Това е една история за ходене. Много ходене. Колко много ли, ще се запитате? Мазолесто болезнено ходене.
Това е и една история за „изене по хижите“ (бележка на редактора: изене от англ. easy; онези моменти след цял ден ходене и каране, когато отпуснати в хижата пред онези ръбати, четвъртити метални печки, се наслаждавате на огнените пламъци и правите разбор на деня).
01 април, с Нисан-а обикаляме софийските улици и събираме част от екипа на филма. Вали сняг на парцали, гъсто, „на провал“, както обичат да се изразяват някои. 01 април е все пак, природата си прави шега с нас. Нека да ни е. Напускаме града и се отправяме на юг. По пътя сезоните се сменят през няколко километра – зелени поляни, тук-таме разпукнали се дървета, бели полета и покриви. Постепенно настигаме циклона и навлизаме отново в зимната буря.
В Банско се събираме с останалата част от групата. Неусетно времето лети. Отделяме си 1 час, за да решим накъде да поемем. Първоначалният план е долината на вр. Разложки суходол и хижа Яворов. Но се оказва, че новонавалелият сняг е повече в Рила. Разностранните мнения са като времето навън – сменят се постоянно. Яворов-Мальовица. Няколко телефонни разговора. Яворов-Мальовица. Решението е взето – Яворов, там не сме снимали все още.
Натоварваме се отново и верният патфайндер ни откарва през „призрачния град“ до входа на парк Пирин. Времето е напреднало значително – потегляме към 11:30 вечерта. Движим се с умерено темпо, времето е приятно. Осветяваме гората с челниците си, като особен вид студенолюбиви светулки.
Няколко завоя по-нагоре, нещата загрубяват (3 дена по-късно слизаме по същото дере и се изумяваме от вида на терена, по който сме се качили). Не искаме да минем по пътеката, а по пътя, нищо че е по-дълго. Имаме и местен жокер, който по телефона ни упътва, откъде да минем за по-напряко.
Подлъгани от следите на спускали се скиори, решаваме да „сечеме“. Безумие. Пантим, не пантим. Сваляме. Катерим. Пуфтим. Превръщаме се не в екипа на изгубената зима, а в този на изгубени в гората. Заледен терен. Голям наклон.
Всъщност това е перфектна комбинация за следната ситуация – миг невнимание, подхлъзване, едната ска устремено тръгва по дерето и изчезва в тъмното:
„Пази сеееее, към теб идва скаааааа“.
Размислите на Стоил в същото време:
„Чувам неистови викове отгоре – пази се, ска. Долавям свистенето от движението й, но не виждам нищо в тъмното нагоре. Изведнъж на 4 метра над мен, тя се забива в снега„.
Криво-ляво се добираме след близо три часа и половина до хижата. Събуждаме готвача, който е нашият спасител – дарява ни с живителна течност – бира. Решаваме, че поради състоянието на снега, няма закъде да бързаме на сутринта.
Малко преди обяд успяваме да стъкмим екипировката и да потеглим нагоре в долината. Денят е прекрасен.
Последваха 2 дни, изпълнени с невероятно технични линии на спускане, някои от които доста трудни. Много добро настроение, красиви гледки и една прекрасна долина, тиха и безлюдна, само за нас.
А какво по-точно се случи и какво успяхме да заснемем… имайте търпение и ще разберете. На есен.
Поздрави,
екипът на Изгубената зима
Виж филма „Изгубената зима“ тук.
