Американката сноубордистка Кейтлин Фарингтън спечели олимпийската титла в халфпайпа от Сочи. Кейтлин е родена на 18 декември 1989 г. Тя е израснала в животновъдна ферма в Айдахо. В момента 24-годишната сноубордистка живее в Солт Лейк Сити, Юта, където усилено тренира любимия си спорт. Преди олимпийския си дебют Кейтлин се състезава в Европейските Winter X Games, където спечели златен медал.
Повече за Сочи, халфпайпа и сноуборд постиженията можете да научите от самата Кейтлин Фарингтън в интервю, специално предоставено на 360°.
Какво е усещането да спечелиш златен медал от Олимпийските Игри?
Ами Олимпиадата беше луда. От мен не се очакваше победа. Мисля, че изненадах доста хора, защото едвам се класирах в отбора на САЩ, а факта че си тръгнах с медал е направо невероятен. Животът ми се промени завинаги.
За малко да не влезеш в отбора на САЩ и не бе сред фаворитките за Сочи. Това отне ли част от напрежението?
Не мисля, че го облекчи. Но знаех ръновете, които искам да направя, за това когато отидох там се опитвах да карам чисто и да стигна до финала.
Когато вече бе на финала забавляваше ли се или си мислеше, че трябва да си фокусирана и концентрирана?
Забавлявах се през цялото време. Единственият момент, в който бях притеснена бе първия ми рън на квалификациите. Тогава си каза „Леле, на Олимпиадата съм!“ и малко се стреснах. Обаче след това си помислих, че съм просто на поредното състезание и се успокоих.
Какво е да се състезаваш за страната си?
Никога не съм си представяла, че ще съм толкова патриотично настроена докато съм в Русия. През цялото време виках за Team USA.
Докато растеше в Айдахо, минавало ли ти е през ума, че някога ще стигнеш до тук?
Когато започнах да карам сноуборд не си представях, че някога ще стана златен медалист от Олимпиада. В началото исках да стигна до X Games и това бе моята цел. След това си помислих, че някой ден може да отида и на Олимпийските игри, но дори не съм си и представяла, че още в първото ми участие ще си тръгна със златен медал.
Какво означава за теб спечелването на злато за САЩ и за Айдахо?
След като отнесеш златния медал у дома имаш усещането, че целия труд ти през годините се отплаща. Щях да съм щастлива дори ако бях взела бронза или среброто (смее се). Но усещаш, че всичко си е струвало. Положих страшно много усилия и успях да го постигна за себе си.
Как се почувства когато успя да влезеш в отбора на САЩ?
Спечелването на мястото в него бе най-трудната част от целия процес. Има толкова много силни американски райдърки, а състезанията бяха всяка седмица. Пътувах от едно място на друго. Участвах в пет надпревари, но по-скоро бяха шест, защото една бе отменено, а седмицата след това имаше три в Мамут. Беше доста гадно. Беше изморително. В Мамут почти се отказах. Мислих си, че няма да успея да стана част от отбора, защото борбата бе за последната квота.
Когато влязох в пайпа по време на финалния си рън на последното състезание, чух коментатора да казва: „Кейтлин трябва да победи, за да бъде включена в отбора“ и като чуеш нещо подобно – нали се сещаш, няма напрежение (смее се). Но да, квалификационния процес бе най-трудната част.
Това за някои е възможността на живота. Смяташ ли, че жертвите си струват?
В крайна сметка, ако се представиш добре и си тръгнеш щастлив от преживяното на Олимпиадата, тогава – Да, струват си. Но виждам и другата страна, където хората са недоволни и са толкова стресирани, а сноуборда би трябвало да е забавен. Но понякога Олимпиадата не е весела.
Докато те гледахме по телевизията изглеждаше сякаш се забавляваш, а други хора приемаха нещата доста по-сериозно.
Беше страхотно. Това бе най-дългия ден в живота ми. Трябваше да карам квалификации, полуфинал и финал. На тренировката преди полуфинала не влизах от една и съща страна и непрекъснато променях ръна, който правех. Треньорите повтаряха „Кейтлин трябва да тренираш този, който смяташ да правиш“ но аз имах нужда просто да покарам сноуборд. Да се настроя психически. Защото знам, че когато се забавлявам карам най-добре. След като направих второто си спускане бях толкова облекчена, че всичко е приключило. Исках просто да ми е забавно.
Ти бе една от първите, които направиха своя рън на финала. Какво беше усещането да седиш и да гледаш Хана Титър, Кели Кларк и Тора Брайт.
Не ме вълнуваше особено. Знаех, че съм дала всичко от себе си този ден. Бях доволна от резултата си и мястото си в класирането. Бях щастлива, че мога да седна и да си почина. Наоколо имаше толкова много напрежение, че кога всичко приключи бях страшно облекчена. Да наблюдавам карането на всички тези момичета бе доста забавно, защото за първи път, всъщност, можех да гледам самото състезание. Обикновено не следя какво правят другите преди да вляза в пайпа.
Как се почувства когато осъзна първо, че си на подиума, а след това – че печелиш?
Мисля, че след като мина Хана Титър си казах „Ти си на подиума, каквото и да стане!“ и когато го осъзнах се почувствах страхотно. Бях на първата си Олимпиада и съм на подиума. Бях много развълнувана. Когато и Кели се спусна и нейния резултат излезе си казах „Леле, току що спечелих Олимпиадата.“ Беше доста нереално за мен. Родителите ми бяха там и видяха всичко, а аз разправях на хората, че немога да си представя какво щеше да е, ако трябва да им се обадя и да им кажа. Беше страхотно, че бяха там с мен и преживяхме всичко заедно.
Какво мислиш за церемониите с цветята и връчването на медалите?
Церемонията с цветята беше готина. Бяхме там и станахме част от нещо яко. Чак когато минах по моста, за да застана зад сцената осъзнах, че съм спечелила. Това бе на следващия ден, а до този момент имах толкова много работа с медиите. Поглеждаш навън и виждаш близо 20,000 души. Беше като на концерт. Тогава го усетих. Не бях видяла медала до тогава и за това все още не вярвах. Беше невероятно да седя на сцената и да слушам химна. Беше неповторимо преживяване.
Как се справяш с вихрушката от медийно внимание?
Вихрушката е страхотна. Обичам да говоря, така че… Сега по цял ден ми се налага да говоря за себе си и да казвам какъв невероятен човек съм… (Смее се).
