На 25-и юни Румен Райнов – Жиро, успя да прелети рекордните 323 км с парапланера си. Това е новият национален рекорд за най-дълго разстояние, изминато с парапланер. Предишното най-добро постижение принадлежи на Николай Велев – 313 км. Като допълнение към рубриката „Летателни дневници“ – списвана именно от Николай, четем следващите редове – впечатленията на Румен Райнов от рекордния му полет.
Това беше една панорамна, живописна разходка над родината – квадрати от гори, поля, жита и блокове лавандула. Пълно бе с комбайни, които определено ги чакаше доста работа.
Баирчето до с. Миладиновци, доколкото знам, е пробвано веднъж и се спряга като добро място за старт при силни източни-североизточни ветрове.
Тук може би е моментът да благодаря на Коцето за пионерството, че търси и пробва нови места и за транспорта до самия старт.
Баирът е сравнително малък и леко полегат, а основният вятър е доста приличен. Небето е видимо с условия и не се бавим в приготовленията, затова и забравям да сложа слънцезащитен крем.
И така, аз и Адриан излитаме, лека-полека набираме някой друг метър, но малко по-късно изпускаме качването и слизаме „с асансьора” в задната част на баира, без да можем да се върнем отпред в полет. Леко смущаващо като за първи опит.
При втория опит вече сме с Даниел и Веско във въздуха. Като по законите на Мърфи, улицата е встрани от баира. Веднага след първите събрани метри криввам към нея и така се сбогувам с баирчето. Сам съм. Сенките видимо се движат с висока скорост по терена. За по-сигурно не търся по-силно качване и бавно се изнасям.
Оттук, нататък всичко е като на кино лента… Теренът се сменя под мен като кадри.
Полетът върви изключително бързо и безпроблемно, всеки облак работи с широки и плътни качвания. След Лозница, посока Попово, навлизам под доста сочна улица като това е може би най-дългата ми права, без нужда от въртене. Вече съм в режим и ги „метнах” – да ида до тази – там съм, хайде до следващата – хоп. По правата вдигам до 78 км/ч. После теренът не ми е много познат и даже не си правя труда да проверявам къде съм – облаци, села, жита…
След Ловеч небето се поизпразни и вече е с по-малки и по-кратко живеещи кумулуси (даже само мъгели). Преминавам в режим „въртя всичко”, защото скоростта на отнасянето ме устройва и се стремя да отсроча финалния глайд максимално дълго.
Лицето ми вече пари от изгарянето, а вратът и гърбът ми са схванати. Тъй като вече ми става ясно, че е въпрос поне за лично постижение, решавам че ще държа до края.
Съзирам добре познатите очертания на Врачанския Балкан. С тънка усмивка тихо си казвам на глас: „Хайде, Жиро, това е твоят ден.”
