По професия Венелина Емилова е ИТ инженер, а в свободното си време е любител бегач. Започва да участва в маратони и ултрамаратони преди около 11 години, но любовта към спорта е още от ученическите ѝ години. Обича да ходи из планините и да кара ски.
Вени има богат опит в бягането и ултрамаратоните. Повечето от най-дългите ѝ състезания са в планината, на алпийски терен. Едно от тях обаче е твърде различно. През 2019 г. тя записва 250-километровия етапен ултрамаратон Marathon des Sables, провеждащ се в Сахара. За момента е единствата българка, финиширала успешно предизвикателството. Срещаме се с нея, за да разберем повече за изпитанията, през които е преминала.
Здравей, Вени! Разкажи ни накратко за това емблематично състезание Marathon des Sables?
Marathon des Sables е многоетапно състезание, което се провежда в южната част на Мароко, в пустинята Сахара. Има 6 етапа, които са в 7 дни. Някъде около 250 км общо.
Ти как научи за него и какво си спомняш, че те впечатли най-много?
Научих без да искам, от някаква реклама във Фейсбук. Като един човек, който прекарва доста време там, следвайки разни спортисти, Фейсбук реши да ми изкара препратка към Marathon des Sables. Ами този път уцелиха. (смее се)
Разбира се бях чувала за него и знаех, че се води един от най-трудните маратони/състезания в света. Но като цяло никога не бях обмисляла участие преди да ми изскочи тази рекламка.
Имаше ли големи колебания дали да се запишеш?
Решението беше доста спонтанно. Казах си “Защо пък не. Не съм правила многоетапно състезание, ще пробвам”. След като се записах и си платих първата вноска и започнах да се ровя из нета, и да търся повече инфо, си казах “Уффф, леле, в какво се забърках!” (смее се)
Най-много ме притесняваше не жегата, а наличието на змии и скорпиони в пустинята. Много, ама много ме е страх от тези животинки.
Към този момент какъв беше опитът ти в ултрамаратоните?
Имах вече известен опит с ултрамаратоните – бях правила два пъти UTMB, два пъти CCC, веднъж Lavaredo Ultra и още, и още.
Къде живееше тогава и какви бяха условията, в които се подготвяше?
Живеех в Лозана, Швейцария. Условията за тичане там са много добри, но няма пясък и не е топло.
В Лозана, край езерото (Женевското езеро) имаше малък плаж, около 200 м дълъг. В началото идеята ми беше да тичам там, но бързо ми стана скучно да въртя само там и в крайна сметка направих не повече от три тренировки на пясък. След това продължих да си тичам стандартно – по асфалтовите алеи около езерото. Реално нищо общо с пустинята.
Вижте още: Beyond the Ultimate: ултрамаратоните, посветени на дивата природа
Промени ли нещо в подготовката си?
Започнах да ходя на фитнес. Знаех, че раницата ще е доста тежка и реших да поработя върху ОФП-то и по-точно core-частта, гърба и кръста. Във фитнеса имаше и сауна, та и нея посещавах – уж с идеята да ми помогне да съм по-подготвена за жегата, но дали наистина ми помогна – не съм сигурна.
Каква екипировка трябваше да си набавиш за ултрамаратона?
Като начало трябваше да си взема по-голяма раница. Стандартните, които се носят на ултрамаратон, са много малки. При Marathon des Sables ти си носиш храна за всичките дни, спален чувал, шалте и допълнителни дрехи (ако искаш).
След това беше спалният чувал – той е в задължителната екипировка. Изборът беше труден – трябваше да се прецени съотношението между тегло и температура на комфорт. Аз реших да си взема и шалте, за да не спя директно на камъните (пустинята не е само пясък).
Трябва да отбележа и най-важното – гети. Гетите са може би най-важната част от екипировката – предпазват от пясък в маратонките. Без тях тичане в пустинята не може да има. Абе, може и да може, ама няма да е никак приятно.
Не знам дали и храната се брои за екипировка, но за MDS и тя е много важна. Тъй като тя не се предоставя от организаторите, а всеки участник си я носи сам. Ако искаш да имаш топла храна, си носиш и малко походно котлонче, таблетки/спирт за горене и канче, за да си свариш вода. Разбира се това не е задължително.
Как се справи с логистиката? Участваше ли и друг българин?
Логистиката не беше много трудна. Аз избрах варианта да пътувам сама, а не с чартъра, който беше организиран специално за участниците. Летях до Маракеш. От там с автобус/такси до Ouarzazate. От Ouarzazate, организаторите бяха подготвили извозване с автобуси до първия бивак в пустинята. Имаше и още един българин тази година – Боби Недев.
Вижте още: Краси Георгиев завърши изпитанието в пустинята
Разкажи ни как премина състезанието за теб?
Да започна оттам, че аз не го приемах като състезание, а като едно приключение в пустинята. Никога преди това не бях ходила в пустиня и просто исках да се насладя на изживяването.
Тъй като не знаех какво да очаквам, започнах много бавно и леко първия етап – снимки, приказки с Боби и така лесно и безаварийно мина първият етап.
Вторият етап беше с много дюни, ама наистина много и мнооооого големи.
Почти целият етап беше нагоре-надолу по дюните. Беше хем интересно, хем трудно. Научаваш се да разпознаваш пясъка, къде може да стъпиш по-стабилно и къде ще пропаднеш до глезен.
А в момента, в който се измъкнахме от дюните, пред нас се откри една безкрайна равнина. Накъдето и да погледнеш – равно, а бивакът там някъде и ти тичаш и бивакът все не идва и не идва…
Третият етап – ха, той започна много интересно. (усмихва се) 700 души ми пяха Happy Birthday. На Marathon des Sables има традиция в началото на всеки етап да се поздравяват рождениците. Е, аз бях един от тях на третия ден от маратона.
Самия етап беше труден, поне за мен. Температурата този ден беше по-висока от предишните два и го нямаше обичайният вятър, което правеше жегата още по-непоносима.
Също така, тракерът, който сложиха на презрамката на раницата ми, започна много да ми убива на рамото.
Четвъртия ден беше дългият етап. Доста труден за мен – главно поради липсата на дълги бягания през зимния сезон. Но през този етап и за първи път се сблъсках с болки в стъпалата, породени от пришки. Предишните дни се бяха появили няколко малки мехурчета, но аз успявах да ги третирам и да не ги усещам. Но на дългия етап, като че ли всички те вкупом решиха да започнат да болят.
Вижте още: Защо халюцинираме по време на ултрамаратон?
В този ден за първи път се сблъсках и с пустинна буря. Много силен вятър и огромен облак прах. Трябваше да покрия носа и устата с бъф, а на очите да сложа очила, за да мога поне малко да се предпазя от пясъка, който се просмукваше във всеки малък отвор, който намереше.
За мен, а и може би повечето участници, следващият пети ден беше почивен.
За дългия етап са отделени два дни, за да могат и хората, които само ходят, да го завършат. А за тези, които тичат, вторият ден е почивка.
Шестият е маратонският ден – дистанцията е маратонска: 42 км. Тук най-интересното беше, че заваля дъжд! Да, дъжд в пустинята! Аз първо си помислих, че от бутилките ми с вода капе, след това дори питах бегача край мен дали и той го усеща. (смее се) Дотолкова не можех да повярвам, че ни заваля дъжд в пустинята.
Колко бяха участниците? Имаше ли много жени?
Тази година участниците бяха 752, от които 147 жени.
Вижте още: Кортни Доуолтър – учителката, която се превърна в Кралица на ултрамаратоните
Кое ти беше най-тежко по време на ултрамаратона?
Най-тежко – може би раницата, първите дни, и дюните, бягането в мек пясък.
Как бяха организирани пунктовете?
Пунктове имаше на всеки около 10 км. На тях се даваше само вода – такъв си е регламентът на състезанието, храната ти си я носиш. На пунктовете също така имаше и медицински екипи.
Като цяло състезанието беше организирано доста добре. Дори неочаквано добре. През цялото време, на не голямо разстояние от колоната с тичащи, имаше бъгита и коли на организаторите, два хеликоптера също честичко кръжаха над нас. Всеки участник си имаше тракер с паник бутон и при нужда можеше да извика помощ от организаторите.
Медицинският пункт в бивака беше огромен, особено онази част, която се бореше с всичките пришки по краката на участниците.
Как се хранехте?
По време на маратона всеки си носи цялата храна за всички етапи. Реално, носиш си всичко, освен водата и палатката. Раницата ми в началото беше около 9-10 кг. Организаторите правят правят проверки на екипировката и мерят раницата.
Споделям снимка как изглеждаше храната ми. За да ми е по-леко, бях извадила всичката храна от оригиналните опаковки и, за да не си цапам канчето, ползвах дъното на празна бутилка. Водата на MDS се раздава в шишета от 1,5 л. Когато някое от тях свърши, дъното му се ползва като чиния. Това беше всеобща практика. В канчето само варях водата за вечерята.
Вижте още: Маратонът „Баркли“: Състезанието, което почти никой не завършва
Как преминаваха нощувките?
А-а-а, нощувките. (смее се) Ами те бяха в нещо като палатка, ама не точно. Дори не знам как да го опиша – една черга, опъната на два-три пръта. Ние бяхме шест човека в палатка за осем, та направо си се ширехме.
Всяка вечер си “дооправяхме” палатката, за да я затворим и да не влиза пясък в нея през нощта. Но от пясъка нямаше спасение. Навсякъде по мен имаше пясък – да пия вода и пак пясък хрупах.
Първата нощ малко се изплаших, защото беше толкова студено, че се наложи да облека всички дрехи, които носех, и да се пъхна в спалния чувал. Но после времето беше с мен и в следващите дни вече можеше да се спи без спален чувал. (смее се)
Каква е таксата за участие? Какви са разходите по такова участие?
Таксата, за жалост, от последните две години е още по-висока, всеки може да я провери на сайта на маратона. При добра организация, пътуването и нощувките не са скъпи. Но екипировката може да излезе доста, особено ако се стараеш да си вземеш най-леките неща, за да спестиш грамове или направо килограми от тежест на раницата.
Вижте още: Осемте най-изтощителни състезания в света
За кого е това състезание?
Реално всеки може да отиде. Състезанието е направено така, че дори и с ходене да може да се мине. Времевите лимити са достатъчно големи. При самото записване си казваш дали ще тичаш или ходиш. Но ако човек иска да се състезава, си трябва определено подготовка.
Вижте още: Пирин Галов за свободата, ултрамаратоните и смирението
