На 27 септември българският алпинист Богдан Велев изкачи осемхилядника връx Манаслу (8163 м). Това е втори осемхилядник за Велев, който изкачи Чо Ою точно преди 3 години. Той е едва четвъртият българин, изкачил връх Манаслу, заедно с Боян Петров, Атанас Скатов и Иван Томов.
Днес, няколко месеца след постижението, говорим с Велев за пътя към върха, спецификите на Манаслу и как изобщо успя да се подготви физически за него, живеейки в Париж. Всички тези суперяки снимки също са негови и ни помагат да усетим духа на цялото изкачване.
Преди Манаслу си изкачвал Монблан, Айлънд Пик, Матерхорн и Елбрус. Кой от тях се оказа очаквано (или неочаквано) най-труден?
Към списъка може да се добавят също и Чо Ою (през 2014) и Мустаг Ата (2012), на който, поради влошаване на времето, експедицията се отказа на височина 6800 м. Нямах кой знае какви изненади при изкачването на тези върхове, защото се опитвам да се подготвя сериозно за всеки от тях. Може би Елбрус ме изненада, като се оказа по-лесен, отколкото очаквах. Изкачих го в чудесен топъл майски ден и се стигнах до върха със ски, без да се налага да ги cвалям от краката си или да ползвам пикел и котки.
Реши да се насочиш към Манаслу именно защото е връх, на който са стъпвали толкова малко българи? Или причината беше съвсем различна?
Имах желание да изкача Манаслу още преди 2014, защото не беше изкачван от българи. След това Боян Петров го изкачи, но въпреки това този връх остана предизвикателство за мен. Съвсем случайно тази година моят приятел – италианският гид Лука Монтанари, с когото бяхме заедно на Чо Ою, ми предложи да отида с него, тъй като организира група. И реших да се включа в експедицията. За съжаление, впоследствие той се отказа.
С какво се различаваше Манаслу от всичко, с което си се сблъсквал до момента?
Вече имах среща с осемхилядник от 2014, така че знаех какво да очаквам като физическо натоварване. Манаслу е по-техничен връх и това беше по-различно, но и по-интересно. Между лагери 1 и 2 се върви в ледник, изпълнен доста цепнатини и стенички. Много нацепен терен! Там бяха и най-опасните пасажи до върха. Също така, притеснявах се от евентуални снеговалежи и оттам опасност от лавини, но в това отношение имах късмет и времето беше идеално.
Може би най-неприятното нещо, с което се сблъсках, беше огромната навалица от хора. Тъй като Китай затвори Шиша Пангма и Чо Ою тази година, на Манаслу имаше 500 човека. До лагер 3 горе-долу нещата вървяха, но от Лагер 3 до Лагер 4 беше нечовешка мъка! Досега не съм бил в такава ситуация. Безумна навалица – по 50-70 човека в колона. Всички се движат изключително бавно и така часове наред, а височината (все пак сме на над 7000 м) и слънцето те мачкат. Умората по склона се трупа с времето. За съжаление, не можех да направя нищо – не мога да изпреваря 50 човека и да бия втора партина. Много неприятна ситуация. При пристигането в лагер 4 бях като пиян и залитах.
Подготвял си се за изкачването в Париж. Възможно ли е изобщо това?
Точно така, подготвях се на 35 м надморска височина (тази на Париж, където живея в момента). Възможно е, но зависи и от организма на всеки. Има хора, които са изключително силни физически, но организмът им не издържа на високо. Аз вече имах добър опит от предишните катерения и знаех, че организмът ми се чувства добре на 6000-7000-8000 м. Нямах възможност да тренирам и да спя в планински условия защото живея в Париж, затова нямах друг избор. Тренирах доста сериозно в продължение 5 месеца. Наблегнах на кардио тренировки – кросове и изкачване на стълби (последния месец по 3000 на тренировка). В останалото време – физически упражнение на цялото тяло във фитнес зала (набирания, кофички, лицеви опори). Тренирах по 5-6 пъти в седмицата. Също така, внимавах и с режима на хранене и спане. Избягвах консумация на алкохол и си лягах рано, за да може тялото ми да си почива максимално.
Притесняваше ли се, че именно тази „градска подготовка“ може да ти попречи да завършиш успешно изкачването?
На Чо Ою преди 3 години се готвих по същия начин, така че нямах кой знае какви притеснения. Единствено ме притесняваше, че трябваше за три дни да се пренеса от 35 м (Париж) на 3800 м (лагера в Сама Гаун) и веднага след това в базовия лагер (4800 м) без постепенно аклиматизация с трекинг. От Катманду взех хеликоптер до Сама Гаун. Така бях решил за да пестя от отпуската си. Наистина първите дни в базов лагер не бях много във форма и имах леко главоболие, но постепенно се адаптирах.
Доколкото разбираме, мнозина от другите алпинисти, поели по същото време като теб към Манаслу, са се оказали в тежко състояние, един дори е починал. Това разколеба ли те?
От групата ни от 11 души 10 се качиха на върха. На четирима им се наложи да получат медицинска помощ – румънката Ина и индиецът Житеш имаха измръзвания на пръстите на краката, австралиецът Мат влезе в болница заради проблем с белите дробове, а канадецът Дейв, който не можа да изкачи върха, беше откаран с хеликоптер в болница в Катманду с белодробни проблеми, още преди да достигне Лагер 1. За съжаление, имаше и смъртен случай в една от другите групи.
По скоро тези проблеми ме накараха да бъда още по-внимателен и съсредоточен в действията си. Мисля, че всичко това ми подейства по скоро мотивиращо, отколкото разколебаващо.
Как се спи на 4000-5000-6000-7000 м надморска височина?
За нормално спане на тези височини не може да се говори. Все пак на 4000-5000 м, ако си сам в палатка (както беше на базов лагер) се понаспиваш, когато си и добре аклиматизиран. След 6000 м спането става доста по-трудно и се спи значително по-малко. А на лагер 4, нощта преди атаката, беше истинска мъка – смазан от тежкия преход cъс задръстването от лагер 3, сбутан с още двама души в една палатка, единият от които започна да повръща през нощта…Нямаше много сън.
Какво включваше храната по време на експедицията?
В базовия лагер всяка експедиция има готвач и храната е доста разнообразна. Непалците се опитват да угодят на своите клиенти и кухнята е близка до европейската – спагети, супи, ориз, омлети. По височинните лагери нещата се променят и храната е изцяло лиофилизирана. Топи се сняг и топлата вода се сипва в пликчета, от които се гребе с лъжица полу-сготвената суха храна. Не е особено вкусна и след 2-3 дни се поглъща все по-трудно и с леко отвращение. Бях се подготвил и си бях взел също така енергетични гелове, барове, витамини и електролитни таблетки.
Как се справи с един от главните проблеми във високата планина – височинната болест?
Вече имах доста опит от предишните експедиции. Най-важното нещо е да се пие непрекъснато вода, чай и електролитни таблетки. Първите дни в базов лагер правех точно това. След това започва целия процес с аклиматизацията и ходенето нагоре-надолу по лагерите. Мисля, че се справих добре в това отношение, тъй като стигнах върха само 15 дни след пристигането ми в базов лагер, без никаква предварителна аклиматизация.
Какво продължава да кара един парижанин да мечтае за далечни върхове?
Още от малък родителите ми ме водеха по Пирин, Рила, Родопите. Качиха ме на Мальовица, когато бях на 5. Планините и красивите гледки бяха важна част от възпитанието ми. Когато съм в планината, се чувствам истински щастлив, далеч от градските проблеми, от шума на града, от блъсканицата в метрото. Планината е еликсир за душата и тялото ми. Затова се опитвам при всяка възможност да ходя по планини и красиви върхове.
Смяташ ли, че един ден ще забравиш за авантюризма и алпинизма, и ще станеш обикновен европейски градски човек?
Това не е възможно. Планините просто са неизменна част от живота ми. Без тях той би бил много по-сив. Напротив, ако имам време, бих се отдал и на ски алпинизъм, парапланеризъм.
Чувал съм, че когато са на екстремно и опасно място, алпинистите мислят за дома и семейството. Но само няколко дни след като се завърнат в дома и при близките си, започват да замислят следващото изкачване. И при теб ли е така?
Така е, когато бях в Хималаите близките и семейството ми много ми липсваха и бяха постоянно в мислите ми! След Манаслу бях тотално изстискан и отслабнал (бях свалил 7-8 кг за 3 седмици), устните и езикът ми бяха възпалени и трудно се хранех, мускулите и гърбът ми ме боляха. Така че, честно казано, хич не ми беше до мислене за следващо изкачване. По-скоро си мислех за почивка, вкусни манджи и бири с приятели.
Какво смяташ да постигнеш през 2018?
През 2018 ще имам доста семейни ангажименти, така че вероятно няма да имам много време (а и финансова възможност) за високи планини. По-скоро ще пробвам да направя няколко ходения в Алпите.Но в дългосрочна перспектива има още много върхове които бих искал да изкача – Айгер, Денали, Алпамайо, Ама Даблам… Ще ми се да кача Килиманджаро заедно с приятелката ми, за да се запали и тя по планините. Също така, с удоволствие бих покарал ски в Аляска. Планове и идеи имам много, само време и пари трябват.
Засега оставям осемхилядниците настрана – изискват страшно много пари, време, усилия и лишения. Ако имам възможност, вероятно бих отишъл (но този път с близки приятели) в Пакистан, където все още не съм стъпвал, а съм чувал, че е страшна красота!
