Тази история разказва за едно пътешествие из Странджа планина. В края на текста има видео, озаглавено “Странджа и хората. Симбиоза без булдозери”. То се опитва да пресъздаде духа на това място през погледа на пътуващите през него. Познавам хора, които са правили подобни трипове с колела, пеша или на стоп. Те разказват различни истории, но общото е, че Странджа планина и всички неща в нея винаги оставят траен отпечатък върху тях.
Планината е най-слабо населената област в страната. Доскоро затворена за външния свят, тя все още е запечатана извън “нормалното” време, а липсата на хора я прави интересна за нас. Някои отиват там с големи, жълти машини – за да останат, като собственици на постройки, в които да посрещат преминаващите пътници и да печелят пари. Други пък само преминават с автомобили, велосипеди или пеша – за да остане Странджа.
Тръгваме петнайсетина души, няколко автомобила с багажници за велосипеди и две надуваеми лодки. Началната точка е село Маточина, крайната – Синеморец. С нас е и 3-годишния Йоан, за който има монтирана малка седалка на колелото на татко Туше. Маршрутът най-грубо е разделен на няколкокилометрови велоотсечки за колоездачите, а останалите оказват подкрепа – шофират автомобилите с багажа, пият бира, возят се. Ето няколко от местата, през които минаваме:
При първата нощувка из черните пътища край село Маточина с джипове ни съпровожда гранична полиция. Опъваме палатки до едно езеро почти на границата. В далечината се мержелеят турски села, които по някое време са били български, после турски, после пак български и т.н. Затова си имат и черква и джамия.
Надуваме лодките и гребем на залез слънце из езерото.
На сутринта започват хаотични уговорки кой накъде да кара, определят се най-общи и по-скоро пожелателни точки на срещи между автомобилите и колоездачите. Накрая се очертава следният принцип – каране (респективно въртене на педалите) в някаква обща посока в коридор с широчина няколко километра.
Колоездачите потеглят рано, а хората с колите остават да се чешат сънено по пъповете. Намяткват багажа по автомобилите и палят двигателите към сутрешните си бири.
Нещо за багажа. След първата вечер всички вещи се пръсват по свой собствен и твърде сложен път. През цялото пътуване из Странджа, те изчезват, появяват се, местят се от кола на кола, постоянно са издирвани от някого. Типична картина – някой се дупи, заврян в багажника или задната врата и 30 минути не излиза от там. Когато най-сетне се изправя започва изречението си с “Ъ-ъ-ъ, къде е…?”
Спираме където има неща за разглеждане – например край пътя гние стар бункер за картечница, гледащ към Турция. Или ръждясват допотопни отбранителни съоръжения, приличащи на закопан в земята танк.
Пътищата са тесни, попукани и в дупки. На места почти липсват, но на най-гладките двуметрови участъци някой е успял да вмести едно “Vignette”. Иначе са живописни, завоести и пусти.
Спираме изключително често за работнически бири. Работническите бири се пият на крак, срещу обещание да се върне амбалажа и струват няколко стотинки. Купуват се от магазина.
Магазините в Странджа са невзрачни постройки с кръгчета боза от дъната на шишетата по тезгяха. Магазинерите смятат покупките с химикалка на амбалажна хартия и после завиват сиренето в нея. Старци, разполагащи с всичкото време на света, се препичат отпред, седнали на циментов праг или щайга.
Веднъж пред един магазин ни напъплят дребни, жилави момчета от дом за изоставени деца. Разказват за къщата на стария англичанин в долината на реката – и той като нас си свивал тютюн на ръка. Много искат и те да карат колела, просят цигари и стотинки. Доволни отнасят двете листчета за свиване, които им давам.
След лагер преди Петрова нива на брега на приток на река Велека продължаваме към Кости. Преди селото завалява силен дъжд. Хората с колите стигат първи и засядат на картофки и бира в кръчмата на площада да чакат колоездачите. Спането на палатки няма да е приятно, а и всички ще пристигнат кални и подгизнали. Отскачам до кметството да питам кмета за съвет – къде в селото да се подслоним и изсушим.
Управникът на Кости е хубав човек. Разказвам му ситуацията и той обещава да ни отключи една стая в кметството, за да пренощуваме в нея. Браво! Казвам му и за намерението ни на сутринта да се спуснем с лодка по Велека и той застава пред голямата карта на стената и ми показва различни участъци по речното корито – докъде е почистено и къде е задръстено с дървета.
След няколко часа пристигат колоездачите. Окаляни. Започват да се леят бири. Под кръчмата има дискотека и се пренасяме в нея. Слиза се по стълби, а вътре сепарета и съдрана билярдна маса. Дискотека било е в някои по-добри, забравени времена. Сега колорит привнасят олющения пилон за стриптийз и група четвъртити, сурови местни мъже. От онези, които пощуряват, когато си задържиш погледа върху тях повече от три секунди. С единия се заговаряме някак си. Не може да разбере човека, че група хора пресичат Странджа на колела. Извратено поколение сме били, ненормални, не сме се хващали у работа и туй то, диванета с диванета…
Началото на плаването с лодка по река Велека е в Кости, а крайната цел – 20 километра по-надолу, до село Бродилово. Коритото е затлачено с паднали дървета и се налага да слизаме на брега около 20 пъти, за да ги преодоляваме по суша.
20 пъти следното упражнение – гребнем малко с греблaта и хоп – отпред поредната купчина дървa. На повечето от местата, на които отбиваме, бреговете са високи метър, метър и половина. Пада голямо катерене сред корени, драки и растения, които сто на сто се казват „Чакай малко“ на латински. Ако не са отровни, задължително имат шипове.
Всъщност спускането с голяма гумена лодка по река Велека, много прилича на превантивна програма срещу ревматизъм. Ревматизмът е болест, която би могла да се повлияе благоприятно от копривата. Растението коприва расте в плътни, широки килими по двата бряга на река Велека. Аз бях с късметлийски панталон, с дълги крачоли, но останалите не бяха. Три дена се бориха с отровата на копривата, но оживяха. Сега са имунизирани навеки.
При някои от препятствията успяваме да се проврем отдолу, залегнали на дъното. При други се покатерваме върху стволовете и прехвърляме тежката лодка. Веднъж решаваме да пробиваме през едно затлачване от шума, тръстики, малки клони и пластмасови боклуци. Жицата и Ненко се впускат в дива сеч с мачетето-на-льольо. След 30 минути изтощени преминаваме, а реката става някак си по-свободна и приветлива. Мачетето е полезен инструмент!
Малко преди да акостираме на моста при село Бродилово, се разминаваме с един рибар, скатал се сред храстите на едно полуостровче. Профучавайки с лодката покрай него му извикваме: „Защо не си почиствате реката, ей!“. Рибарят казва: „На мен не ми пречи“ и замята въдицата. Прав е човека, той гумени лодки по Велека не кара. Стигаме до моста на село Бордилово, вадим калната, опесъчена лодка и я мъкнем по баира към една чешма, където я поизплакваме.
Отморяващи бири в Бродилово. От там – с автомобилите до Синеморец. Спасяваме колоездачите от една негостоприемна, ветровита магистрала. Работнически бири от магазинчето в Синеморец и битка с предметите от Багажа посред нощ. Кратък преход и се пльосваме на плажа на Липите.
На сутринта лежане в дупки в пясъка и гребане в свободен стил из широкото устие на Велека.
Ето видеоисторията за пътешествието из Странджа, заснета и разказана от Стоян Велинов:
Още разкази на Ваню Кръстев можете да намерите в блога му Nagrevatel.
