Рано сутринта, в 04.43 часа местно време, от 8586 м дойде очакваното съобщение. Заедно с още 22-ма алпинисти, от които 20 чуждестранни и 2-ма шерпи Атанас Скатов е изкачил третия по височина връх на планетата – Кангчендзьонга. Глътка въздух поемаме и ние, които очакваме точно такова съобщение.
Аз и Рени /съпругата на Стефан Стефанов/ обаче оставаме в очакване на ново позвъняване. Знаем, че в същото време по склоновете на върха крачи още един българин и това е Стефан, последният 14-и българин, изкачил на 20 май миналата година Еверест. Не чаках дълго. В 10.05 часа телефонът ми някак си странно позвъня.
Г-н Бешев, вече съм почти в лагер III”. Познах го веднага – беше Стефан. Много изморен, развълнуван и щастлив той продължи. „Днес, 15 май бях първият човек, изкачил се на Кангчендзьонга. Бяхме заедно с моя шерп, с една мексиканка и един чилиец. Ние четиримата проправяхме пътя нагоре. На слизане срещнах голямата група, в която беше и Атанас Скатов. Те се качиха на върха около 5 часа след нас.
Втора глътка въздух. И тя обаче не е достатъчна, защото по склоновете на четвъртия връх на планетата – Лхотце /8516 м/ има още един българин и това е Иван Томов от Русе. Рано сутринта на следващия ден – 16 май настъпва спокойствие. И Иван е постигнал своята цел. Стъпил е на 8516 метра и то без да ползва живителната сила на допълнителен кислород. След Христо Проданов /30 април 1981 г./ и Атанас Скатов /17 май 2017 г./, трети българин изкачва този труден и популярен връх /16 май 2019 г./. За съжаление третата глътка въздух, която поех, трая твърде малко. Тревожното съобщение, което получих, бе когато вече бях изписал на лаптопа горните редове за Иван Томов. Оставям ги така без да ги сваля от текста, защото искам да си останат такива, каквито ги бях изписал само няколко часа преди това.
А ето и подробностите, довели до тъй желаните три съобщения.
Стефан Стефанов
Стефан Стефанов тръгва за Хималаите тихо и без много шум ден по-късно от Наско. В базовия лагер двамата ни алпинисти почти не контактуват. Те са в различни експедиции. Различни са и целите им. Стефан все още не е решил да гони Хималайската корона. Катери за удоволствие. В едно от интервютата след изкачването си на Еверест миналата година пред мен той заяви:
Не съм бил алпинист. И сега не се считам за такъв. И занапред няма да бъда алпинист, но ще катеря големите върхове, докато това ми доставя удоволствие.
Последният 14-и българин, изкачил вр. Еверест, е роден на 22 август 1968 г. в с. Окорш, Силистренска област. Средното си образовние завършва в гр. Силистра, след което продължава учението си в София. Последователно преминава през Висшия институт на МВР, където специализира „Право”, с квалификация юрист. Това обаче не го задоволява и той продължава обучението си в СУ „Св. Климент Охридски” в юридическия факултет, където учи „Право на Европейския съюз”. И това не го задоволява и продължава да учи в УНСС специалност „Финанси” и „Застрахователен мениджмънт”.
От 1992 г. работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. Наред с обучението си активно се занимава и със спорт. Любимата му дисциплина е джудо, където е ставал многократен медалист и републикански шампион в периода 1977-1987 г. е бил републикански шампион и многократен медалист.
Роден и израснал в равнинна Добруджа, Стефан късно открива планината – едва през 1988 година, а към големите върхове поглежда само преди година и то не къде да е, а към най-високия връх на планетата – Еверест. Съхранил е отличната си физическа подготовка от джудо-то и прибавил някои специфични умения от алпинизма, които му носят успех, за какъвто мнозина алпинисти желаят от дълги години.
Всичко това помага на Стефан да се справя много успешно и с големите трудности, пред които го поставят хималайските върхове. Тренира редовно, отнася се много сериозно с подбора на екипировката си, прочел е много неща, както за големите върхове, така и за хората, които ги изкачват.
Имам мечти, които превръщам в конкретни цели. Приемам, че имам работа за вършене и съм готов да платя цената като усилия, лишения, неудобство и дискомфорт. – ми бе казал преди година.
Така подходи Стефан и към свещения за местните жители връх, носещ много трудното за изписване, за изговаряне, а да не говорим и за изкачване Кангчендзьонга. Точно поради това спокойно изчаквах съобщение и за неговото успешно изкачване на върха. И то, както отбелязах в началото, дойде не от други източници, а от самия него – от лагер 3 /7100 м/.
Връх Кангчендзьонга
Връх Кангчендзьонга е един от петте върха в света, който за известно време държи световната корона на най-висок връх на планетата. Това става след като природо-научната експедиция на видния английски ботаник Джоузеф Далтън Хукър (1817 – 1911 г.) най-близкият приятел и съмишленик на Чарлз Дарвин, наред с пряката си работа да изследва растителните видове, провежда и много успешни измервания на височините на някои от най-високите върхове в района на Кангчендзьонга. Тогава Хукър прави и опит за изкачване на върха, достигайки само до 6890 м. Това дава основание на индийската топографска служба да обърне по-сериозно внимание и на Кангчендзьонга. Намирайки се доста навътре в гънките на планината, върхът е изглеждал много по-нисък от намиращия се по-близко до населените места от колкото връх Жану – 7710 м. И сензацията идва – измерената височина на „скрития връх“ е 8579 м., годината е 1848-ма. Открит е новият световен първенец и той е с 407 метра по-висок от действащия в момента лидер Дхаулагири – 8172 м. Впоследствие благодарение на новите и по-усъвършенствани уреди височините на двата върха са коригирани, съответно на 8586 м за Кангчендзьонга и на 8167 м,а за Дхаулагири, като тези височини се запазват и до днес. Но идва 1852 г. и с нея нова изненада – открит е Еверест-8848 м.
Развенчаният световен първенец се намира на границата между Непал и миниатюрното княжество Сиким. По ирония на съдбата всевишният е събрал на едно място най-малкото княжество и най-големия планински масив в света. Територията на Сиким е само 7110 кв.км с население около 180 000 жители. И обратно, ръбът на планинския масив Кангчендзьонга е дълъг 12.5 км от запад на изток, широк е 7 км от север на юг, като близо 6 км от билото се издигат над 8000 м. Целият западен склон е на територията на Непал, а югоизточният на територията на Сиким. Масивът е съставен от 5 върха, 4 от които над 8000 м. От запад на изток те са: Кангбачен – 7902 м, Ялунг Канг – 8433 м, Главен – 8586 м, Среден – 8496 м и Южен – 8490 м. И още нещо – в подножието на планинския масив лежат 5 от най-големите ледника в Хималаите и света: Зему – 27 км, Ялунг – 21 км, Кангчендзьонга – 18 км, Рамнитханг – 15 км и Талунг – 12 км. А като прибавим към това и факта, че върхът е с най-голяма относителна височина от долината на река Тиста, до най-високата точка на Главния връх са около 8000 м. Става ясно какви са мащабите на новия световен първенец.
Тъй като през 1971 г. княжество Сиким се присъединява към Индия, то споменатите по-горе граници се отнасят към минало време. А тъй като върхът вече е изцяло на територията на Индия, той автоматично става и най-висок връх на Индия, сваляйки от престола вр. Нанда Деви – 7816 м.
За името на върха „Петте съкровища на големия сняг” според най-големия познавач на Хималаите проф. Гюнтер Диренфурт са изписани стотици страници. Едни от специалистите търсят името му в петте ледника, които обграждат масива, други в петте върха, които се извисяват във висините, а трети – в местното название, произлизащо от думите „канг“ – сняг, „чен“ – голям, „нга“ – пет и „дзъо“ – съкровище.
В предишната статия от поредица Сандю Бешев ни разказа за Иван Томов. В следващата очаквайте повече подробности от него и за Атанас Скатов.
