Една раница 15 кг, един челник, много ентусиазъм и приятелска съпричастност. Така започва всичко в прекрасната юнска вечер някъде там над София…
Нека набързо да се представя. Казвам се Наско и в момента сбъдвам една моя мечта, а може би тя е такава за много от нас: да бъда високо над прекрасната ни земя покрай облачета от птички, върхове и най-вече заобиколен от свобода! Опитвайки се да трансформирам мечтата си в хоби, от около две години и половина (от 2010 г.) се занимавам с летене и по-конкретно – с парапланеризъм.
Парапланерът е летателен апарат, който позволява на човек да лети свободно във въздушното пространство без никаква моторна сила, използвайки само природните ресурси като вятър и топлина. Слънцето – нашата „неизчерпаема“ батерия, нагрява земната повърхност, тя от своя страна отделя топлина, която се отнася далече нагоре и достигайки определена височина, кондензира и образува прекрасните облачета, които виждаме много често, когато погледнем към небето. Топъл въздух – пара – основният елемент, спомагащ за активното летене именно с парапланер. Преследването на тези топли въздушни потоци (термики) прави възможно издигането на невероятни височини и изминаването на огромни дистанции, като в крайна сметка ни кара да се почувстваме за момент истински свободни.
Поредният летателен ден вече е факт. Едвам дочаквам работният ден да се изниже и да дойде моментът, в който ще се видя с Костадин Гяуров и ще се качим на добре познатия ни старт на Витоша – „Комини“. Ентусиазиран правя заключителен преглед на метеорологичните условия, товаря крилото си и потеглям към Драгалевци, където обикновено се срещаме с летящите хора.
Планът е както обикновено – следработното летене не ни позволява много часове във въздуха, тъй като след 15:00 ч. слънцето поема всекидневния си ход и отива бавно-бавно към поредния си залез, за да изгрее за човечетата някъде от другата страна на планетата.
Междувременно колеги парапланеристи цяла седмица споделят идея, която първоначално ми се струва доста абстрактна.
Нощен полет…
Казвам си:
– Полет… в пълен мрак!
– Как ще излетим!?
– А как ще кацнем!?
– Това не може да е истина…!
И така, чакаме цяла седмица, за да се съчетае луната със североизточния вятър (подходящ за летене на Витоша) или поне минимален нощен ход, но уви, не се получава.
Докато не идва въпросният петък (29 юни 2012 г.). С Костадин Гяуров сме и след работа, в 19:20 ч., тръгваме към Комините. Много приятен североизток (NE), скорост на вятъра около 2m/s. Излитаме към 20:00 ч., правим бърз, но съдържателен полет и в 20:30 ч. кацаме на „жиците“ (по-близката кацалка до площада) в Драгалевци, скатаваме крилата и тръгваме обратно нагоре да свалим колите. След пристигането ни на паркинга горе луната се е показала и свети доста добре, взимаме автомобила и потегляме надолу. Но моментално се решаваме, обаждаме се да ни чакат на кацалката до „Царско село” с кола, запалени фарове, фенери, каквото имат, грабваме челниците и газ към старта. Там ни чака нощен ход между 0/1 м., луната огрява всичко наоколо, но все пак си е за челник. Оправяме се, издебваме затишие, челен старт и в 10:30 ч. се носим в мрака към кацалката. Трудно е с думи да се опише гледката, просто прекрасна. За ориентир и посока поемаме курс директно към големите червени светлини на „Царско село”, пристигаме с добра височина, не мога да кажа точно колко, защото летя без уреди (варио или GPS), но имам време за Sat, Asymmetric360, Wingover‘s. Кацането е лесничко, луната помага доста за видимостта, както и лампите на сградите до кацалката, челникът и разбира се, фаровете на наземния екип.
София е прекрасна нощем оттам, откъдето я гледахме. Беше страхотно…
Материалът е част от рубриката „Лични истории“ на специалния брой на списание 360°.
