Тази година беше поставен нов рекорд за най-бързо преминаване на българския участък от международния пешеходен маршрут Е4. Калоян Пейчев измина разстоянието от 240 километра, с повече от 13 000 м положителна денивелация, за 51 часа и 8 минути. Това е с почти 20 часа по-малко от досегашното най-бързо преминаване на трасето, известно като „Петте планини“ (Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка)… Ето какво ни разказа самия рекордьор за бъдещите си амбиции, мирогледа си и емоцията от преживяването
КАЛОЯН ЗА СЕБЕ СИ
Всеки път, когато си припомням моменти от Е4 и настръхвам. Плановете ни се разминаха от реалното постижение единствено с няколко часа. По-точно седем часа по-бавно от това, което предвиждахме като идеален график, но смятам, че при други обстоятелства времето от 44 ч. е реално постижимо.
Засега нямам амбиции да подобрявам рекорда си. Мисля, че ще е доста трудно това време, което аз постигнах да бъде подобрено, но не е невъзможно, разбира се. Някой ден, ако се почувствам истински подготвен мога да се опитам да си „сверя часовника“ със себе си от преди няколко години, но засега смятам, че има още много други предизвикателства, които ме чакат.
ВИЖТЕ: Калоян Пейчев премина по “Голямото Е” за 26 дни
Обичам да гледам на нещата позитивно и да си представям светло бъдеще за нашия свят. Жена ми понякога ми се дразни, че гледам прекалено розово на нещата, но на мен така ми харесва.
Обожавам да уча нови неща постоянно и наистина смятам, че ден, в който не съм научил нещо ново, за мен е загубен. Може би затова се захванах и с ултрамаратонското бягане – там абсолютно всеки път разбирам по нещо ново за себе си и човешките възможности.
Е4 – НАЧАЛОТО
Идеята за това скоростно преминаване се зароди през октомври 2018 г., когато Стефан Иванов ме попита дали искам да направим съвместен тандемен опит за преминаване за два дни. Самата мисъл за нещо толкова предизвикателно е много вдъхновяваща и веднага се съгласих. Впоследствие по време на тренировъчния процес възникнаха непредвидени обстоятелства, които наложиха да бягам само аз по маршрута, но с пейсъри през цялото време.
ЕКИПЪТ
Повечето хора в екипа са ултрабегачи или са тясно свързани по някакъв начин с тази общност на бягащите в планината. Имаше и ентусиасти, които сами се свързаха с нас и изявиха желание да помогнат на събитието и ние с радост ги приехме в екипа! Имахме нужда от хора за разнообразни задачи – от пейсърите, които са с мен по трасето, през хората, които се грижат за храната по пунктовете и такива, следящи всички дребни подробности, които могат да бъдат пропуснати.
Абсолютно всеки има принос към това постижение, но може би най-важен е човекът, на когото са делегирани правата да ръководи дейностите. Макар и само два дни и две нощи, цялото мероприятие си е достатъчно изтощително. Нещата се случват доста бързо и динамично, и напрежението е сериозно. Затова заряда на екипа в едно такова събитие е от съществено значение.
ВИЖТЕ: Ledlenser MH10: челникът, на който да разчиташ в планината
Мисля, че енергията при нас беше чудесна и всички успяха да съпреживеят събитието, което накрая ги остави много заредени и щастливи.
ПОДГОТОВКАТА
Целият процес на подготовка започна още през ноември, 2018 г. Наред с всекидневните тренировки, които бяха с най-разнообразна продължителност и интензитет, много важни са психическата настройка и подробното разучаване на маршрута.
Тренирах колкото се може повече по самия маршрут, за да съм наясно с какво си имам работа. Може би най-полезни ми бяха тренировките с целенасочено „неспане“, които имаха за цел да подготвят мозъка ми за това, което предстои. Разбира се, физическите тренировки са най-важното, защото те подготвят не само тялото ни, но също така променят представите ни за това, на което сме способни.
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
Преди старта в главата имаше всякакви мисли. Опитвах се да се концентрирам върху това, което ми предстои, но знаех, че то ще се случи чак, когато стартирам.
Така и стана.
От гледна точка на трасетата нито една от тези пет планини не бива да бъде подценявана, но ако ме питате за леките и трудните участъци – най-лесно за мен беше на Витоша, защото още бях много свеж. Като терен пък е най-лесно в Южен Пирин – 20 км само по хубав черен път.
Най-трудно пък, чисто технически, се бяга почти в цяла Рила и почти целия Северен Пирин – там теренът е много каменист и бягането е затруднено. Имах трудности след х. Македония, където за първи път започна да ми се доспива истински. Също така, по време на втората нощ при преминаването на Кончето, имаше лека мъгла и вятър, които правеха откриването на пътеката по-трудно, но и допринасяха допълнително към усещането за недоспиване. Но никога не съм мислил за отказване. Всичко, което се случваше в рамките на тези две денонощия ме мотивираше – положителният заряд на хората около мен, хубавото време и природата. Но най-вече това, че изпълнявах последната част от един 10-месечен неуморен труд.
.
Колкото до храната – не спазвам специални хранителни режими, нито за подготовката, нито за предизвикателството. По време на пробега трябва да се яде често, затова използвахме много разнообразна като вкусове и текстура храна, която да може да стимулира апетита. Важно е да е подбрана правилно, за да не се стигне дотам, че да не се храня добре, защото тогава започват проблемите.
НОЩНИТЕ ЧАСОВЕ
Бягането на тъмно само по себе си е много предизвикателно. А когато трябва да прекараш две последователни нощи без да си спал и да преминеш едни от най-техничните маршрути в нашите планини, тогава нещата могат да придобият дори и халюциногенни измерения. При мен не се стигна дотам.
Не беше планирано предварително кога и дали да спя, но все пак “спах” един час, а моментът беше избран на база на усещането за умора и недоспиване, което се получи по време на бягането.
В тъмното най-трудно за ориентиране беше по Мраморното било през нощта, защото имаше лека мъгла, която затрудняваше малко откриването на най-добрата пътека за придвижване.
За мен важна е скоростта, а през нощта тя зависи от няколко фактора, от които най-важни са спецификата на терена и колко е добър челникът ти. Много е важно човек да може да разчита на светлината, с която разполага. Понякога е по-добре челникът да не е на главата, а по-ниско – например при бягане в мъгла. Иначе се получава ефект на самозаслепяване и това може да доведе най-малкото до забавяне на скоростта, а при по-сложен терен до изгубване или дори до инциденти.
Моделът, който аз ползвах за Е4 е Led Lencer МH-10. Той има сила на светлината 600 лумена, и батерията му издържа до 10 ч в най-силния режим! Мощната батерия и това, че прави от нощта ден наистина са две много ценни качества за предизвикателства като моето. Например в моя случай светлината трябваше да е достатъчно добра, за да мога да се спусна безопасно от вр. Мальовица до хижата за около 35-40 мин., и от вр. Вихрен до х. Вихрен за 45-50 мин.
Харесва ми функцията, при която завъртането на пръстена на лещата променя светлината в концентриран лъч, който може да освети много отдалечени обекти, до 150 м! Това е много полезно, когато човек търси маркировка или пътека надалеч.
Комбинацията от мощна батерия, силна светлина, ниско тегло и не на последно място ниска цена, за нещата, които предлага за мен се оказа достатъчна причина MH-10 да стане челникът, на който да разчитам през нощта в планината.
Калоян Пейчев и неговото невероятно достижение са част и от новия ни Юбилеен брой Зима 2019, в който ви очакват над 120 страници, изпълнени с вълнуващи теми от света на приключенията + 38 талона за приключенски изживявания и екипировка на обща стойност 2025 лв!
