С широко отворени очи – Red Bull JOURNEYversity

Лежа по гръб, с широко отворени очи. Щипка ирония поръсва мислите ми, защото досега бях заета да разбирам с цялото си същество една сцена от „Широко затворени очи“ на Кубрик. В нея Никол Кидман разказва за мимолетна среща с морски офицер, с когото била готова да избяга и да зареже целия си живот, семейство, минало, рани и върхове. Гледала съм филма няколко пъти и винаги асоциирам импулса, описан в тази сцена, с неуравновесена шницлерова героиня пар екселанс, а не със себе си. Защо изведнъж образът й ми пасваше така добре?!

В стаята е тъмно, тихо, подозрително спокойно и затова чуждо. Вглеждам се в тъмнината. Всички силуети са на мястото си, моят сенчест мир е подреден, чаршафите – изгладени, а спомените – грижливо намачкани между тях. Всичко е същото, но не както преди. Наред е, но не както преди. Нещо не пасва. Прихвам, в съзнанието ми неочакванo изплува разговор с един приятел, в който той ми се оплакваше, че мускулите му били твърде релефни и нощем се будел от неудобство, защото го убивали, докато спи. Тогава много му се смях, но изведнъж прозрях какво е да имаш страхотни мускули и те да ти пречат да спиш. Духовната ми мускулатура, заякнала осезаемо напоследък, убиваше безпощадно съня.

Всичко започна по-рано тази година, в една гореща февруарска сутрин на 9 000 км от родното ми място.

Как аз, замесена от ърбън тесто кифла с камофлаж на нежен кроасан, която ходеше поне веднъж седмично на маникюр, два пъти на фризьор и три пъти на фитнес, как аз се озовах на точка с координати 10° 42′ 0″ N, 103° 14′ 0″ E на земното кълбо, разбирайте дивия остров Ко Ронг, Камбоджа, Югоизточна Азия, някъде в Тайландския залив?! Отговорът може да вдъхнови приключенска мелодрама с елементи на цивилизационен трагикомизъм в битово-комунална краска. Ще го спестя.

Заминах за Камбоджа като част от редакторския екип на телевизионно предаване, в което едни хора показват на едни други как се оцелява в непозната и враждебна среда. Есенцията тече в момента в праймтайма на бTV, а аз си припомням, че оцеляването не беше грижа единствено на участниците в шоуто. Всички, които работят с тях и снимат героичните им изяви, го правят в техните условия. Разликите в комфорта са малки и парадоксално, не рядко в полза на участниците.

Сещам се за случай, близо месец след акустирането ни на Ко Ронг, когато една сутрин заминахме незакусили на снимки, защото камбоджанският фолклорно-кулинарен състав в нашата база не се беше явил на работа. С пристигането при изолираните от цивилизация участници, ситуацията с глада на екипа чувствително се влоши. Племето, с което работехме, беше спечелило предния ден награда – хранителни продукти, и когато стъпихме в лагера им, там, от другата страна на земното кълбо, в синьото толкова синьо, колкото само сънищата могат да понесат, където светът е завъртян на 90 градуса, виси, набива се в очите ти, пада от дърветата, голям е и дебне отвсякъде, та там, в цялата тази не-реалност, изведнъж ни обгърна, просмука и завладя мощният аромат на… бабини мекици! Сървайвърите си пържеха мекици! (Имам порив за отделно произведение, посветено на слюнкоотделянето в този момент, но съм в колебание ода ли да е или направо епос. Беше толкова нетърпимо, че след няколко минути снимачният екип се събра на „спешна оперативка“, на която се обсъждаха лишени от всякакъв морал варианти за сдобиване с мекиците на участниците.)

Накратко, неведоми са пътищата на риалити екипите в подобни формати, и те рядко водят до някоя комфортна зона. Жегата, малките кръвожадни мушици, които се впиват незабележимо, а после направо отвличат плътта ти, удоволствието да ходиш постоянно мокър на работа, защото се придвижваш единствено с лодка, а морето често е закачливо и има плажове, до които не можеш да стигнеш с какъвто и да е съд, затова скачаш, плуваш, ходиш във водата и се опитваш да си опазиш имането, вечният ориз, всичко това си е част от работния процес. Аз всъщност почти нямам оплаквания, бях много ок заради страхотната екипировка, с която ме изпратиха Магазини Стената и Иван Панчев от 360°. Бях въоръжена с подходящи за климатичните условия мембрана, непропускаем панталон, термо бельо, челник, нож, шалте, сенник и какво ли още не! За протокола ще отчета само два провала, единият дори е полу: ножът. Ръждяса на третия ден в Азия, но два месеца ряза, цепи, пробива и кърти безотказно всичко, особено кокоси. И мембраната… Дамата, която почистваше стаята в базата, я беше събрала с мръсното бельо и не знам какво са й правили, но се върна при мен в ужасен цвят и със зони, в които пропуска. Подозирам, че е минала през зловещи температури и центрофуги. Мембраната, не дамата. Хлипам.

Във въпросната гореща февруарска сутрин се прибрах в базата след 24 часова смяна и стабилна доза здравословно безвремие, което неминуемо съпътства дежурствата. Здравословното безвремие е нещо, което липсва от битието на съвременния градски човек. Това е място без мрежово покритие, необятно, непознато, но преди всичко неописано, некартографирано и примамливо. В него можеш цял да се разтвориш, да разхлабиш всичките си конструкционни гайки и да ровичкаш в неподозирани душевни дълбини, собствени и чужди. Малко неща са сравними с онази лекота и смирение, с които се оставяш да те отвличат солените пръсти на окена, когато се прибираш от „двайс‘четворка“ в шест сутринта и лодката пори вълните под лъчите на първото слънце, което твоята планета среща в този ден. След една такава смяна оставих мръсната си раница и умора пред вратата на дървената кабана в базата, влязох за душ, а когато излязох, от отсрещната тераса с приобщаващ жест ми помахваше Марто, колега звукар.

Безвремие рестарт.

Музичка, кафенца, разговори, разговори, разговори, благини, неизменните бисквитки с тръстикова захар и хапки с риба тон, семе от драконов плод по зъбите и… и тогава Марто кликна върху PLAY. Разговорът спря внезапно. От екрана на лаптопа властно, уверено, без за секунда да загуби вниманието ми, нахлу Petzl RocТrip – едно от най-големите и любими на катерачите събития в световния календар на екстремните спортове. Филмът, дело на Владимир Селие и Барака Филмс, бе посветен на катерачното турне в Китай през 2011г. Никога не бях виждала подобно нещо. Впечатли ме първо кинематографичният език. Филмите на Барака Филмс и Селие, които съм гледала, разказват света на различни екстремни спортове по начин, с който спокойно могат да претендират, че правят най-художествените сред документалните и най-достоверните сред игралните филми на тази тематика. Когато снимат, в записващите им устройства влиза всичко – мястото, местните, флората, фауната, звуците и тишината. Събитията, които отразяват, достигат до зрителя с великолепен саундтрак, създаден от микса на всичко това в брилянтната глава на Владимир Селие, който композира едновременно с монтажа. Кадрите са невероятни, неописуеми гледки се редуват със забележителни победи на човешката воля, овкусени с откривателски дух и първичен контакт с природата, монтирани на бавен огън, в собствен сос. Всичко е свързано, вързано, движението е начало на хореография, хорските думи – текст на песен, има сюжет, герои, хумор, нова вселена. Видео гурме! Petzl Roctrip China 2011 събуди и интереса ми към катерачния свят, непознат ми до този момент. Хората в него правят на пръв поглед нещо налудничаво и трудно разбираемо за мен: катерят стени и камъни, често по възможно най-сложния път. Но изглеждат безкрайно удовлетворени, симпатични и красиви по специален и витализиращ начин.

Месеци по-късно попитах Мамун, официален атлет на Petzl, един от героите във филмите, които бях гледала, защо всички катерачи имат усмивката на Мона Лиза и създават у събеседника усещането, че знаят някаква тайна подправка на съществуването, която хем са готови да споделят, хем отказват да назоват. “Заради екстра кислорода е,” заключи Мамун, докато ме заслепявше с усмивката си под проливния дъжд пред пещерата в Карлуково. – „Дишаме повече и по-чист кислород от всички останали, затова изглеждаме така доволни и вършим само добрини.“

А с Мамун се запознавам, след като един ден, месеци след прибирането ми от Камбоджа, ми звънна Иван от 360° и ми разказа за Red Bull Journeyversity с покана да се присъединя към екипа. Харесах идеята още при формулировката „обучение чрез пътешествие“, още повече ми хареса, когато разбрах, че става въпрос за обучение на журналисти, фотографи и филммейкъри, и окончателно си паднах по нея, когато научих, че ще се случва в реални условия. Но когато Иван ми съобщи, че всичко това ще ме отведе на митичния Petzl RocТrip, който тази година, случайно или не, се провежда на Балканите и милата ни родина е част от катерачния маршрут, откровено започнах да цвиля от радост.

За мен Journeyversity е от онези редки проекти, в които всичко се случва по-добре, отколкото е планирано. Немислим без организационната мощ на Венелина Величкова (главен редактор на 360mag.bg) и пикантно-пунктуалната асистенция на Кръстин Димитров (Рекламен консултант в 360°), обучението имаше за цел да предостави на професионалисти с различни форми на медийна изява възможност да опознаят една екстремна среда, да вникнат по-добре в смисъла, мотивацията и профилите на атлетите, да понаучат туй – онуй от най-големите в спорта, а защо не и да превърнат отразяването на подобни събития в своя професионална активност и удоволствие.

Red Bull Journeyversity събра страхотни хора. Ще запомня един момент в катерачната зала Boulderland, където започна инициирането ни в спорта. Всички говорехме един през друг. В един миг отстъпих крачка назад да погледам и в съзнанието ми изпулва онази нескопосана реплика за „мат’риала“, която обикаля политически усти и по-добрия хип-хоп от няколко десетилетия. Ето това е матриала, който аз срещам: свободен, самостоятелен, подбран на конкурсен принцип, гледащ нагоре, развиващ се, катерещ, грешащ, падащ, ставащ, можещ да продължи. Възможен. Не е в него проблемът, поли-т(р)ици.

След Boulderland и безценните съвети на нашите инструктори Владо и Петя, дойде време да се присъединим към Petzl RocTrip в камповете Враца, Карлуково и Рилски манастир. Въпреки приповдигнатото настроение, което цари в лагера и се поддържа от организаторите чрез партита, прожекции, срещи с големи атлети, важно е уточнението, че духът по тези места е далеч от хипарски. Да, вечер тези хора се забавляват, танцуват, пеят, пият, пушат, свирят, изтрещяват във всички посоки, но на следващата сутрин лицата им са сериозни, погледите – съсредоточени, редят прилежно екипировка, правят възли, проверяват неколкократно надеждността им. Сутрин е като тръгване на война. Катерачите са рицари-пацифисти, които разбират живота, предизвиквайки го и се вълнуват повече как да използват телата си, вместо да се притесняват как да ги опазят от остаряване и болести. На техния фронт физичните закони и земното притегляне са преодолими обстоятелства. В редиците им можеш да срещнеш истински авантюрсти, хора, които пътуват, катерят, висят, летят, плават, плуват, гмуркат се, карат, живеят, обичат се офроуд, он дъ роуд, от място на място, от капка на вир, от облак на връх.. търсят себе си на удивителни места. Има ги и съвременните номади – хора със свободни професии, които имат нужда единствено от силна воля и добър интернет, за да живеят живота, за който мнозина мечтаем. Има ги и богаташчетата, напуснали лъскавите офиси за малко приключения. Има ги звездите, зевзеците, уонабитата, ентусиазираните аматьори. И супер странно е как тази среда никому не е чужда, неприветлива… Всички изглеждат вписани идеално, някъде там между маршрути с трудност 4А и 9С, в съвършена връзка с природата и околните. Тук има всичко, за да се отдадеш на емоционален и сетивен промискуитет, да съешаваш страховете си с надежда и да наблюдаваш как се ражда собствената ти вяра. Когато катериш, мускулите, сухожилията и ставите ти си припомнят движения, които не си правил от дете. Разкошно е открието, че не си ги забравил, че в тъканите ти е гравиран ключ към безкрайните способности на детството и незнанието за съществуващи прегради.

Дете, казах. Филип. Филип Рибиер. Philippe RIBIERE – PRO CLIMBER

Филип е преждевременно порастнало дете и непорастнал възрастен. Той е човек с преобърната съдба, истински сървайвър, и като повечето такива хора, има способността да вдъхновява.

Срещата с Филип е от онези мигове, в които някой натиска паузата. Всичко става стъклено, кристално ясно, прозрачно. Филип е роден преди близо 40 години в Мартиника, задморска френска територия в източните води на Карибско море. Цифрата в предното изречение е чудо, защото Филип има рядко генетично заболяване – Синдром на Рубинщайн – Тейби. Родените с него изключително рядко преживяват ранна детска възраст. Характерни за болестта са късите крайници, твърде големи палци на ръцете и краката, черепно-лицеви аномалии, нисък ръст, забавено умствено развитие… Докато издирвам на ум наличните у Филип симптоми, го дочувам да казва от покрива на Алпийския дом във Враца: моят недъг е най-големият ми талант. После разказва как тъкмо недъгът и нетипичният му външен вид са тези, които го изкарват от житейското кьоше, отредено му от неговите гени. Катеренето е спорт, за който на пръв поглед Филип няма никакви данни, но се запознава с Лафуш, създателят на Petzl RocTrip, който решава да провери колко вярно е това и започва да се занимава с момчето. Така Филип влиза в катерачното общество и за пръв път в живота си поглежда към облаците. Днес той е негов талисман, професионален атлет, занимава се с музика, пише текстове, върти огньове, инструктира и подсигурява катерачни асове, поддържа своята асоциация за спортисти в неравностойно положение и е мъж, който умее да говори за най-горчивите неща с любов и разпасано чувство за хумор. Забележителен с прямотата и вродената си душевна елегантност, Филип всеки ден надвива природата, изпаднал в най-искрено обожание към креатурите й. Филип. И кадифено-екстремния начин, по който ме срещна със себе си.

Лежа по гръб, с широко отворени очи, преживявам за пореден път онази сцена от „Широко затворени очи“… Чудя се как едновременно да го оставя в мислите си и да изтикам образа му на безопасно разстояние от интуицията ми за бъдещето. Моят „морски офицер“ е пътешествието, от което не успявам да се върна.

И изведнъж разбирам какво не е наред в моята уютна тъмна стая.

Единственото нещо, което не е мястото си, съм аз.