически каяк Rainbow, гребла
– 3 спасителни жилетки и шприцки
– помпа и гъби за изкарване на вода от лодките при напълване или обръщане
– навигация: „умен“ водоустойчив телефон със sports tracker, 2 водоустойчиви GPS-a и разпечатани Google Earth карти на цялото Черноморие
– сухи торби за багаж
– палатки, спални чували, шалтета
– аптечка
– газови котлони, посуда за готвене, кафеварка и храна
– сламени шапки и бели ризи (цветът се запази само през първия ден)
– елегантни дрехи в случай на цивилизация
Началото
На къмпинг „Космос” под северната граница прекарваме най-голямата жега в оптимизиране и натъпкване на багажа в лодките. Тръгваме следобед. Малко след „отцепването” се раздухва насрещен вятър достатъчно, за да ни стане ясно, че няма как да си покрием дистанцията. Рязко разбрахме, че тая работа не е като оная работа – много по-трудно ще е отколкото сме очаквали и не е уместно да се нарече почивка. Другото, с което се сблъскахме веднага в двуместния каяк, беше т.нар. работа в екип. След мълчаливо гребане с елементи на размисъл за това в какво сме се забъркали, прекъсвано чат-пат от уроци по гребане, взехме, че стигнахме до фара на Шабла.
Дивото зове
На другия ден морето се е променило и прибоят не ни харесва никак. Пробиваме някак безаварийно през „турлю гювеча” и спираме на 2 км с умираща мотивация. Бай Пешо – рибарят от местната кръчма ни пита „с туй джажди акъл имате ли да се бъхтите”. Няколко часа по-късно морето все пак решава да ни пусне и най-накрая отцепваме по-сериозно. Подминаваме Тюленово и Камен Бряг, хапваме под пещерите на Яйлата. Гребем с крайна точка за деня преди нос Калиакра. Наближавайки носа обаче морето се успокоява съвсем, а имаме и почти два часа до стъмване. Взимаме решение да минем и носа и да търсим място за спане след това.
Спокойно море в заливите не означава спокойно море край носовете. Доволно поразклатени от вълните завиваме от южната страна на Калиакра и се озоваваме в рая. Слънцето пада, всичко е неистово червено, морето е като стъкло. Стъмва се, но виждаме в далечината мидената ферма Дълбока или по-точно светлините й. Прекарваме час в гребане на тъмно и стигаме за последни поръчки от кухнята.
На третия ден успяваме да влезем в гребна рутина. Стигаме до Варна по обяд с междинно спане на Кранево и възможно най-бързото гребане покрай големите комплекси на север от Варна, с джетовете, бананите, Айфеловата кула и всички останали неща, покрай които искаме да гребем много, ама много бързо. На първия достъпен плаж до Евксиноград решаваме, че ще пресичаме залива директно до нос Галата. Вече сме „цепили” в открито море няколко залива и този не ни притеснява. Следват едни много интересни 7 км с остри високи и разбъркани вълни, които не позволяват никакво отпускане и разсейване. Разговорите са интелектуални – „греби”, „стоп”, „засили”, „стоп”, „към вълната”, „стоп”, „неее, Ина, недей“. Стъпваме на нос Галата и се чувстваме като опълченците на Шипка и много трябва да си починем преди да тръгнем да заобикаляме носа. Замръкваме на плажа Фичоза, където излизаме с не особено грациозно сърфиране през прибоя.
Следващият ден е невероятно красив. Минаваме покрай плажове недостъпни от сушата, няма хора. В морето сме ние и делфините. Спираме на Кара Дере малко по-рано и посвещаваме последните часове от деня на самоспасяване в морето. Самоспасяването е невероятно важно за всякакви морски каяк инициативи, както и е невероятно забавно за околните. Тренираме обръщане, празнене на лодка, качване, баланси, ескимоски преобръщания…
На следващото утро сме презаредили и стигаме Иракли без да усетим. Идеята е да спим след нос Емине, защото морето е спокойно и можем да го минем до края на деня. Изненадващо обаче след цялата гадост от пренаселената част от плажа се натъкваме на мокър бар, скачен от два сърфа и пояс, компания от пеещи хора с чаши в ръце, които ни взимат на абордаж. Докато се огледаме и се оказва, че вече сме част от плаващия бар, по каяците ни има чаши, бутилки и купи с таратор, а на тях се подпират пеещите хора. Следва рязка промяна в плановете и оставане на Иракли. Вечерта е прекрасна, а един делфин изскача на 5 м от нас при последното къпане за деня в морето, магия, която не се случва току-така.
Видели сме достатъчно в Златни пясъци и Дружба, за да искаме да си спестим Св. Влас и Слънчев Бряг. Не усещаме как минаваме 13 км навътре в морето. Вълните идват отзад и сърфираме през цялото време. В Несебър поглеждаме прогнозата за следващите дни и леко почваме да се притесняваме, защото не обещава нищо приятно и здравословно в морето. Почваме да мислим дали ще успеем да пресечем Бургаския залив преди да се развие лошото време и подхождаме разумно. Идеята да останем няколко дни около ухаещия на канал Несебър не ни блазни и се обаждаме да ни вземат от Поморие и да пренесем лодките. Прехвърляме лодките в къмпинг Градина и почваме да чакаме.
Хубавото на каяка е, че има лодки за туризъм и лодки за бърза вода (налични сред познатите ни там), които могат да се използват за сърфиране, което прави двата дни доста приятни. Срещаме и много приятели и „бедстваме” безкрайно приветливо край бурното море. На втория морето изглежда почти добре и следобед тръгваме към Созопол. Да, ама не. Едва подали се от залива почваме да гребем нагоре. Вълните са по 2 метра и се налага да гребваме по 2-3 пъти, за да ги изкатерим. Перспективата да прекараме в такива условия няколко часа ни е крайно неприветлива и се прибираме в драматични условия на остров Св. Иван, да доизчакаме прогнозата да се оправи. Нощуваме в пустошта сред зайци, гларуси и змии. Утрото е чудесно, морето е спаднало и гребането до Маслен нос е ведро и със смело подцепване през заливите. Минаването на Маслен нос е едно от по-сериозните предизвикателства, за които сме мислили преди тръгването. Около него морето никога не е съвсем спокойно и захождаме с уважение и леко пренапрегнати от това какво може да ни посрещне на самия нос. Толкова е красив, че забравяме всички притеснения. Гребем общо рекордните 37 км, от които 15 в открито море, казваме за последен път „здравей” на делфините и стигаме до острова срещу Арапя. Правим си кралска вечеря, защото виждаме края, дори се отпускаме. На следващия ден сме много изкушени да стигнем до Резово, но подхождаме разумно и паркираме превозните средства при приятелите ни на ветроходната база на „Вятър и Вода” в Синеморец. Прогнозата за времето отново почва да се разваля, а ние се отдаваме на малките радости от живота – къпане в баня, вкусна храна, бар „Кораба”.
Последният ден правим последните 13 км до Резово в добри условия за гребане, които обаче предвещават нещо голямо и бурно. На плажа на Резово ни посреща гранична полиция. Диалогът е горе-долу следния:
– Момичета, вие откъде?
– От Дуранкулак! – без никакво колебание.
– Вие у ред ли сте? Ъъъ…
И докато пием онази бира… най-сладката, за да отпразнуваме завършека на начинанието, морето се затваря и удря тридневната „прогноза”. Ние обаче го обичаме.
Топ 3 на рибените чорби по нашето Черноморие
1. Бай Пешо, Каравун, нос Шабла до фара – истинската рибарска чорба със специална подправка. На север са майстори!
2. Камчийска среща, Камчийски пясъци, на брега на р. Камчия – микс от речна и моска риба.
3. Морска среща, Резово – заведението с изглед към плаж на чужда държава и рибена чорба с международен привкус.
Какво е хубаво да се знае за морския каяк:
– Проверка на прогнозата за района.
– Проверка на релефа на брега и подходящи места за излизане при нужда.
– Умения за самоспасяване – празнене на лодка и качване в нея, ескимоско преобръщане сам и двойка.
– Реална оценка на възможностите си и на ситуацията.
– Че не се гребе сам.
Какво ни хареса най-много:
– Изграждането на екипния дух и безумните начини за мотивация
– Делфините
– Различният характер на предизвикателствата
– Гребането като такова
– Срещите с прекрасни хора по пътя
– Незастроените части от брега
– „Работата“ по класацията на рибените чорби
Статията е част от брой Есен 2013 на списанието, където може да намерите пълния текст – и много други интересни истории. Ако искате да се сдобиете с броя на преференциална цена, свържете се с нас. Или най-добре се абонирайте, за да не пропускате брой занапред.
