Беше далечната 2008 година. Действието се развива над с.Добростан, където с помощта на местния клуб по екстремни спортове, банда, все още миришещи на младежки дух приятели ще „пускат“ една тийнейджърка (мен) да лети сама за първи път от „голямата планина“.
Работата е там, че по онова време нямаше особено голямо разнообразие от екипировка. Да се сдобиеш с крило за твоите килограми беше лукс. А да се сдобиеш с крило за твоите килограми и летателни възможности беше като шестица от тотото. Затова почти всички се учеха на стари „две-тройки“ (крила за напреднали). Кой каквото намери. Без претенции. Тук там някой успяваше да си внесе от чужбина подходящо за начинаещи крило, а чат пат дори някой гъзари се уреждаха и с резервен парашут.
В клуба имахме две крила предвидени за обучение. Едното – голямо, тромаво и бавно, така нареченото „Мечо“ (поради липса на означена марка и модел). Така и не разбрахме кой и кога го е ушил, за какви килограми и с каква цел. Изобщо всичко около него беше мистерия, но единодушно беше взето решение, че става и е напълно идеално за обучение на начинаещи.
И другото- едно симпатично, мръсно бяло крилце, производство около 2000-та година (плюс/минус пет- шест години, но по-скоро минус) марка и модел Nova – Pheron (да не се бърка с Prion).И както често се случва в живота, трябваше да се избира между нещо неподходящо и нещо напълно неподходящо. Везните надделяха в полза на Ферона.
Така аз, тогава около 50 килограма, трябваше да летя с „малкото“ крило, за около 80 килограмов човек. И за да го докарам поне близо до долната килограмова граница на летателния апарат, си бях ушила баласт- две торби пълни със сачми, за всеки джоб на якето по една. Приготвила съм ги грижливо на масата в дървената къщичка на старта (който се е качвал знае за какво говоря) и чакам да дойде заветния момент в който условията ще „отхлабят“ и момчетата ще се престрашат да ме „пуснат“.
Идва краят на деня, вятърът утихва, слънцето започва да се спуска към хоризонта и аз усещам, че часът настъпва. Крилото е грижливо разпънато и проверено връв по връв. Сбруята е наместена, каската ми хлопа, а баластта….ЛИПСВА! Няма го! Изневерил ми е с някой друг пилот в полет към хоризонта. Какво да правим, какво да правим…разполагаме с камъни…не, не…твърде
остро….хммм…спални чували..твърде леко….бира!
Клуба никога не остава без количество бира достойно поне за един Октоберфест. Бирата и „Тангра“ винаги са вървели ръка за ръка. От снощния запой са останали 4 двулитрови Ариани. Марчето Отварачката да ме прощава, но ще ползвам бирата и не по предназначение. По една в страничните джобове и две в задния. И излитам. И кацам меко (да не разгазирам бирата). И всички на кацалката много се радват. Казват, че е заради успешния полет, но аз си знам…радват се, че им нося бира!
ПС: До ден днешен кацам с мисълта за бирата. „Да не разгазирам бирата“ е моята лична мотивация да кацам меко, макар и отдавна да нямам бира в сбруята.
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
