Краси Георгиев е мега. Не, по-добре задраскайте това. Краси е ултра и тази година го подчерта с едно най-важните си спортни постижения.
Освен че беше първият българин, одобрен за участие в „най-трудния ултрамаратон на света” – Badwater в американската Долина на смъртта, той стана и първият ни спортист, завършил успешно състезанието, което сам описва като „кошмарно”. Пристрастен не на шега към трудности и предизвикателства, Краси ни разказа за всички препятствия при първото му участие на Badwater, защо ще продължава да се състезава там отново и отново, и какво ще прави в Спарта през 2018.
Кога реши да се включиш в голямото приключение Badwater?
След като участвах на великото Marathon Des Sables в Сахара, си казах, че има и други иконични състезания, на които трябва да се явя. Badwater беше сред тях. То е безценно – въпреки че съществува от 40 години, в него не са участвали твърде много хора. Едва напоследък започнаха да пускат по стотина човека, преди това са се включвали по 20 състезатели на година.
Знаем и че екипът на състезанието не допуска кой да е до него.
Точно така. Трябва да си участвал на много състезания по 220, 250 или още по-хубаво – 320 км. В крайна сметка – няколко хиляди души кандидатстват за 100 места, като 50 от тях са запазени за ветерани. Така че се почувствах изключително щастлив, когато разбрах, че съм сред одобрените.
Докато ни разказваш всичко това, изглеждаш не по-малко щастлив.
Абсолютно! Защото вече знам какво ще правя следващия юли. И по-следващия. И така – всяка следваща година.
На какво се дължи тази почти наркотична привързаност на състезателите към Badwater?
Отчасти на мястото на провеждане, което е много красиво. До голяма степен – и на усещането, че си там заедно със своето семейство. Защото останалите участници са точно това – те са доста специални, преминали са през всякакви гадости и лишения, за да са там. Комуникацията помежду ни върви адски лесно.
Встрани от природните красоти и усещането за близост с останалите бегачи, Badwater е едно изключително тежко състезание.
Определено! Голяма борба е, не е разходка в парка! Първо, защото има непрекъснато изкачване – тръгваш от 85 м под морското равнище и завършваш на височина 2500 м. Другото голямо предизвикателство са температурите – през годините са достигали до 56 градуса по Целзий. Този път беше по-хладничко и се движиха между 48 и 52. Направо студ, хаха.
Имаше ли други неочаквани препятствия?
Ами, да, защото пустинята е непредвидима. Говорих с хора, които бягат на Badwater вече десетина пъти и обясняват, че никога не е едно и също. Един път има невероятни жеги, друг път се завихрят пясъчни бури. Тази година например се изля обилен дъжд. Когато започна, даже му се зарадвах – казах си, че ще поразхлади. После го проклинах, защото докосвайки нагретия до 100 градуса асфалт, водата се изпаряваше и влажността достигна кошмарните 30%.
Но дори това не е успяло да те спре.
Защото се бях подготвил сериозно и методично заедно с моята треньорка Лиса Смит, която е абсолютна машина и истинска легенда в бягането. И бях абсолютно отдаден на идеята, че трябва да се включва и задължително да завърша Badwater.
Нямаше ли обаче някакъв състезателен участък или пък конкретен момент, който можеше да те откаже?
Ами, на Badwater няма нищо лесно. Няма почивка. Няма и никаква сянка, хаха. Ако трябва обаче да посоча най-трудния момент, то това бяха последните двайсетина километра, които са единствено и само изкачване. Защото преди това си изминал 200 км и не си спал около 50 часа. А безсънието може да бъде голям враг – движенията ти се забавят, започваш да се дразниш на най-малките работи, на всеки шум и малко неудобство в раницата, например. Затова финалът беше истински кошмар. Но неслучайно Badwater е най-страшното състезание на Земята.
Наистина ли е такова? Много хора смятат, че подобни определения се залепват с чисто рекламна цел.
Е, не съм участвал на всички ултрамаратони по света, хаха. Но със сигурност Badwater е някъде високо, много високо в класацията на най-трудните състезания изобщо. Комбинацията от природни особености и непредвидими трудности е доста страшна. Освен това ти се стоварва на главата от самото начало и не ти дава нито миг спокойствие. На Badwater всичко е срещу теб.
Вече ни е ясно, че следващия юли ще тичаш в Долината на смъртта. Какво друго обаче си планирал за 2018?
Искам да постигна нещо, на което са се престрашавали малцина. Да участвам и на Badwater, и на 245-километровия Sparthatlone в Гърция. Спецификата там е, че става дума за бягане за определено време. Всеки 40 км трябва да минеш за не повече от 4 часа, иначе те дисквалифицират. Това значи, че нямаш възможност да се спреш дори и за 5 минути, което е убийствено. Иначе работя над проекти за тичане в Бразилия, в Монголия, както и по Пътя на коприната, който е 10 000 км. Ясно е, че няма да се спра на едно място.
