…продължението на красивата старопланинска приказка Послевкус.
Една винарна , сгушена насред Белоградчишките скали, в близост до село Боровица, събуди всички сетива. Познатото тук, във „Винарска изба Боровица“, не беше виното, платата със сирена или вниманието, което получихме от собствениците. Става дума за неподправеността и страстта, присъща на децата, които страстно обичат своите герои и неподправено изразяват своите емоции.
Адриана Сребринова, съсобственичка на избата, ни увлече в разказа си за виното и за избата. Грабна ни вниманието от самото начало:
„Там, където се извади вино, там се и четат книги,“ казва тя. „Работата на технолозите е да търси баланса в състава на виното и впечатлението, което остава, тъй като то не е просто напитка. Виното е много сложно. Не случайно е сакрална напитка. Не случайно дори мляко няма в църквата, но има вино.“
През 2002 година, тя се мести от Пловдив в Боровица, за да прави вино. Не веднъж са я питали защо се мести в „Северозападнала“ Стара планина, не веднъж тя е отговаряла, че за нея този район е „Северозапазен“. С не малко препятствия е трябвало да се пребори напук на 25-годишния й опит във винарството. Не малко е научила, видяла, преживяла от момента, в който се мести до днес. Дали си е заслужавало?
Тя нарича виното „свещена напитка“. Посветила е живота си на създаването на ограничени видове вина, на тероара, което означава „усещане за място“ и включва в себе си не само качествата на виното, но и начина, по който околната среда се отразява върху производството му. Лозята по правило са разположени на три места – Боровица, Градец и брега на река Дунав. Така винарната в днешния си вид предлага минимални количества вина, но със силно изявен характер, този на съответния тероар. А за това спомага основно червената песъкливо-камениста почва. Сякаш вината са поели от характера на създателите си. Дали си заслужава да се посветиш на страстта си, както децата, когато несъзнателно се унасят в любимите си занимания с часове, дни, месеци, години?
„Доброто вино се прави в лозето, на точното място. Затова избягах от черноземните почви. Аз приемам тази част на страната за „Северозапазена“ България и това е до сега, и това е философията ми. Да гледаш продукт, който влиза в стомаха, докато си обграден от мандри… и всичко, което се произвежда тук, е невероятно вкусно поради климата,“ казва тя и добавя, „В Южна България слънцето е убийствено, докато тук не е така, киселините на гроздето се запазват,а те са гръбнакът на виното. Това, което ни привлече тук, е безспорното наличие на баланса между захари, киселини и феноли.“
„Илиянчо, нямаме вино,“ прекъсна разказа си Адриана. Докато тя говори, ние дегустираме различните вина заедно със сирена, красиво подредени в плата, произведени от местна мандра, подпомогната от Българското дружество за защита на птиците. Опитваме виното с четирите си сетива, започвайки с очите. Те са първият орган, с който, според Адриана,ще преценим дали да продължаваме да се „занимаваме“ с това вино. Следващо е обонянието:
„Носът е много силен във вината, много понятия има за носа като например дали едно вино има добър нос, зелен нос и дава пълна картина какво да очаквате от виното,“ разказва тя.
Следват другите сетива – чукването на чашите с вино включват и ушите в оценката. А в устата виното трябва да бъде задържано няколко секунди, за да се насити и небцето, да се усети поведението на виното. След преглъщане се затваря устата, за да се усети по-добре и послевкусът…
„Послевкусът е едната оценка при дегустация, която може да срути производителя,“ споделя тя.
Прибрахме се в София. Дни след това усещах послевкус от цялостното преживяване –а именно как се заглеждам във вината и дълго избирам подходящата бутилка за вечеря, как обръщам по-голямо внимание на качеството на продуктите, които купувам, как се храня по-бавно, наслаждавайки се на всяка хапка и глътка. Как вървя по улиците и се усмихвам малко повече и гледам хората в очите. Как чакам да дойде уикенда, за да се изгубя някъде сред природата отново. Замислих се и какво стана с моите страсти. Къде ги оставих и с какво по-важно за Бога съм ги заместила…
