След като ви запознахме с Мариана Касълбери и нейното различно изкачване до Килиманджаро, споделяме втората част от африканско и пътуване и среща с кенийското племе-Масаи.
„Масаите са пасторално племе, което обитават главно южната част на Кения и северната част на Танзания. Тяхното най-голямо богатство е добитъкът. Колко крави имат, определя нивото в обществото. Главната роля на мъжете е да се грижат за добитъка и сигурността на тяхната “бома” (оградена част земя, често със няколко малки постройки за една фамилия). Те се считат за войни и използват копия, когато се наложи да предпазват дома си от дивите животни. Жените са архитектите на техните постройки направени от кал, кравешка тор, прах от термитници, пепел и вода, а гредите са дървесина от акация.
Не е необичайно фамилиите да се местят в звисимост от това, какво е наличието на вода и възможността на добитъка да пасе в околността. Изхранват се главно с козе месо. Приготвят го като всяка част се нанизва на клечки и се забучва в земята около огъня без никакви подправки. Всяка част от животното има специално значение и важност. Те се разпределят по специфичен начин, като всеки член на фамилията получава определената част, отредена за тях.
По време на ритуала на колене на животното, мъжете, които участват, пият прясната кръв, която вярват, че им дава сила.
Имах честта да бъда пременена в традиционни масаи одежди и да прекарам време с тях в тяхната бома. Станах свидетел на тяхното симплистично ежедневие и научих тайните на замисала зад скромните постройнки. По време на разходката из природата ми разказаха за лечебните способности на растенията около нас и кое как се приготвя.
Заведоха ме на незабравимо сафари и се почувствах, така сякаш бях в епизод на предаване по National Geographic. За мой късмет, денят беше Вторник, което означаваше ден за пазар. Там Масаи от целия край се събират, предлагат и купуват добитък, ориз, зеле, лук, както и специални сандали, направени от стари мотоциклетни гуми и мъниста. Официалната обувка на Масаите.
Трудно ми беше да ги оставя, тъй като те ме приеха, като част от семейството. Но ме чакаше още едно приключение преди да се завърна обратно в Щатите.
Доброто, което раздаваме
КОВИД отне препитанието на портерите, които помагат на туристите да изкачат Килиманджаро. Туризмът беше спрял и повече от година хората нямаха как да се изхранват. Месеци преди да реша да замина, докато бях все още болна, започнах кампания по набиране на средства, които да помогнат на хората от Килиманджаро през трудните времена.
Замисълът беше да наема портери, които да вършат работа, която да е полезна за тяхното общество и планината. Преминахме през много различни идеи как да осъществим този план със средствата, които носех от кампанията със себе си. Накрая се спряхме на идеята, която направи душата ми щастлива. Събрахме група от портери, готови да работят, купихме нужната боя, качихме се на един бус и потеглихме към дом за сираци Share Tanzania.
Там проектът беше да боядисаме 3 сгради отвън и отвътре, където живеят момичетата. Всички се хванахме на работа и след няколко дена крайният резултат ми стопли сърцето. Междувременно аз успях да лакирам ноктите на една тумба момичета, развълнувани от възможността да се разкрасят.
По време на проекта забелязах в какво ужасно състояние бяха матраците, на които децата спяха. Направихме сметката и видяхме, че имаме достатъчно останали средства и успяхме купихме нови матраци за децата. За съжаление, аз трябваше да се върна в Щатите преди завършването на проекта, но получавах редовни новини за прогреса на работата от портърите. Успяха да ме насълзят, когато ми пратиха снмики и ми казаха, че с малкото пари, които хората са спечелили, са ги събрали помежду си и са купили брашно, ориз, паста за зъби, прах за пране и са ги подарили на дома, защото са видяли нуждата.
Урок по човещина, който никога няма да забравя.
В последствие продължих набирането на средства, като организираме състезание по trail running с препятствия. Успях да събера още пари, с които сега ще подобрим условията на живот и за момчетата от дома за сираци.
Така в рамките на няколко месеца моята борба за живот и силният ми стремеж към една съкровена мечта ме доведоха до незабравими уроци, мигове и до хора, които завинаги ще останат в сърцето ми. Едно обикновено на пръв поглед пътуване, планирано в последния моемент, използвайки, каквито възможности бяха на лице, се оказа едно от най-изключителните изживявания в моето съществуване.
Когато правим неща, които ни изкарват от зоната на комфорта и в които съкровено вярваме, независимо колко невъзможни изглеждат, ние преминаваме границите, които сами сме си поставили. Ако позволим на силата на духа, а от там на мечтите и тялото да бъдат пътеводната ни звезда, ще живеем живот, изпълнен с невероятности и приключения, за които се пише само в книгите.
Както казват планинарите:
Където има воля, има и път.
