Робинсън израства в покрайнините на Чикаго. Родена през 1911 г., тя е типичен за онова време тийнейджър, който всеки ден използва влака, за да стигне до училище. В един конкретен ден през 1928 г. тя закъснява. Нейният учител по биология, който вече се качва на влака от горната платформа, я забелязва отдалеч и си дава сметка, че тя ще закъснее за часа, защото няма как да успее да хване влака. Мигове по-късно тя сяда до него. Изумен, той я поздравява за бързината и ѝ предлага на следващия ден да ѝ засече време в коридора на училището.
Резултатът от хронометъра го смайва и това води до покана към Бети да тренира с мъжкия лекоатлетически отбор на гимназията „Торнтън Тауншип“. Малко след това Женският атлетически клуб на Илинойс ѝ отправя покана. За нула време тя заминава за олимпийските квалификации в Ню Джърси. Още преди да навърши 17 години, Бети отплава с кораб към Амстердам за Олимпийските игри през 1928 г., вдъхновена да представлява страната си.
В онзи юлски ден Бети бяга дисциплината 100 метра с цялото си сърце, с такава скорост и радост, че печели първото място. Медалът на Бети Робинсън е първият олимпийски златен медал за САЩ в лекоатлетическа дисциплина при жените. Летните олимпийски игри 1928 са първите игри с женска лека атлетика изобщо. Преди 1928 г. САЩ вече имат много олимпийски медали в леката атлетика, но само при мъжете, тъй като жените не са били допускани до тези дисциплини.
Бети се завръща в САЩ със златен и сребърен медал (от щафетата 4х100) от Олимпийските игри. Поставя си за цел да тренира още по-усилено и да се върне за Олимпиадата през 1932 г. в Лос Анджелис.
Вижте още: Сила за живот: Да изгубиш двата си крака и седем пръста на ръцете и да изкачиш Еверест
Тогава историята ѝ поема в друга посока
Бети постъпва в Северозападния университет, където решава да следва специалност „Физическо възпитание“, с надеждата да стане треньор на Олимпийските игри през 1936 г. Освен че тренира лека атлетика там, Робинсън се присъединява и към стрелковия отбор на университета. Член е и на женското братство Kappa Kappa Gamma.
На 28 юни 1931 г. Робинсън е в самолет. Тя и човекът, който пилотирал самолета (често споменаван като братовчед), са тежко ранени и в безсъзнание след падането.
Бети е отведена първо в близка болница (Oak Forest Infirmary), където лекарите установяват тежките ѝ травми. Лекарите са смятали, че е в много тежко състояние и е било едва ли не чудо, че е оцеляла.
Комата ѝ продължава известно време. Единадесет седмици по-късно тя напуска болницата с метални щифтове в ставите и с единия крак малко по-къс от другия. Лекарите ѝ казват, че никога повече няма да ходи без накуцване и че бягането няма да е възможно.
Изминават още шест месеца, преди да може да излезе от инвалидната количка, и две години, преди отново да може да ходи нормално. Междувременно тя пропуска Летните олимпийски игри през 1932 г. в родната си страна.
Но Бети Робинсън е родена да бяга
Тя отказва да приеме тази прогноза и вместо това се заклева да тича отново. Костите ѝ заздравяват, мускулите ѝ стават по-силни, а умът ѝ е непоколебим. До олимпийските квалификации за игрите през 1936 г. тя е възвърнала скоростта си, но не може да стартира от клекнала позиция. Затова участва в щафетата.
Като член на женския щафетен отбор 4×100 м тя отново печели златния медал на онези прочути Берлински олимпийски игри.
Различно начало
Бети се оттегля след Олимпийските игри през 1936 г. Обикаля страната, изнася лекции и подкрепя организацията „Лека атлетика на Съединените щати“. Да се изявява като застъпник за правото на жените да спортуват и да следват мечтите си е нейната страст.
През декември 1939 г. Бети се омъжва за Ричард Шварц и живеят край Чикаго, където отглеждат син и дъщеря. През 1974 г. тя е въведена в Залата на славата на леката атлетика, но все още не и в Олимпийската зала на славата.
През 1996 г., на 84-годишна възраст, Бети върви из Денвър, Колорадо, държейки високо олимпийския факел по пътя му към Атланта, Джорджия, за Олимпийските игри. Тя отказва помощ от хората около нея и същата искра, която е запалила душата ѝ да се завърне от трагедията, се прехвърля в този факел, за да запали душите на другите, които го носят нататък.
Бети умира на 17 май 1999 г. в Колорадо. Тя никога не е искала голямо признание за усилията си, но историята ѝ вдъхновява всички.
Вижте още: Джейк Кантер: бронз на Олимпиадата след 10 години битка за живота
