Той се движи с над 1000 км/ч, подлага тялото си на претоварвания, смятани за смъртоносни, чупи кости и временно губи зрението си. И всичко това не в името на рекордите, а за да разбере докъде се простират възможностите на човешкото тяло и как могат да бъдат спасени хиляди човешки животи. Историята на американския лекар и изследовател Джон Пол Стап е сред най-необикновените в историята на авиацията.
На 10 декември 1954 г. в пустинята на Ню Мексико един мъж е пристегнат с предпазни колани към метална шейна, монтирана върху железопътни релси. Зад гърба му са разположени ракетни двигатели. След секунди те ще го ускорят до скорост, близка до тази на звука, а след това специална спирачна система ще го спре за части от секундата.
Мъжът е 44-годишният полковник Джон Пол Стап. Той не е каскадьор, нито професионален състезател. Той е лекар, биофизик и офицер от американските Военновъздушни сили. И доброволно се е съгласил да участва в един от най-екстремните експерименти, провеждани някога върху човешкото тяло.
Резултатът ще му донесе прозвището „най-бързият човек на Земята“. Но много по-важното е, че ще промени представите за границите на човешката издръжливост.
От медицината до ракетната шейна
Джон Пол Стап е роден на 11 юли 1910 г. в Салвадор, Бразилия, в семейство на американски баптистки мисионери. Израства в среда, в която образованието и служенето на обществото имат особено значение. По-късно се премества в Съединените щати, където получава забележително разнообразно образование.
Завършва университета „Бейлър“ в Тексас, защитава докторска степен по биофизика в Тексаския университет през 1940 г., а през 1944 г. получава и диплома по медицина от Университета на Минесота.
Същата година постъпва в американската военна авиация като лекар. Времето е особено подходящо за човек с неговите интереси. Самолетите летят все по-високо и по-бързо, но познанията за това как човешкият организъм реагира на екстремните условия изостават от развитието на техниката.
Първоначално Стап изследва проблемите на полетите на голяма височина – недостига на кислород, декомпресионната болест и опасностите, свързани с ниското атмосферно налягане. Участва в изпитания на кислородни системи при полети на височина около 12 000 метра.
Скоро обаче вниманието му се насочва към друг въпрос: какво се случва с човешкото тяло при внезапно спиране?
По онова време се смята, че силните отрицателни ускорения при катастрофа почти неизбежно водят до смърт. Стап подозира, че истинският проблем не е само в големината на претоварването, а и в начина, по който силите действат върху тялото. За да провери хипотезата си, той решава да използва най-убедителния възможен експериментален обект – самия себе си.
Човекът, който се научи да катастрофира
През 1947 г. американските Военновъздушни сили започват програма за изследване на внезапното забавяне, използвайки специална ракетна шейна, движеща се по релси. Идеята е сравнително проста: шейната се ускорява до висока скорост, след което се спира рязко, симулирайки силите при самолетна катастрофа.
Първоначално се използват баласт и манекени, но скоро започват и изпитания с доброволци. Стап става един от най-активните участници. Експериментите са изключително болезнени. При рязкото спиране тялото се стреми да продължи движението си напред, а коланите трябва да поемат огромните сили. В хода на изпитанията Стап два пъти чупи дясната си китка, получава счупвания на ребра, губи зъбни пломби и претърпява кръвоизливи в ретината, които временно увреждат зрението му. Въпреки това продължава.
Постепенно експериментите доказват нещо революционно: човешкото тяло може да понесе много по-големи претоварвания, отколкото се е предполагало, стига да бъде правилно обезопасено.
Това откритие променя подхода към конструирането на самолетните седалки, предпазните колани и системите за аварийно спасяване.
Особено важни са резултатите от изпитанията със седалки, обърнати обратно на посоката на движение. Те показват, че при внезапно спиране подобна позиция позволява натоварването да се разпредели върху по-голяма част от тялото и значително намалява риска от тежки травми.
Вижте още: Рекорд за Гинес: Николай Калайджиев извърши 1021 излитания и кацания за 15 часа
1017 км/ч и спиране за секунда и половина
Кулминацията на експериментите настъпва на 10 декември 1954 г. във военновъздушната база „Холоман“ в Ню Мексико.
Стап заема мястото си върху ракетната шейна Sonic Wind No. 1. Тя е оборудвана с мощни ракетни двигатели и специална спирачна система.
При изпитанието достига 1017 км/ч – скорост, която по онова време надхвърля официалния рекорд за движение по суша. Така Стап получава прозвището „най-бързият човек на Земята“.
Но истинското изпитание тепърва предстои. Шейната спира за приблизително 1,4 секунди. В пиковия момент тялото му е подложено на претоварване от 46,2 g – над 46 пъти земното ускорение. В някои източници е посочена сила от 40 g, което все още е впечатляващо
За сравнение, пилотите на съвременните изтребители обикновено работят с претоварвания до около 9 g, при това със специална подготовка и защитно оборудване. При Стап натоварването е много по-голямо, макар и за изключително кратко време и в различна посока.
След спирането той е жив, но състоянието му е тежко. Получава кръвоизливи в очите и временно губи зрението си. Въпреки ужасяващото натоварване се възстановява без трайни увреждания от този експеримент.
Стап доказва, че човешкият организъм може да оцелее при сили, смятани дотогава за несъвместими с живота. Не по-малко важно е, че показва колко решаваща е ролята на правилно конструираните предпазни системи.
Това е последното му лично изпитание с ракетната шейна.
Експерименти на границата на възможното
Ракетната шейна далеч не е единственото опасно изпитание, в което Стап участва лично. В друга серия експерименти той изследва как въздушният поток въздейства върху пилот, останал без защитния прозрачен капак на кабината. За целта лети в реактивен самолет със скорост около 920 км/ч при отстранен капак. Целта е да се установи дали пилот може да оцелее при подобни условия и какви са възможностите за безопасно катапултиране.
Стап участва и в изпитания, свързани с парашутни скокове от голяма височина. По-късно работата му допринася за развитието на програмите Manhigh и Excelsior, които изследват оцеляването на човека в стратосферата и подготвят почвата за бъдещите космически полети.
Вижте още: Свива ли се сърцето при продължително плуване и дълъг престой в космоса?
От авиацията до автомобилните колани
Едно от най-значимите наследства на Стап няма нищо общо с поставянето на рекорди. Изследванията му показват, че при катастрофа правилното обезопасяване на човешкото тяло може да бъде разликата между живота и смъртта. Той разработва и изпитва усъвършенствани предпазни системи, които разпределят силите върху по-устойчивите части на тялото.
Стап се превръща в един от най-активните защитници на използването на предпазни колани в автомобилите. Още през 50-те години започва да представя резултатите от експериментите си пред автомобилната индустрия. През 1967 г. се включва и в американските програми за безопасност на движението.
Инициатор е на научна конференция, посветена на автомобилните катастрофи и защитата на пътниците, която продължава да съществува и днес под неговото име. Така човекът, който доброволно се подлага на огромни претоварвания, допринася за технологии, които впоследствие спасяват безброй животи.
Как се ражда „Законът на Мърфи“
Една от най-любопитните истории, свързани с Джон Пол Стап, е тази за произхода на прочутия закон на Мърфи:
Всичко, което може да се обърка, ще се обърка.
Историята ни връща към 1949 г. и експериментите с ракетната шейна. По време на едно от изпитанията измервателната апаратура не отчита никакви данни. Причината се оказва съвсем прозаична – техник е свързал неправилно датчиците, които трябва да регистрират силите, действащи върху тялото при рязкото спиране.
Инженерът Едуард Мърфи, участвал в разработването на измервателната система, реагира раздразнено. Според най-разпространената версия той заявява приблизително следното: „Ако има начин някой да направи нещо погрешно, той непременно ще го направи“.
Репликата бързо се превръща в шега сред участниците в проекта, а Стап допринася за популяризирането ѝ под името „Законът на Мърфи“. Според разказите на негови колеги, на пресконференция той обяснява, че успешното провеждане на опасните експерименти се дължи именно на спазването на този принцип. С други думи, екипът винаги допуска, че нещо може да се обърка, и предварително взема мерки това да не се случи.
Точните обстоятелства около появата на закона остават предмет на спорове, но връзката му с експериментите на Стап е добре документирана. 
Самият Стап е известен с чувството си за хумор и любовта към афоризмите. Той формулира и собствен принцип, известен като „Закона на Стап“:
Всеобщата склонност към некадърност превръща всяко човешко постижение в невероятно чудо.
Зад тази иронична мисъл стои същото разбиране за човешката природа. Хората неизбежно допускат грешки, понякога дори при най-простите задачи. Затова истинското постижение не е да разчитаме на безпогрешността им, а да създаваме системи, които предвиждат и предотвратяват последствията от тези грешки.
За човек, който ежедневно рискува живота си в научни експерименти, това не е просто остроумна забележка, а основен принцип на безопасността. 
Зад хумора стои сериозна философия – безопасността не бива да зависи от предположението, че хората никога няма да допускат грешки.
Наследството на най-бързия човек
Джон Пол Стап се пенсионира от Военновъздушните сили през 1970 г. с чин полковник, но продължава научната си и обществена дейност. Получава множество отличия, сред които Националния медал за технологии на САЩ през 1991 г. През 1985 г. е включен в Националната зала на славата на авиацията.
Умира на 13 ноември 1999 г. в Аламогордо, Ню Мексико, на 89-годишна възраст.
Днес ракетната шейна Sonic Wind No. 1, с която извършва най-прочутия си експеримент, е част от колекцията на Националния музей на авиацията и космонавтиката „Смитсониън“ във Вашингтон.
Историята на Стап е необикновена не само заради скоростта, която достига, или заради болката, която понася. Той е сред онези редки изследователи, които съзнателно превръщат собственото си тяло в лаборатория, за да направят света по-безопасен за останалите.
Вижте още: Homo sapiens: колко адаптивно е човешкото тяло в екстремни условия?
