Познаваме Ивайло Дончев от 2018 година, когато взе участие в осмото издание на проекта Red Bull JOURNEYversity – Moreni Challenge. През 2019 включихме интервю с Иво в юбилейното лятно издание „10 години списание 360“ и през 2020 година, нямаше как да не го включим в специалното издание – фотоалбум Български приключенски фотографи.
(автор на снимката: Весо Овчаров, Red Bull athlete)
Роден в Сливен преди 34 години, Иво прекарва първите 18 години от живота си в родното място, града на Сините камъни, а после житейските ветрове го отнасят последователно в София, където завършва Ландшафтна архитектура, а после три години (2015 г. – 2018 г.) прекарва в Хага, Нидерландия и след това се връща обратно в столицата.
Както сам казва, от малък е замесен във всякакви спортове и малко по малко се ориентира от по-класическите към екстремните. Сега Иво е лицензиран фотограф към Red Bull International, което е негова сбъдната мечта. Как мечтите се превръщат в реалност – говорим с фотографа Ивайло Дончев.
360°: Здравей, Иво! С теб се запознахме по време на осмото издание на проекта Red Bull JOURNEYversity през 2018 г. и още тогава беше мотивиран и имаше ясна цел – да работиш с Red Bull и с техните атлети. Откъде и кога започна тази твоя мотивация?
И. Д.: Когато бях на 19-20 години и работих в Red Bull на съвсем друга позиция – SBM (student brand manager), имах възможността още тогава, покрай някои наши събития, да се срещна и запозная с няколко много известни техни атлети, както и с един от техните топ фотографи за онова време – Predrag Vuckovic. Тогава все още тепърва навлизах във фотографията, видеото, пост продукция, монтажи и т.н., но когато видях процеса на работа между него и Valery Rozov (Red Bull wingsuit athlete), си казах, че искам да се занимавам професионално с това и да работя с най-добрите спортисти в екстремните спортове.
360°: Какво си спомняш от изданието Red Bull JOURNEYversity, на което участва?
И. Д.: Две неща си спомням много ясно – подготовката ми за тези снимки и един счупен обектив, който бях взел под наем. Прясно прибрал се в България, погледнах на Red Bull Journeyversity, като уникална възможност и още една стъпка напред, която да ме доближи до целта ми да стана фотограф на Red Bull. Спомням си, че цялата седмица преди събитието на “Морените” ходих да тренирам горе. Исках да видя колко бързо мога да се придвижвам по камъните нагоре и надолу с техниката, засичах си времето, но си дадох сметка че състезателите, ще са много по-бързи от мен на този терен и това ми създаваше много ограничения в снимането, затова трябваше да планирам много добре какво и как ще заснема по време на събитието за да си покрия всичко, което ми трябваше.
С маркер си бях отбелязал по камъните точните места и ъгли за снимане, знаех от къде какви кадри искам и с какви обективи ще ги заснема, нямаше нещо, което да бях пропуснал и да не съм готов за него, с изключение на едно – един от ключовите ми обективи (24-70mm) да падне и да се счупи в деня на събитието, 2 часа преди старта.
Long story short, когато това се случи, всичко от главата ми се изпари в този момент, цялата ми подготовка, планът, стратегията, всичко…, единственото, което си мислех, беше, че нямам излишни 3500 лв., че този обектив беше под наем и че трябваше да намеря начин да го платя някак си.
Бях изпаднал в лека паника и честно казано тогава вече изобщо не ми пукаше за събитието и снимките, изобщо не бях в кондиция да снимам и просто исках да си тръгна. Самия старт, мисля, че трябваше да е към 10:00 ч., а аз се бях качил горе към 07:00 – съответно, след тази случка, имах още някакво време да реша как да постъпя.
Разходих се малко, седнах на един камък и си казах, че така ли иначе в момента не мога да работя с този обектив (повечето неща ги бях планирал да ги снимам с него, затова и го наех тогава) и че, ако сега се откажа, това по никакъв начин няма да ми е от полза за каквото и да е.
Представих си че съм в ситуация, в която вече съм Red Bull фотограф и това ми се случва по време на работа и че тези снимки зависят само от мен и че хората разчитат на мен за тях, затова просто се събрах психически и си казах, че ще направя всичко, на което съм способен по възможно най-добрия начин, за да си свърша работата, въпреки всичко.
Не успях да спечеля осмото издание на RedBull Journeyversity, но бях доволен от крайния резултат, знаех, че дадох всичко от себе си и на фона на всичко, което се случи, това че не се отказах, беше моята победа в този ден.
На следващия ден споделих да един мой приятел от Унгария, който също е Red Bull фотограф и той много се смя, защото имаше подобен случай в кариерата си и ми каза, че след време и аз ще се смея на това – така и стана.
360°: Разкажи ни как стана официален фотограф за Red Bull? Какъв беше пътят ти, за да влезеш в полезрението на компанията?
И. Д.: Като дръпна чертата, най-важното нещо беше да си поставя ясна цел, че точно това искам. Пътят ми до Red Bull е много дълъг и разнообразен.
Имало е моменти, в които това ми е изглеждало толкова далечно и дори невъзможно, но никога не съм спирал да вярвам, че това е въпрос на време да ми се случи и че ще стане тогава, когато съм готов да го посрещна.
Един от ключовите моменти, които ме вкараха в радара на Red Bull photography, беше, когато стигнах на полуфиналите на Red Bull illume (най-престижният фотографски конкурс в сферата на action & extreme sports). Това беше 2019-та. Тогава си казах – “Ок, още един знак, че съм на прав път, нямам време за губене и в следващите година-две имам прозорец и потенциал реално нещо да се случи и наистина да успея да стана Red Bull Photographer“.
Естествено, сам нямаше да се справя, или щеше да ми отнеме още повече време – в живота ми от ден първи, когато реших че искам да постигна това, имах и все още имам много близък човек до себе си, който дълги години беше част от Red Bull Bulgaria и ми е давал много ценни съвети, кога и как да постъпя. Другият човек е приятелят ми от Унгария, за който споменах по-горе, който също ми е помогнал много в процеса.
360°: Какво се промени в работата ти, в живота ти от тогава? Това което си представяше ли е реалността?
И. Д.: За мен Red Bull никога не е било крайна цел, а и имам още работа за това, което искам да постигна в тази сфера. Нещата, които ми се случват с Red Bull, са ми компас, че вървя в правилната посока, която искам. Да, мога да кажа, че правя това, което съм си представял, сега е реално, и че към момента живея така, както винаги съм си мечтал, за което съм изключително благодарен.
Работата и животът ми си мисля, че са доста динамични и промени настъпват постоянно – понякога приятни, понякога не толкова, но това, което най-много харесвам и оценявам, е, че имам възможността да срещам всякакви и нови хора, и то не само от света на екстремните спортове.
Със сигурност това, че съм фотограф на Red Bull, носи и допълнителна стойност за мен като професионалист, но никога не разчитам само на това.
Още повече вярвам, че ако човек иска да продължава да се развива и да вдига нивото и стойността си, само етикетът преди името ти няма да ти помогне в дългосрочен план.
360°: Би ли споделил повече подробности за процеса на работа в компанията? Как избираш проекти или как проектите избират теб? Имаш ли свобода за твои лични проекти?
И. Д.: На местно ниво засега успявам да покривам почти всичко, което Red Bull Bulgaria правят като събития, с малки изключения, защото понякога са нужни допълнително фотографи и тогава работим в колаборация с някои утвърдени имена в сферата. Проектите идват по много различни линии и не само от Red Bull.
А относно мои лични проекти – напоследък все по-малко време ми остава за тях и това ми липсва, честно казано, но винаги се опитам покрай работа и пътуване да снимам и за себе си, нещо като макро проекти, с които си се упражнявам и експериментирам.
360°: Разкажи ни за някой от интересните атлети на Red Bull с които си работил? Имало ли е интересни случки?
И. Д.: Досега най-много и най-близо съм работил с Веселин Овчаров. Благодарение на съвместната ни работа, последните 2-3 години успях да науча много неща, а и да срещна още нови Red Bull атлети, покрай него. Весо е много интересен човек и приятел, с много интересна философия по много теми, което смятам, че е изградил с времето и с това, че е пътувал и продължава да пътува по цял свят.
Други интересни атлети, с които съм се срещал и работил, са Никола Абаджиев – Коки (кайтсърф), Horacio Llorens (акро парапланер), Rhiannan Iffland (cliff diving), Dani Roman (Wingsuit pilot), Sebastian Alvarez (Wingsuit pilot), David Coulthard (Formula 1) и др. За интересните случки и това как се случват нещата мога много да разказвам, но ще стане много дълго интервюто, може би за някое от следващите. (смее се)
360°: Може ли да си екстремен фотограф, без да си поне малко запален по тези спортове? Ти какви спортове практикуваш и доколко ти се удава възможност?
И. Д.: Сигурно може, въпреки че всички хора, които познавам и работят в тази сфера, всеки до някаква степен и по някакъв начин е свързан с подобни спортове.
Последното нещо, към което съм се запалил е skydive-ът, но напоследък не ми остава време да отделя за там и малко остава на заден план, приоритизирам повече работата си, а скейт карам много рядко, вече за удоволствие, зимата съм на дъската в планината и, когато мога, ходя да катеря. През останалото време се опитвам поне някакъв минимум от 3 активности да поддържам във фитнес залата и на Черни връх, когато съм си у дома.
360°: Знаем че тренираш много, за да си във форма. Колко е важно това? Ти колко и как тренираш?
И. Д.: В моя случай е много важно, защото много обичам да ям пица и ако не тренирам, ще стана 100 кила. (смее се) Гледам да тренирам 5-6 пъти в седмицата, минимум по веднъж на ден, имам някои седмици, в които тренирам и двуразово, като обикновено една от тренировките ми е във фитнес, по-силово, а другата е или бягане, или някакъв друг спорт – колело, катерене или просто правя едно бързо изкачване на Черни връх, но гледам да съм постоянен и да спазвам някакъв режим, защото когато работя някъде по проект, особено в чужбина, нито хранителният режим успявам да си спазвам, нито имам време за някакви тренировки.
360°: Може ли да се каже, че снимките на събития на Red Bull носят адреналин, съпоставим със самото практикуване на спортовете?
И. Д.: Зависи какво снимам. Досега най-много съм се hype-вал, когато снимам base jump от exit-a за някой скок или когато съм снимал примерно от въздуха, докато летим тандем с Весо Овчаров или Horacio Llorens. Но такъв тип проекти са различен експириънс, не са просто събития за един ден.
По събития съм много фокусиран да си конструирам материала по стандартите на Red Bull и там просто се изключвам от всичко заобикалящо ме. Атмосферата в повечето случаи е много яка, но чак да изпитам някакъв адреналин – по-скоро не, доста съм спокоен.
360°: Имал ли си рискови ситуации по време на снимки?
И. Д.: Ако имам такива ситуации, означава, че Аз не съм се подготвил адекватно и не съм си “написал домашното” предварително. Изпадал съм в моменти, в които съм се чувствал малко по-некомфортно от обикновено, но това е нормално.
360°: Би ли дал работата си „за нещо на света“?
И. Д.: Това означава да дам живота си, защото колкото и клиширано да звучи, аз не се чувствам, че работя, че имам работа, аз живея така, както съм си мечтал и съм си го визуализирал през годините.
Благодарен съм за всичко по пътя си – и за “изкачените върхове” и за “препъни камъчетата”, така че – Не, не бих го дал за нищо на света, мой си е, обичам го и искам да продължавам да добавям нови щрихи с четката по платното си!
