С Христина Йосифова „заедно” към вр. Манаслу 

Когато за първи път получих съобщението за първото българско женско изкачване на Манаслу, смътно си спомних, че някога това име е вписвано в моите архиви. Разтворих тетрадката с надпис „Големите върхове” и го намерих, и то не един, а няколко пъти. В раздела „Континентални първенци” то е вписано към три върха – Елбрус, Аконкагуа и Килиманджаро. Намерих го и към върховете, извисили снага над 7-те хиляди метра. Под номер 153, то фигурираше и на списъка за връх Авицена /предишен пик Ленин – 7134 м/. Това засили интереса ми и побързах да получа повече сведения за тази пътешественичка.

Интересът ми идваше от факта, че след 1981 г. двама много активни деятели на UИАА Еберхард Юргалски и Родолф Попиер, проследявайки изкачванията, главно на 14-те осемхилядника, категорично доказваха, че редица изкачвания не са завършвали на най-високите точки на върховете, а са били заявени като такива. Като най – фрапиращи случай те показват тези на връх Манаслу.

От няколкото приятели от Стара Загора, откъдето е и изкачилата този връх, разбрах, че Христина Йосифова е малко позната сред алпийските среди. Дадоха ми обаче мобилния ѝ телефон, на който незабавно позвъних. Чух изключително приятен женски глас, който веднага разсея съмненията ми. Уговорихме си среща в София, но тъй като аз вече бях преминал на някакви антибиотични хапчета, Христина пристигна в Пловдив.

Разговорът обещаваше да бъде дълъг, поради което удобно се настанихме на самостоятелна маса, където на по чаша кафе разгънахме моите снимки, тези на споменатите по-горе деятели на UИАА и нейните. Бавно и спокойно уточнихме всички детайли, след което аз се уверих, че в нейното изкачване няма и частица съмнение. Тя действително е стъпила на най-високата точка на връх Манаслу и с право може да се гордее, че е Първата българка, изкачила осмият по височина връх на планетата – Манаслу 8163 метра.

За сведение както за нея, така и за читателите, е наложително да отбележа, че през 1992 г. неуспешен опит на този връх е направила Йорданка Димитрова. Поради участието им с Борислав Димитров в спасителна акция при загиването на двама участника от тяхната съвместна Руско-Българска експедиция, те прекратяват изкачването си на 7800 м. През 2009 г. неуспешен опит за изкачването на върха правят Дойчин Василев и дъщеря му. Два неуспешни опита прави и самотникът-маратонец Петър Унджиев, а през 1998 г. дори дадохме и първата жертва /Христо Станев – 30 октомври/. Към успешните изкачвания в настоящия момент имаме тези на: Боян Петров, Атанас Скатов, Богдан Велев, Иван Томов, Момчил Бошняков и Владимир Павлов, който прави и първото българско спускане със сноуборд, както и това на Христина Йосифова.

Вижте още: 20 април 1984 г. – когато „Българският Еверест“ бе в центъра на световните новини

Разговорът продължи в изключително приятна атмосфера, за което най-вече допринесе ТЯ – Хриси, която толкова много  ми напомни за срещата ми с първата дама на световния алпинизъм Юнко Табей – първа от дамите на Еверест, първа с два осемхилядника, първа събрала колекцията на 7-те континентални първенци. За нейния път в живота и алпинизма Юнко ми бе разказвала преди много години, полегнали на тревата на Лукова поляна под пик Ленин. Сега, тук на много по-удобно място се оставих на Хриси, която да ме поведе по своите пътеки в живота, работата, планините и техните върховете. Разбира се най-вече за вр. Манаслу. Та те двете толкова си приличаха по височина, по килограми и най-вече по жизнерадостност.

Родена на 11 януари 1979 г. в семейство на планинари, още на 2 годинки тя  стъпва на ските. После заедно със семейството си и други старозагорски туристи /В Стара Загора туризмът е на особена почит/, тя обикаля и петте наши най-големи планини – Рила, Пирин, Стара планина, Родопите и Витоша. Завършва курс по спелеология, участва в състезания по ориентиране. Още като ученичка участва в много популярното по това време екскурзионно летуване в Пирин и оттогава тази планина се настанява на най-удобно местенце в сърцето ѝ.

В Стара Загора Христина завършва с отличие начално образование, после също с отличие се дипломира от Икономическия техникум в града, за да завърши и висшето си образование като икономист в ВИИ „Карл Маркс” /днес УНСС/. По специалността работи обаче само 8 години, където разбира, че да стои 8 часа  между четири стени не е за нея, а е стигнала и до убеждението, че е време да не робува на чужди фирми, а е крайно време да поеме съдбата си в своите ръце. Завършва курсове за парамедик, със свои приятели регистрират обща фирма, купува си и собствена линейка и така работи и до днес. А това е една дейност, която ѝ дава възможност често да пътува, както се казва „На където ѝ видят очите и тегли сърцето”.

Вижте още: Юнко Табей – първата жена, изкачила Еверест

Успоредно с всичко изброено, до момента Хриси не се разделя и с планината. Пътува много – пеша, с колело или кола и то предимно сама. Обикаля цяла България, а от няколко години и света. През 2018 г. посещава Кавказ. Европейският първенец Елбрус /5642 м/ толкова силно я завладява, че предприема /с водач/ едно почти рисковано решение – да го изкачи през зимата. Въпреки вледеняващия минус 40-градусов студ, тя стоически издържа и стъпва на най-високата точка на Европа при зимни условия. Това, тя и сега, не знае, че е осъществила Първото българско женско зимно изкачване на Европейския първенец.

Тук е мястото да отбележа, че  първото българско изкачване на този толкова популярен и обичан връх е направено между 6 и 22 март 1983 г. от 34-те членове на разширения състав на експедиция „Еверест-84”. Тогава, разделени на няколко групи от по 4 души са осъществени 44 траверса от Източния /5621 м/ към Западния връх /5642 м/, 14 – от Западния към Източния връх, 11 изкачвания само на Източния и 8 изкачвания на Западния връх, или общо 77 пъти в продължение на десетина дни 34 българи са стъпили на „Покрива на Европа” Елбрус. В тази група представителка на нежния пол не е имало, което е запазило възможността това да стори Христина Йосифова. След това тя прави още две, този път летни, изкачвания на този връх. 

Година по-късно /2019 г./ Хриси прелита океана, за да стъпи и на покрива на Южното полукълбо – вр. Аконкагуа /6962 м/, а през 2020 стъпва и на три от най-знаковите Еквадорски вулкана – Чимборасо /6310 м/, който още през 1745 г. от специалистите е обявен за най-високия връх на планетата. Короната, която върхът носи цели 63 години, след което тя е пренесена далеч на изток, в Хималаите, за да я предаде на вр. Нанда Деви /7814 м/. В Еквадор Хриси поглежда и в кратерите на още два вулкана – Котопахи /5896 м/ и Каямбо /5800 м/.

Най-много – 13 или 14 пъти тя е била в Хималаите, където е изкачила връх Айлън пик /6165 м/, обикновено изкачван от всички туристически трек-групи. Три  пъти моята събеседничка е посетила и базовия лагер под Еверест. При честите си посещения в Хималаите тя се сприятелява с непалеца Анил Бат. При едно от последните си посещения в чудно красивото хималайско кътче Мустанг се заражда и мисълта за нещо по-сериозно и решението пада на връх Манаслу /8163 м/.

Вижте още: Богдан Велев: пътят към Манаслу

Връх Манаслу е най-близкият осемхилядник до столицата на Непал Катманду. Въпреки, че е толкова близо до столицата, върхът е открит доста по-късно от другите му събратя и причината за това е, че върхът се „крие” зад по-нисък, но по-близък връх. Едва през 1950 г. му е направена първата снимка, а през 1952, 1953 и 1954 години японците правят 3 неуспешни опита. Успяват едва на 5 май 1956 г. като на върха стъпват Тошио Иманиши и шерпът Гялцен Норбу. На 4 май 1974 г. японките Миеко Мори, Масако Ушида и Наоко Нагасеко осъществяват първото женско изкачване на връх, извисил се над космическите 8000 метра и това е напълно достатъчно за Манаслу да се заговори като за „Японския връх”.

За 2024 г. Христина се включва в комерсиална експедиция, при която фирмата отговаря само до придвижването и обслужването в базовия лагер на 4800 м н.в. Там, на място, с помощта на своя непалски приятел Анил Бата, тя наема за свой личен шерп Пенгма Шерпа, с когото, за щастие, си допадат и през цялото време работят в пълен синхрон.

От многобройните си пътешествия и изкачвания на редица високи върхове по различните планини, Христина е добила и съхранила в значителна степен тъй наречената аклиматизация и в района на базовия лагер се чувства много добре. Това ѝ състояние е забелязано и от планинския ѝ водач. В лагера обстановката е добра и дава възможност както за почивка, така и за подготовка при изкачването на самия връх. И те вземат много смело решение – няма да правят предварително излизане по маршрута за аклиматизация. За това им решение много е помогнал фактът, че маршрутът е много добре подготвен. Въжените парапети са фиксирани с нови въжета а там, където маршрутът преминава през отвесни ледени или скални стенички, са поставени алуминиеви стълби. Тъй като тази процедура се прави от години насам, то шерпите са се специализирали и клиентите, в това число Хриси и шерпът ѝ, са им се доверили напълно.

След базовия лагер /4800 м/ по пътя към върха има още три междинни лагера – първи на 5500 м, втори на 6300 м и трети на 6800 м. Първата нощувка е осъществена на първи лагер, на втори лагер Хриси и Пенгма правят малко по-продължителна почивка от 3 часа и продължават нагоре. Пътят към върха е труден. Температурата е много ниска, а прикачването на карабинерите от едното на другото въже става трудно. За самия щурм към върха те тръгват още в три часа следобед на 23 септември, защото от опит  шерпът знае, че предстоящият ден, в който ще се атакува върха, изкачването и слизането до лагера на 6800 м ще им отнеме най-малко 15 часа. Едно почти непосилно натоварване, което обаче трябва да се приеме.

По трасето в този ден се движат много кандидати за върха, което често налага да се изчаква в право положение доста време. Чакането се налага както поради бавното движение на хората преди тях, така и наложителното трудно и опасно разминаване с тези, които вече се връщат от върха. В тъмното движението е само на джобни фенерчета. Умората се засилва, а и трудните теренни пасажи зачестяват /Маршрутът към върха не е от най-трудните, но на места скалните участъци са над трета алпийска категория на трудност/. Умората натежава. Краката омекват. Температурата спада под минус 30 градуса. Тялото иска своето. Очите се затварят или както казва самата Христина „Изкачвам се в полусънно състояние”.

Пътят към този връх като, че ли няма край. Две-три крачки – почивка. И пак така. И още много пъти така. Главата е наведена. Страхуваш се да погледнеш нагоре, защото той, върхът е толкова далеч… Вървиш по-малко и почиваш повече. Почиваш повече и вървиш по-малко.Така е на тези височини.

Зазорява. Започва новият ден. Във високата планина той винаги започва обнадеждаващо. Така е и на 24 септември. Излезнал си над околните върхове и няма какво да ти пречи да се радваш на околната панорама. Но…, както всяко нещо има край, така и днешният 24-ти ден на месец септември поднася най-голямата радост на Хриси.

Часът е 6:40. Ето го и него – ВЪРХЪТ. Стоиш на 8163-те му метра и нямаш сили да се усмихнеш. Но бъркаш в раницата, вадиш парчето плат с трите цвята – бяло, зелено, червено. Вятърът, какъвто винаги има на големите върхове, развява родния трицвет. Българка е извървяла много и труден път преди да дойде този тъй очакван миг. Мислиш си колко българи са имали това щастие? Ръкостискане, прегръдки, целувки. Тук, на такава височина, всички правят това – близки, познати и непознати. Те всички са извървяли трудния и рискован път.

Времето за повече подробности е малко, защото денят напредва, както винаги става към обяд или малко след това. Облаците напират, времето бързо се променя откъм другата, лошата си страна. Бавно и внимателно Хриси и Пенгма поемат надолу. И двамата знаят, че слизатето носи много повече трудности и опасности. Ето и палатките на 6800 м. Тук, в палатката могат да се поуспокоят. Да полегнат в спалните чували. Заслужили са малка почивка преди следващия ден. Чакат ги още много и трудни стъпки до базовия лагер, където всичко вече е съвсем друго. Голямата мечта е реалност. Христина Йосифова е осъществила Първото женско българско изкачване на осмия връх в поредицата на 14-те осемхилядника на планетата.

Христина бърза да се прибере, защото вкъщи я чакат 19-годишният ѝ син – студент, също като майка, си по икономика и съпругът ѝ, който си има съвсем друг бизнес. И двамата си имат свои спортни хобита, които обаче са далеч от планините. Важното, обаче е това, че никой не пречи на другия и всеки върви по своя си път.

Като алпинист не мога и нямам право тук да сложа точка на този материал. Още повече като човек, занимаващ се с историята на алпинизма и съм бил на много върхове. Нямам право да не направя паралел между това, което току-що прочетохте и това, което е при истински алпинизъм. Защото в истинския алпинизъм, ги няма шерпите, които до най-големи подробности обработват маршрутите. Фиксират, само там където е необходимо, а не целия път с въжета. Изнасят и поставят алуминиевите стълби, за преминаване на иначе невъзможните пасажи. Бих могъл да спомена още много разлики между истинския алпинизъм и комерсиалните изкачвания на големите върхове, но спирам до тук. 

Върховете и планините са за всички и никой няма право да съди едните или другите кой как е стигнал до желаната цел. Написах този материал, защото ценя труда и на едните и другите.
С уважение към едните и другите с Христина Йосифова разговаря доц. Сандю Бешев